 |
На 31 януари 1915 г. в софийското Градско казино
избухва
бомба.
Днес в сградата е Софийската
градска художествена галерия.
|
C динамитен фойерверк е посрещната новата 1915 г.
Атентат в софийското Градско казино постила пътя на България
към Първата световна война. Същата есен страната ни влиза във въоръжения
конфликт.
Правителството на Васил Радославов вече е направило своя
избор. Миналата 1914 г. кабинетът урежда заем с германския консорциум
"Дисконто гезелшафт". Половин милиард лева ще бъдат прехвърлени от
Берлин в София. С банкнотите ще залепнем към Централните сили Германия и
Австро-Унгария.
Опозицията обаче е против. Тя е привърженик на Съглашението,
изградено от Великобритания, Франция и Русия. Ситуацията в Народното събрание е
126 места за радославистите срещу 119 за земеделци, народняци, демократи,
радикалдемократи, социалисти и прогресисти. На 2 юли 1914 г. те се сблъскват
със страшна сила.
Опозицията яростно
атакува заема,
мнозинството
опълченски го брани
Опозицията тропа и скандира "Долу!", мнозинството
ръкопляска и вика "Ура!". " Долу извергите на българския народ!
Долу предателите!", дере се десницата. "Трябва да защитим България.
Няма да ви допуснем да работите!", категорични са отляво и в центъра.
Само думи не стигат и съглашенците се оглеждат за подходящо
оръжие. Виждат купчина от една реч на Никола Генадиев. Томчетата са по 256
страници в твърда подвързия с остри ръбове - пернат ли те, много боли.
Генадиевото издание започва да лети във въздуха. "Хвърлянето на книжата се
усилва. Едно томче ударва г. министър-председателя", хроникират
стенографите.
В сублимието на този момент Васил Радославов вади пищов. Той
е "шестак", в барабана има по един куршум за всяка опозиционна
парламентарна група.
"Радославов
държеше револвер
в ръката си",
свидетелства руският пълномощен министър Александър
Савински. Той е в дипломатическата ложа до френския си колега Алфред дьо
Панафьо.
"След тричасова олелия - пише Панафьо - председателят
се реши да подложи на гласуване проектозакона или по-скоро даде уговорения знак
на членовете, тъй като никой не можеше да чуе нито дума; последните побързаха
да вдигнат дори двете си ръце, след което председателят обяви, че проектът е
приет. Говори се даже, че приятели на правителството нахлули в заседателната
зала и, макар да не са депутати, вдигнали също ръце, за да подсилят
мнозинството."
След баталните сцени Никола Генадиев събира онова, което е
оцеляло от томчетата с мъдрата реч. Решава, че дори с остри ръбове неговото
слово не може да налее ум в главите на германофилите. Нужно е по-мощно оръжие и
от "шестака" на Васил Радославов.
"Ще гърмим с
динамит!",
отсича българският
политик
 |
През октомври 1915 г. България влиза в Първата световна
война
на страната на Централните сили. От ляво на дясно:
кайзер Вилхелм II,
император Франц Йосиф I,
султан Мехмед V и цар Фердинанд I.
|
В съзаклятието са привлечени Викенти Попанастасов, Санко
Антов и Серафим Манов. Викенти е подпоручик от запаса с университетско
образование, работи във Върховната сметна палата. Санко бил "истински
леопард", а Серафим е юрганджия и поклонник на руския анархист Кропоткин.
Той имал съкровена мечта - да взриви Народното събрание и да
стане втори Херострат. Ученият Викенти му възразява. Ако иска да увековечи
името си, по-добре да ликвидира царя. Фердинанд е "немският агент",
от когото произтичат всички беди на отечеството, убеждава го той.
Обикновена адска машина няма да свърши работа, разсъждава
Викенти. Трябва да се измайстори "бомба пояс", която Серафим да
запаше около кръста и да се взриви заедно с монарха. Той изрязва кройката от
вестник и я дава на съратниците.
