На 8 август 1966 г. в Китай започва големият 10-годишен хаос
с началото на Великата
Китайският лидер Мао Дзъдун счита, че за начало на
революцията следва да се счита публикуването на статията на Яо Уенюан от 10
ноември 1965 г. Но едва на 8 август 1966 г. ХІ пленум на ЦК на КПК приема
„Постановление за велика пролетарска културна революция“, което официализира
началото на процесите.
Десетилетието се характеризира с крайна политизация на
всички области на живота в градовете, съпроводена е с безпорядъчни действия на
студенти и работници от по-ниските слоеве на обществото, хаос в партийното
ръководство и засилен терор на всички нива в страната.
Решаващо влияние за провеждането ѝ оказва лично
председателят на Китайската комунистическа партия (ККП) Мао Дзъдун. Основните
цели на инициативата са утвърждаване възгледите на Мао в ръководството на
партията, в качеството им на държавна идеология и в рамките на борбата с
възгледите на политическата опозиция, както и очистване на държавата от
просмукалите се в партията и обществото т.нар. "стари елементи" -
"либералисти", които според Мао застрашават да се превърнат в нова
буржоазия и да възстановят капиталистическия строй.
Международна обстановка
В края на 50-те години на 20 век започва дипломатически
конфликт между Китай и СССР, като неговия пик е през 1969 г., а е прекратен едва
в края на 1980 г. Конфликтът е придружен с разцепление в международното
комунистическо движение.
Разобличаването на сталинизма на ХХ конгрес на КПСС през
1956 г., както и курсът на Хрушчов за постепенна либерализация на икономиката
(в рамките на концепцията „Мирно съвместно съществуване“) предизвикват
недоволството на Мао Дзъдун като противоречащи на комунистическата идеология и
заплашващи личната му власт в ККП. Политиката на Хрушчов е наречена
ревизионистка, а нейните поддръжници (Лю Шаоци и други) са подложени на
унищожителна критика по време на Културната революция. Кулминацията на
конфликта e пограничният въоръжен инцидент около спорния със СССР остров
Дамански на река Усури.
Борба за лидерство в ръководството на партията
След неуспеха на „Големия скок“ позициите на Мао в страната
са сериозно разклатени. Ето защо с Културната революция Мао Дзъдун преследва
две основни задачи: да унищожи опозицията, която започва да издига идеи за
икономически реформи с частично внедряване на пазарни механизми в икономиката,
а в същото време да отклони вниманието на бедстващите народни маси. Крайната
цел и на двете е да засилят водещата му позиция в политическия живот на Китай.
След издигането на лозунга на Мао „Огън по щаба“, в страната
започва безпощадна критика срещу Лю Шаоци, Пън Чжен (секретар на градския
комитет на партията в Пекин), Лу Дингжи (министър на пропагандата), Ян Шанкун,
Ло Жуйцин и Дън Сяопин.
Първи етап на революцията
Постановлението на ХІ пленум на ЦК на КПК от 8.8.1966 г. по
същество съдържа привидно празна реторика против свалената буржоазия, която уж
се стремяла към реставрация: „Сега ние поставяме пред себе си за цел да
разгромим органите, които вървят по капиталистическия път, да разкритикуваме
реакционните буржоазни „авторитети“ в науката, да разкритикуваме идеологията на
буржоазията и всички други експлоататорски класи, да променим образованието, да
преобразим литературата и изкуството, да заменим всички области, не
съответстващи на икономическата база на социализма, с такива, които способстват
за укрепването и развитието на социалистическия строй.”
Не се казва нищо съществено, но хората с „източно мислене”
предусещат съдбоносни събития.
Втори етап
Вторият етап на Културната революция започва през май 1969
г. и завършва през септември 1971 г. Той е известен с т.нар. „Кадрови училища
от 7 май“ – като първите от тях се появяват към края на 1968 г. Името си
получават от директива на Мао Дзъдун от 7 май 1966 г., в която той предлага
създаването на училища, в които бюрократични кадри и интелектуалци да извършват
полезен физически труд и да провеждат идеологическо обучение и превъзпитание.
