събота, 2 август 2014 г.

На тази дата: 2.8.1964г. Първия Тонкийски инцидент, следва Виетнамската война

На 2 август 1964 г. след обед се случва Първият Тонкийски инцидент, при който ескадреният миноносец „Мадокс” (Maddox) при поддръжка на авиацията отразява атаката на три северновиетнамски торпедни катера, докато най-вероятно той самият се намира в териториалните води на Северен Виетнам. Членове на екипажа после са дали показания, че от кораба им се виждали плажовете на Хайфон. На 4 август „Мадокс” отново докладва за нападение.
Предпоставки

През 1954 г. Виетнам е временно разделен на две части от Женевските споразумения, приключили колониалната война на Франция в Индокитай. Насрочените за следващата година избори и евентуалното мирно обединяване на страната се провалят. От 1957 г. комунистическите партизани в Южен Виетнам започват въоръжена борба против проамериканското правителство на Нго Дин Зием. Две години по-късно ръководството на Северен Виетнам решава да окаже военна помощ на въстаниците.

Съединените щати обаче старагелно пазят своите протежета в Сайгон да не продължат „ефекта на доминото”. През 1964 г. ВМС на САЩ провеждат край бреговете на Северен Виетнам операция De Soto. В рамките на тази операция в началото на август тази задача я изпълнява „Мадокс”, извършващ радиотехническо разузнаване.

Инцидентите

Според официалната версия на САЩ катерите са направили опит да навлязат в тактическата зона за изстрелване на торпедата. В отговор "Мадокс" изстрелва над 280 бр. 5-инчови (127 мм) снаряди, а противникът отговаря на огъня с картечна стрелба.

След като виетнамците се изтеглят, техните три катера са атакувани от 4 американски палубни изтребители Ф-8 (F-8 Crusader) с оръдия и ракети „Зуни”, които правят тренировъчни полети около също намиращия се в Тонкийския залив самолетоносач "Тикондерога" (Ticonderoga). Катерите откриват ответен огън и повреждат един „крусейдър”, който извършва принудително кацане в Дананг.

Катерите получават повреди, а вероятно един е потопен. Оставалите Ф-8Е атакуват катерите и потопяват един.

Фактът за морския бой от 2 август се потвърждава от множество американски изследователи, както и от виетнамска страна. САЩ не драматизират инцидента, но изпращат в района разрушителя „Търнър Джой" (Turner Joy).

През 1995 г. се срещат военните министри по време на Тонкийския инцидент Робърт Макнамара и Во Нгуен Зиап. Зиап потвърждава факта за морския бой на 2 август и категорично отхвърля възможността за стълкновение на 4 август.

Вечерта на 4 август районът на Тонкийския залив е връхлетян от тропическа буря. Към 21:30 часа радарът на „Мадокс” засича приближаващи от север бързоходни обекти, а акустикът улавя шум от торпеда. По това време командващият двата ескадрени миноносци Джон Герик вече е получил по разузнавателни канали информация за възможно нападение на северновиетнамски катери. Ескадрените миноносци веднага изпълняват противоторпедни маньоври и откриват огън на поражение.

От „Тикондерога” излитат на помощ палубни щурмовики и изтребители А-4 и F-8E. Те обаче не откриват наоколо никакви кораби.

Още по време на Виетнамската война в САЩ е повдиган въпросът, че нападение на 4 август от северновиетнамски катери не е имало. Парадоксално е, че пръв се усъмнява капитан Джон Герик и още на следващия ден той съобщава на командването на ВМС: „Цялата акция е твърде съмнителна, освен явното намерение на противника отначало да ни устрои засада.”

Практически всички съвременни изследователи в някаква степен признават, че атаки на 4 август е нямало. Показанията на радарите може да са предизвикани от смущения следствие на бурята, а докладите на хидроакустика може да са по причина на неговата недостатъчна опитност и на характерните шумове, възникващи при бойното маневриране на корабите.

В това време първите съобщения за предполагаемо нападение над американски кораби в Тонкийския залив вече пристигат във Вашингтон. Ситуацията е неясна, информацията продължава да постъпва. Президентът Линдън Джонсън, с отчитане на нападението на 2 август, не подлага на съмнение второто нападение.

Джонсън разпорежда още на следващия ден да бъдат нанесени авиационни удари по бази на северокорейските торпедни катери и по нефтохранилища, за да бъдат лишени катерите от гориво. Операция „Пронизваща стрела” (Pierce Arrow) е проведена на 5 август и това е първият налет на американска авиация в Северен Виетнам.

Значителни противоречия има относно това дали президентът Джонсън е знаел, че е нямало втора атака. Съществуват свидетелства, че на него още на 5 август му е известна съмнителността на станалото вечерта. В края на 2005 г. Агенцията за национална сигурност разсекретява документи, засягащи инцидента в Тонкийския залив. Сред тях е и статия на историка на Агенцията Робърт Хъниок, в която той прави извод, че АНС съзнателно представя на американското ръководство изопачени отчети за събитията на 4 август.

Според Гордън Голдщайн, Линдън Джонсън е бил под натиска на военните да разпали един невъзможен за спечелване конфликт.

Последствия

Конгресът на САЩ, поставен пред факта за двете агресивни нападения на ВМС на Северен Виетнам против американски кораби в международни води, на 7 август приема така наречената „Тонкийска резолюция”. Тя упълномощава Джонсън да предприеме мерки за пресичане на по-нататъшни нападения, а също така му разрешава да предприеме всички стъпки, включително използване на въоръжените сили на САЩ, за защита свободата на страните от Югоизточна Азия. Тази резолюция става правна основа за начало на пълномащабно участие на САЩ в бойни действия без формално обявяване на война.

Тонкийската резолюция (Southeast Asia Resolution, Public Law 88-408, Закон 88-408) е съвместна резолюция на двете камари на Конгреса на САЩ. Само двама от сенаторите-демократи се противопоставят в Сената и гласуват против резолюцията - Уейн Морз и Ърнест Грюнинг. Сенатор Грюнинг възразява срещу "...изпращането на нашите американски момчета да се бият във война, в която нямаме никаква работа, която е предначертана със заблуда и която постоянно се ескалира".

Администрацията на президента Джонсън обаче се нуждае от резолюцията, за да започне бързо ескалацията на американското военно участие в Южен Виетнам и започване на война срещу Северен Виетнам. С осигурените 416 гласа в Конгреса и 98 в Сената се дава зелена светлина за начало на военни действия.

САЩ затъват във "Виетнамското тресавище", от което окончателно се измъкват чак през 1975 г. с цената на 58 238 убити, 128 000 ранени, 14 000 изчезнали по време на битка. Хиляди американски ветерани от войната изпитват трудности да се интегрират отново в американското общество и много от тях следствие на получените психически травми се самоубиват, като дори се сочи числото от 50 000 от 1975 г. насам.

Виетнамската война е най-тежкото поражение на външната политика на САЩ в цялата тяхна история.