Серафим и Санко
изработват
смъртоносния колан -
овална ламаринена кутия с кожен ремък. Това е прабабата на
днешните динамитни препаски, използвани от терористите камикадзе в Близкия
изток.
Бомбата трябва да се напълни с експлозив. "Донесоха я у
дома една вечер, но им казах, че няма динамит, та Серафим да замине в Кюстендил
и да чака, докато уредим работата с ру-сите, понеже сърбите нямат пари",
разказва Викенти.
Атентатът е насрочен за Никулден или Нова година, когато
Фердинанд отива на църква. Жена с кърпа ще даде знак и камикадзето ще се хвърли
под колелата на царския автомобил. Едната ръка ще държи в джоба, където с
батерия ще възпламени адската машина.
Викенти Попанастасов лъже, че няма динамит подръка.
У дома той крие
15 кг от веществото
на Алфред Нобел
Истината е, че не иска да го прахосва, защото планът се
променя. Никола Генадиев го информира, че на 31 януари 1915 г. артистите от
Народния театър организират бал с маски. Маскарадът ще е в Градското казино,
най-сполучливите костюми ще получат награди. Ще има и други изненади.
Очаква се да дойдат насто-ящи и бивши министри, партийни
водачи, депутати, висши военни. А може и самият монарх да удостои с
присъствието си веселбата, надяват се Генадиев и Викенти.
Най-нетърпеливите влизат в казиното към 9,30 ч вечерта.
"Маските бързо изпълват салона - хроникира в. "Дневник". - Чуват
се смехове на най-разноцветни пиерота, пъстрополи дами, македонски костюми,
пъстрокрили пеперуди, амери-кански янки и пр., и пр."
Между актьорите
личат
Сава Огнянов
и Елена Снежина
До разказвача от Шопско Елин Пелин е седнал майсторът на
четката Александър Божинов. Тук е и Димчо Дебелянов с шумна компания около себе
си. Мяркат се още Йосиф Хербст, Трифон Кунев, Стефан Костов, Димо Кьорчев. И
най-същественото - дошло е семейството на министър-председателя Васил
Радославов.
В полунощ са обявени наградите. После градусът на
настроението се покачва до небето. Кулминацията е в 1 часа без 7 минути, когато
гръм разтърсва салона. "Фишеци, глупав сюрприз!", мръщи се една
госпойца.
Неизбежната паркетна дама Султана Петрова описва минутите след
взрива: "Всичко се дига на крак. Поглеждам, поручик Бояджиев неподвижно
седи на стола си.
"Но хайде, дигайте се,
нещо се е случило!"
Никакъв отговор. Само погледът му и един знак да му
разкопчая мундира. Едва тогава ми минава през ума, че може да му е прилошало.
Навеждам се и чувствам, че тежко, непод-вижно тяло се опира върху ми.
Извиках Стефан Тончев. "Стефане, помогни, не зная какво
е станало." Стефан Тончев успява да го подкрепи и снеме от стола на
земята. На стола му локва кръв. Краката ми, роклята ми - потънали в кръв."
Гвардейският офицер Никола Бояджиев е син на началник-щаба
на армията Климент Бояджиев. Експлозията поразява и Мара Багарова, дъщеря на
военния министър ген. Иван Фичев. Жертвите са 12 - четирима убити и осем
ранени.
Пиротехническата експертиза установява, че взривът е
предизвикан от кубическа бомба с фитил. Хвърлена е през нарочно счупен
прозорец. "Отидох при казиното към 10 ч. По-късно видях до южната врата
един човек, който вадеше от счупения прозорец стъкла. Имаше също и други
лица", твърди свидетелят Стоян Ганчев.
И други забелязали
дупката, от която
влизал мраз
Запушили я с възглавница. Иван Багаров, съпругът на Мара,
без да подозира, дори пипнал бомбата. "Към 1 часа нещо гореше. Аз го
хванах, то беше бомбата, която после експлодира", с ужас си спомня той.
