На 29 май 1989 г. председателят на Държавния съвет Тодор
Живков прави изявление,
Българската държава спомага за протичането на „голямата
екскурзия“ чрез гласуваните от Народното събрание на 10 май 1989 г. облекчения
за пътуванията в чужбина за срок от 3 месеца, правото на задграничен паспорт за
гражданите и промени в Наказателния кодекс. Те обаче са наложени от подписаните
Хелзинкски договорености.
Законът за задгранични паспорти влиза в сила от 1 септември,
но събитията се развиват стремително и се налага те да бъдат използвани от
българските турци още в началото на юни.
На 3 юни турската държава отваря границата си и това довежда
до мащабна миграционна вълна през летните месеци на 1989 г., като в Турция
преминават около 360 000 български граждани. Огромният поток от хора обаче
принуждава турската страна на 21 август отново да затвори границата.
В официалната позиция на българските власти по отношение на
процеса на масовото доброволно или принудително изселване на български турци и
мюсюлмани се използва думата „екскурзия“, което провокира медиите с известна
доза печална ирония да нарекат събитието „голямата екскурзия“. Така терминът
остава популярен и до днес.
Първата асоциация сред причините за емиграцията е
„Възродителният процес” от 1984 г., при който около 850 000 българи и турци са
задължени да променят арабско-турските си имена. Наред с това е забранено
носенето на шалвари от жените и черни такета с „антенки“ за мъжете. Сватбите и
погребалните ритуали не бива да се извършват според ислямските традиции.
Забранява се честването на основните мюсюлмански празници Рамазан байрам и
Курбан байрам, както и правото да се говори на турски език.
Макар да съществува определена взаимозависимост, много
източници оборват тезата за пряка причинно-следствена връзка между
Възродителния процес и Голямата екскурзия, тъй като между двете събития има
четири годишен период, протекъл без драматични катаклизми, както после става в
Западните Балкани. Дори обаче и да не съществува реална връзка между двете,
идеята за масово изселване не е чужда на Тодор Живков, който още в 1985 г.
заявява: "Но те [турските власти] категорично не се съгласяват по въпроса
за изселването. А ние сме заинтересовани да се изселят 100-150 хиляди
души."
Отначало Тодор Живков е обезпокоен от атентатите през
1984/1985 г., но те отшумяват. Разбита е и образуваната във Варна организация
"Турско националноосвободително движение в България”. Духовете привидно се
успокояват за цели две години.
Бившият вътрешен министър Димитър Стоянов в книгата си
„Заплахата” описва събитията в недрата на ислямската общност у нас:
активизиране на турските специални служби и то на първо място сред турската
интелигенция през 1988-1989 г. Недоволни от Възродителния процес се
присъединяват към Независимото дружество за защита на правата на човека.
Учредена е Демократичната лига за защита на правата на човека в България и е
основано Дружество за подкрепа – Виена 89. Организирано се зараждат кълновете
на етнически сепаратизъм.
Тези сдружения са в основата на Майските събития от 19 до 27
май 1989 г., обхванали главно Североизточна България и изразяващи се в митинги,
походи, демонстрации, гладни стачки - своеобразна кулминация на борбата на
турското население в България за демокрация, човешки права и етническо
самоопределение. Според някои източници през тази седмица в тях вземат участие
около 25-30 000 души.
Пропагандите, слуховете, взаимното уговаряне и натиск
раздухват повсеместно изселническа еуфория сред българските турци. Нагнетяват
се тревога, националистически страсти и ксенофобия в цялото общество. На 7 юни
на среща с политическия елит Тодор Живков не оставя никакво съмнение за смисъла
на очертаващото се масово изселване. "Бунтовете в страната спряха след
това изложение (от 29 май). Ние сме на прага на голяма психоза за изселване.
Как трябва да оценим тази психоза? Такава психоза на нас ни е необходима, тя е
добре дошла. Аз ще кажа нещо, което пазим в тайна. Ако не изведем 200-300
хиляди души от това население, след 15 години България няма да я има. Тя ще
бъде като Кипър или нещо подобно.”
За създаване на психозата голямата заслуга се пада на Тодор
Живков и на турския премиер Тургут Йозал, които едновременно и еднопосочно
подстрекават мюсюлманите в България. Има основание да се допусне, че двамата
политици преиграват в меренето на мускули и не допускат колко невероятно голям
дух изпускат от бутилката. Последвалата огромна изселническа епидемия никой от
двамата не я е планирал или предвиждал.
Турция се организира удивително бързо. От Одрин до Истанбул
са построени десетки лагери за изселниците, като някои се превръщат в малки
градчета. В тях има всичко - болници, училища за децата, въпреки че е ваканция,
обособени са помещения за възрастни хора и инвалиди.
Турските политици използват целия процес, за да издигнат
реномето и престижа си. Навсякъде кметовете и валиите (областни управители)
свикват митинги, на които приветстват “братята от България”. Йозал и съпругата
му Семра посещават изселническите лагери и се снимат с новите си сънародници.
В същото време започва мощна международна кампания за
набиране на средства за Турция. Правителства, банки и частни лица превеждат
стотици хиляди долари в специално създадения от турското правителство фонд за
подпомагане на изселниците. Събрани са милиони долари.
Истинската финансова тежест обаче поема турската държава.
Турция, въпреки уверенията от страна на управляващите, се оказва неподготвена
да приеме толкова много изселници на територията си. На българо-турската
граница се възцарява хаос и на 21 август преминаването на превозни средства и
хора е спряно от турските власти.
В България също се появяват икономически и социални
проблеми, тъй като цели села и области (особено в Разградско) се обезлюдяват на
90-95%. Изселването нанася тежък удар върху българската икономика. От ДСК са
изтеглени над 400 млн. лв.
Оголени са цели отрасли на народното стопанство.
Строителството изпада в колапс. Индустриални предприятия и в транспорта, където
работят и български турци, изпитват сериозни затруднения заради липса на
работна ръка. Селското стопанство в най-силно засегнатите райони изпада в
бедствено положение - опустяват ферми, реколтата съхне на полето.
През есента се налага българските власти да организират
прибирането на реколтата в обезлюдените райони с помощта на бригадири –
войници, държавни служители и ученици. Дебатират се въпросите около движимата и
недвижимата собственост на изселващите се, добитъка, изтеглените спестявания,
регламентирането на изнасяните стоки и парични суми.
Високообразованите емигранти – инженери, лекари, стоматолози
к други, се вписват сравнително бързо в обществото на новата си родина и то при
добър стандарт на живот. На свой ред на изселените не всичко им харесва в
Турция. Не всички могат да се адаптират поради това, че говорят архаичен турски
език (подлъгалите се помаци говорят основно български език), имат ниско
образование, умеят да се занимават преди всичко със земеделие, липсват им
достатъчно средства за захващане на занаят или дребен бизнес, гледката на
голите и безводни чукари в Анадола ги обезверява и поражда носталгия по
България.
От преминалите границата около 360 000 души, още преди
Живков да бъде отстранен от власт и преди да е изтекъл срокът на издадените им
тримесечни визи, около 40 хиляди се завръщат в България. До края на 1990 г. в
България се завръщат над 133 000 от изселниците, а в Турция остават 212 000.