Битката в Сирия е за газ
По-неизкушените в политиката може би се чудят защо страна
като Катар се забърка така дълбоко във войната в Сирия. До момента тя, според
"Файненшъл таймс", е похарчила над 3 млрд. долара, за да свали режима
на Башар Асад. Това е все едно Монако или Андора да се опита да предизвика
смяна на властта в Германия...
Със същото се е нагърбила и далеч по мощната Саудитска
Арабия. С какво Дамаск предизвика двете монархии от Арабския полуостров, та се
превърнаха в главни спонсори на сирийската съпротива, водеща кървата битка
срещу Асад?
И двете си имат твърде много проблеми с демокрацията в
собствените си страни, за да ни убедят, че над всичко стои желанието им да
видят сирийския народ свободен, т.е. да разширят завоеванията на Арабската
пролет.
Отначало ни внушаваха, че в Сирия се води борба за правата
вяра, т.е. за сунитския ислям, преобладяващ в повечето арабски страни, над
шиитския. Постепенно обаче религиозната мъгла започна да се разсейва и наяве да
излизат съвсем прозаични икономически мотиви, които стоят зад подкрепата на
Катар и Саудитска Арабия за сирийските бунтовници.
Днес вече няма съмнение, че кръвта, проливана така обилно в
Сирия, колкото и банално да звучи, мирише на петрол и особено на газ, очертал
се като главното гориво на XXI век. Неотдавна в Персийския залив бе открито
най-голямото газово находище в света, поделено между Катар и Иран - Южен Парс.
От няколко години се води люта схватка по какви пътища този газ ще стигне до
клиентите в Европа, така че да изпревари и руската конкуренция - "Южен
поток" вече се строи. Сирия се оказа ключово звено във веригата на новите
газови маршрути от Изток на Запад.
Първоначално Рияд и Доха (седалището на катарския емир)
предложиха да построят газопровод през най-близкия и евтин път към Европа -
през Сирия и Турция. От турска земя вече можеше да се използват и тръбите на
"Набуко" и на т.нар. Южен коридор, още повече, че азербайджанският
газ явно е недостатъчен да ги запълни и да стане алтернатива на обилния руски
газ, на който в момента Европа разчита с всички произтичащи политически
рискове. Така се избягва дългият обход около целия Арабски полуостров през
Персийския залив, опасния Ормузки проток, Червено море и Суецкия канал.
Но Башар Асад отказа. Неговите шиитски приятели - Багдад и
Техеран, предложиха по-изгоден и печеливш, а явно и политически по-приемлив за
Дамаск вариант. Роди се проектът за т.нар. ислямски газопровод, който по-скоро
може да бъде наречен шиитски. Той щ черпи газ от същото находище, но ирански, и
за разлика от първия, няма да бъде под западен контрол. Защото Иран е обект на
западни санкции, а и не разчита на западни компании и инвестиции за такива
грандиозни проекти.
През 2011 г. Сирия, Ирак и Иран парафираха споразумение за
неговото изграждане през териториите на трите държави до брега на Средиземно
море в Ливан, с опция за подводно продължение през Средиземно море към Гърция.
Сухоземната му част ще бъде около 1500 км дълга, ще доставя 40 млрд. куб. м газ
годишно и ще струва над 10 млрд. долара. Около половината от това количество
газ може да остава на разположение на Европа, което би направило практически
излишна тръбата "Набуко" (с капацитет от 30 млрд. кубика), на която
ЕС толкова много залага.
Тази година трите страни подписаха и споразумение за подялба
на разходите. Западните компании скочиха против този план, Турция - също,
защото той я изключваше от уравнението. Рияд и Доха отдавна имаха зъб на
Дамаск, който преди няколко години грубо отряза апетитите им за регионална
хегемония с убийството на просаудитски настроения премиер на Ливан Рафик
Харири. И те решиха, че трябва да се отърват от "лошото момче Башар Асад -
съюзник на дявола. Така се оформи съставът на антисирийската коалиция.
И ако този ход на Асад с тръбите разяри консервативните
арабски режими, той дълбоко удовлетвори руския президент Владимир Путин и му
даде втора причина да подкрепи Башар Асад, позволявайка на Русия да остане
почти монополист на европейския газов пазар.
Първата причина, разбира се, е руската опорна военноморска
база в сирийското пристанище Тартус. На него се опира руското стратегическо
присъствие в ключовия средиземноморски район. Всичко това добре обяснява защо
Москва не скри, че е готова на Трета световна война заради Сирия.
Някои би си помислил, че това са пресилени хипотези. Но те
се подкрепят от версията за разговора на Путин с шефа на саудитското
разузнаване, посетил го в резиденцията му край Москва неотдавна. След като се
опитал да го подкупи със заем от 15 млрд. долара и с обещанието да запази дори
руската база в Тартус, ако Русия снеме подкрепата си за Асад, принц Бандар бин
Султан съвсем прекалил, обещавайки на домакина си да възпре джихадистите,
готвещи атентати по време на олимпиадата в Сочи догодина. Това толкова разярило
Путин, че той се заканил да бомбардира Рияд, ако Западът нападне Сирия.
