писател Солженицин от 1991 г., в което се обявява за
присъединяването на Новорусия - източните райони на днешна Украйна, към Русия,
открихме още негови пророчества по същато тема. Предлагам ви материал публикуван
в Дойче веле на 3 април тази година.
Александър Солженицин, руският пророк и моралист, със
сигурност би проявил разбиране за осъществената от Путин анексия на Крим, пише
Керстин Холм на страниците на "Франкфуртер алгемайне цайтунг".
Вечният дисидент и патриот не би окачествил това действие като
неоимпериалистически акт, а по-скоро като "консолидация на
изконното", тоест - сливане на територии, които така или иначе са едно
цяло.
Солженицин е всъщност изолационист - той смята, че народът
му е "исторически преуморен", поради което е твърдо против
разхитителните ангажименти в Северен Кавказ, например. Той определя съдбовните
региони Кавказ и Централна Азия като "мекото шкембе" на Русия, в
което страната лесно може да си докара "сериозно хронично
заболяване". Но традиционните руски заселнически земи - от Северен
Казахстан през Източна и Южна Украйна до Одеса - Солженицин разглежда като
легитимни руски територии, в които болшевишките авантюристи произволно са
прокарали нови граници, за да повишат поносимостта към Съветския съюз у елитите
в новите републики. Нещо повече - Солженицин разглежда Крим като
"естествена южна граница на Русия", пише в тази връзка и "Нойе
Цюрхер цайтунг".
Политическо-моралисткото завещание на Солженицин се състои в
това, че той, особено в последните години от живота си, обявява
"опазването" на сливащия се народ като най-важната държавническа цел
на Русия. Преследваният от КГБ хронист на ГУЛАГ е консервативен, което се дължи
на изживените от него лични катастрофи. Носталгията по царизма му е чужда,
отношението му към политиците е несантиментално. Той смята последния цар
Николай II за особено некомпетентен, поради което е на мнение, че
идеализирането му като мъченик е най-малкото нередно и кичозно. Държавниците,
както подчертава Солженицин многократно, трябва да бъдат оценявани по тяхната
политическа дейност, а не според личността им. Залезът на царската империя е
според него катастрофа "само" поради факта, че бликналата покрай този
процес революционна енергия погубва току-що зародилите се структури на местното
самоуправление. А именно то - според Солженицин, е един от най-важните елементи
на истинската демокрация.
Начинът на мислене на Солженицин може да бъде разбран само
от този, който гледа на света не като на шахматна дъска, а като на кълбо от
проблеми, от което кълбо разумният човек подбира най-малкото зло, за да
предотврати най-голямото. Отраженията на пазарната икономика, които карат
незрелите му сънародници да тичат след "златния милиард", са според
писателя разрушителни. Солженицин застъпва тази теза чак до смъртта си през
2008 година.
Русия е бедна империя. Там масово благосъстояние не може да
има - най-малкото заради свръхголемината на тази страна. Солженицин, за когото
благото на човечеството зависи изцяло от способността му да се самоограничава,
никога не е криел, че не вижда нищо благословено в гръмко проповядваните от
Запада човешки права, при положение, че спазването и гарантирането им води
паралелно и до разтоварване от задължения. Либералната идеология, която кара
хората да вярват, че имат правото да се обогатяват, води в руския контекст до
нещо фатално: клептокрацията на онези, които се отличават със способността да
се налагат.
Солженицин не отхвърля и насилието, ако чрез него може да се
предотврати анархията и саморазрушението на обществото. Негов любим герой е
министър-председателят на последния цар - Пьотр Столипин, който системно
насърчава самоинициативата на селяните и същевременно разпорежда обесването на
хиляди революционери. В негова чест бесилката се сдобива с ново име - наричат я
"столипинска вратовръзка".
Солженицин не е привърженик на западната система, в рамките
на която отделният човек явно може да прави каквото му харесва. Той предпочита
модела, при който е налице ясно и справедливо разпределение на свободите и
задълженията. Затова и през 2006-та Солженицин застава на страната на руския
патриарх Кирил, който подлага на критики западната култура с аргумента, че
съблюдаването на правата и желанията на отделния човек не бива да вреди нито на
родината, нито на религиозните или националните чувства на останалите.
Солженицин и аскетизмът
Солженицин е праруски патриот и поради това, че определя
аскетичния начин на живот, на който са обречени повечето руснаци, като един вид
достойно за подражание свойство. Той е щастлив, че сънародниците му не са част
от "златния милиард" и съответно отричат западния секуларизъм. В това
отношение Солженицин играе ролята на поддръжник на църквата, макар да критикува
нейните потиснически структури и да не си прави никакви илюзии по отношение на
корупционните ѝ проблеми.
Солженицин, който прекарва няколко години в лагери за
принудителен труд, а впоследствие е лишен от гражданство и живее 17 години в
Америка, е убеден, че западната цивилизация и най-вече НАТО затягат все повече
примката около Русия. В неговите очи това представлява заплаха и за
християнската цивилизация, чийто смисъл той вижда в способността за
самоограничение. В същото време писателят предрича, че вследствие на
"свиването" на руското население в недалечно бъдеще културата на
страната може да добие главно ислямски или дори китайски облик. Солженицин
приветства политиката на Путин за сближаване с мюсюлманския свят и с Китай и я
определя като далновидна. Може би именно затова възпитаникът на КГБ Путин прощава
на Солженицин всички негови изказвания, в които той си позволява да клейми
новата власт на тайните служби като човеконенавистна и пагубна.