За висшите чиновници са построени 106 училища в 18
провинции, в които са изпратени близо 100 хиляди чиновници, включително Дън
Сяопин, както и 30 хиляди членове на семействата им.
За чиновниците с по-нисък ранг има хиляди кадрови училища, в
които се обучават неизвестен брой чиновници. Например към 10 януари 1969 г. в
провинция Гуандун са построени почти 300 училища, където са изпратени повече от
100 хиляди души.
През този етап добива популярност кампанията „Нагоре към
планините, надолу към селата“, целяща развиване на селските райони на Китай.
Тази програма за преместване и установяване на голям брой ученици от горните
класове, студенти, работници и военни от градовете в селските и крайграничните
райони, за първи път е приложена в ограничен мащаб преди „Големия скок“ (1958),
подновена е в началото на 1960-те години и ускорена към края на десетилетието.
За разлика обаче от периода 1956-1966 г., когато кампанията изпраща в
провинцията близо 1,2 милиона младежи от градовете, в периода 1968-1975 г. в
нея са въвлечени не по-малко от 12 милиона души, което съответства
приблизително на 10% от градското население на Китай от 70-те години.
През 1970-71 г. се води сериозна борба, в която самите кадри
се включват в критиката на идеята за кадровите училища. В хода на полемиката с
„крайнолевите“ (Лин Бяо и привържениците му в армията, както и част от бившите
дзаофани) председателят на Държавния съвет на КНР Джоу Енлай и неговите
поддръжници подчертават централните икономически приоритети, включително
необходимостта от придържане към централното планиране, следване на процедурите
на отчитане на разходите и въвеждане на рационалност. Привържениците на Чжоу
Енлай критикуват ултралявата децентрализация и защитават държавното планиране и
регулиране.
След победата на Джоу Енлай над „крайнолевите“, която се
изразява по-специално със смъртта на Лин Бяо и част от поддръжниците му през
септември 1971 г., Културната революция се измества към въпроси свързани с
културата, като се избягват нови инициативи в икономиката.
Трети етап
Третият етап на Културната революция продължава от септември
1971 до октомври 1976 г., до смъртта на Мао Дзъдун. Характеризира се с
доминирането на Джоу Енлай и „Бандата на четиримата“ (Джан Цунцяо, Яо Уънюен,
Уан Хунуън и Дзян Цин) в икономиката и политиката.
Хаосът на Културната революция
Мао окуражава така наречените „революционни комитети“,
съставени от хунвейбини, да изземат властта от държавната и партийната
администрация. Политически лидери като Дън Сяопин и Лю Шаоци са обвинени в
капиталистически наклонности.
Много обикновени граждани са атакувани като
контрареволюционери. Научните работници също са подложени на тормоз от
хунвейбините и са изпратени на превъзпитание чрез селскостопански труд.
Образованието и общественият транспорт през периода са почти напълно спрени.
Унищожени са множество културни артефакти, исторически обекти и антики. В
последвалия общонационален хаос мнозина загиват, а милиони са изселени или
изпратени в затвора.
Мао обявява официално края на Културната революция още през
1969. Макар че през последвалите години положението до известна степен е
по-спокойно, по-значителен политически обрат е постигнат едва през 1976 г. след
смъртта на Мао, когато във вътрешните борби в Китайската комунистическа партия
надделява групата около Дън Сяопин и е арестувана „бандата на четиримата”.
Въпреки катастрофалните резултати от Културната революция в
икономически, културен и хуманитарен план, както и всеобщото критично мнение
към кампанията в пост-маоистки Китай и в света, някои критици и поддръжници на
управлението на Мао анализират периода като съществена стъпка към
"пречистването" на китайската култура и установяването на
комунистическо общество.