Срещата на Путин и принца не е измислица. И каквото и да е
верно от слуховете за нея, то говори какъв взривоопасен материал се е натрупал
в сирийската криза. Това пък още повече разпалва егото на Асад, укрепвайки
вярата му, че старите му приятели в Кремъл са готови на подпалят света заради
него. Но истината е, че Русия играе този хазарт, изхождайки от своите чисто
икономически и геостратегически интереси, а вербовчикът на КГБ - Путин, се
оказа и заклет капиталист.
Но Сирия е достатъчно апетитна хапка и със собствените си
ресурси. Петролните залежи се изчисляват на 2,5 млрд. барела. Това е повече,
отколкото резервите на всяка друга арабска страна освен Ирак. Напоследък там
бяха разкрити и значителни газови находища, и то в непосредствена близост до
средиземноморските пристанища Латакия и Тартус, с голям капацитет и за износ.
Сирийците имат и добре образован човешки ресурс и технологии
за разработване и експлоатация на енергийните си суровини благодарение на
тесните си връзки преди със СССР, а сега с Русия. От 1964 г. сирийските
петролни и газови полета са държавна собственост. Те са затворени за чужди
компании, освен за руски. До началото на войната страната печелеше по над 4,5
млрд. долара годишно от износа на нефт.
Сирия се стреми да избегне печалния опит на Ирак, чийто
петролни инсталации след войната се оказаха изцяло в ръцете на американски,
френски и британски компании и Багдад загуби контрола над собствените си
природни богатства.
Но изглежда, че точно същият план са подготвили и
организаторите на военната кампания срещу режима на Асад. Не случайно добивът
на нефт бързо секна, защото петролните полета в Деир Езор попаднаха в ръцете на
бунтовниците. Очевидно това е била една от първите цели на враговете на режима.
Петролът крепи долара
Минаха времената, когато американците пряко разчитаха на
петрол и газ от Близкия изток. Днес от това се вълнуват най-вече европейци,
китайци и японци. Американците се наслаждават на плодовете на шистовата
революция, поставила ги в челните производители на природен газ в света.
Заговори се за нов изолационизъм, който дезинтересирал САЩ
от Близкия изток. В това има нещо вярно, защото те обявиха преориентацията на
своите геополитически приоритети към Далечния изток, където расте новият
икономически гигант – Китай.
С това дори обясняват неохотата да Обама да използва сила
срещу Сирия, след като и преди това в Либия американците не пожелаха да се
намесят пряко, а оставиха операцията срещу Кадафи в ръцете на европейците.
Но Близкият изток изток остава ключов регион за САЩ по две
други основни причини, пак свързани с енергоизточниците. Те искат да изолират
Русия от приятели и съюзници в този регион и да преориентират и Европа към
“диверсификация” на енергийните източници, т.е. към откъсването й от руската
зависимост.
Но за американците ресурсите на Близкия изток имат друго
ключово значение. На тях се пада огромен дял в световния търговски обмен, което
е пряко свързано с ролята на американския долар в света.
От 1972 г. щатската
парична единица няма златно покритие, а е само хартиена валута, която САЩ сами
си печатат в обеми, които си поискат. Важно е да се знае, че контролът над
долара се осъществява не от американсктото правителство, а от Федералния резерв
(ФРБ), който по същество е частно предприятие. Именно ФРБ може да печата долари
и да ги “продава” срещу някакви лихви на американските банки. Правителството на САЩ пък може да разменя
доларовите хартийки срещу суровини или услуги където и да е по света.
Никоя друга страна няма привилегията да печата собствените
си пари и да се разплаща с тях за вноса си. Така американците могат да си купят
каквото си искат и колкото си искат навсякъде по света. Стойността (курсът) на
долара зависи от доминиращото му влияние върху световната търговия. Петролът и
газът се търгуват в долари, освен само от няколко страни. Тази система
гарантира и защитава курса на долара, без хегемонията му в нея той не би
струвал нищо.
Ето защо американското правителство със зъби и нокти се стреми
да контролира петролните и газови ресурси по света – те са инструмент на
глобална хегемония чрез ролята на долара като световна валута. Опитите на
няколко враждебни на САЩ страни от ОПЕК да преминат към търговия в евро срещат
яростна съпротива от Вашингтон и се пресичат още в зародиш с крути мерки. По
същество това е и антиевропейска политика, защото ограничава възможностите на
ЕС за по-агресивна роля в глобалната търговия и на финансовите пазари.
Прадоксално е, но момента САЩ се чувстват защитени в тази си
роля и от Китай, който има огромни валутни резерви именно в долари и няма
интерес доларът да се срине. Това определя и по-пасивната позиция на Пекин към
кризата в Сирия, макар че в ООН е против американска военна намеса и и не
позволява изолация на режима на Башар Асад, подкрепяйки или Русия, или Иран.