Следствието стига до заключение, че адската машина е
хвърлена от лицата Георги Илиев и Ицо Сантов, на които Викенти обещал 10 000
лева. Разкритията са направени благодарение на апаша Христо Иванов-Дежурния,
внедрен от полицията в подземния свят. Арестувани са седем души, делото е
насрочено за юни.
В края на месеца на смърт са осъдени Викенти Попанастасов,
Ицо Сантов и Георги Илиев. Първите двама са екзекутирани на 13 юли в Централния
затвор. "Да живее България!", провиква се Викенти, преди да увисне на
бесилката.
Понеже е малолетен, присъ-дата на Илиев е заменена с 20 г.
строг тъмничен затвор. От другите подсъдими един е оправдан, останалите
получават различни срокове зад решетките.
Най-тънко минава
камикадзето
Серафим Манов,
отървава се само с 5 години тъмница. В същото време
"мозъкът на атентата" Никола Генадиев продължава да работи за каузата
на Съглашението. Този път с икономически средства. През 1915 г., когато цяла
Европа воюва, селска България очаква да прибере в хамбарите си най-добрата
хлебна реколта от години насам. Надушили богатия урожай, съглашенците решават
да го изкупят. Германофилите ще се объркат, ако внезапен удар срути
продоволствената им политика, кроят Франция, Англия и Русия. В чужбина е създаден
таен фонд с франкове, лири и рубли. В София пристига емисарят Жан Крюпи и се
среща с Никола Генадиев. Няма по-голям специалист по житата, преценява той и го
посвещава в операцията.
Връзката със Съглашението ще се осъществява чрез Фернан дьо
Клозиер, представител на парижки банки в София. Така скандалният случай остава
в историята като Деклозиерова афера.
Влиятелният Генадиев
създава мрежа
от посредници
из цялата страна. Агентите трескаво започват да изкупуват
реколтата. Наетите за целта складове се пълнят главно с жито, но и с ръж,
ечемик, овес, просо, царевица и други култури. Сумите за покупките се превеждат
от Париж и Лондон по сметка на Дьо Клозиер в Българската търговска банка.
Нейните управители Георги Губиделников и Иван Буров също са посветени в
далаверата. Двамата финансисти са народняци.
С благословията на Александър Стамболийски за делото са
вербувани и земеделци. Най-активен е Райко Даскалов, който впряга партийната
кооперация "Народен магазин" да изкупува зърно за Съглашението.
Усилията на емисарите не са безкористни. Историкът Симеон
Дамянов сочи, че предлаганите цени са с 25 на сто по-високи от пазарните.
Прекупвачите са авансирани със суми от половин до един милион лева. Още в
началото за тази цел са изхарчени около 40 милиона. Освен комисионата от 4
процента деклозиеровците получават и по 2 лева на всеки 100 килограма закупено
зърно.
За съвсем явни
подкупи пък
са изразходвани
милион и половина
"От само себе си се разбира, че наред с чисто
политическите цели, които си поставяха участниците от българска страна в тази
толкова странна организация, далеч не на последно място стоеше и стремежът им
за лично обогатяване от огромния гешефт", обобщава Дамянов.
Деклозиеровата афера излиза на светло през есента на 1915 г.
Случайност помага на властта да открие документи за феноменалната кражба.
Вицепремиерът Петър Пешев описва ситуацията: "Правителството спря тая
търговия, а военносъдебните власти започнаха преследването на деклозиеристите.
Следствието констатира, че подсъдимите са предали Деклозиеру храни за сума 3
300 000 лева, а останалите у тях храни са продали за своя сметка, или са
получили за тях от правителството реквизиционни разписки. По тоя начин деклозиеристите
са задържали у себе си негови пари: 7 500 000 + 2 700 000 = 12 200 000 златни
франка", тегли чертата очевидецът.
Присъда №1085
на Софийския
военнополеви съд
е прочетена на 21 октомври 1916 г. Никола Генадиев е осъден
на 10 г. строг тъмничен затвор, 5 г. лишаване от политически права и
конфискация на имуществото. Райко Даскалов и още 12 аферисти получават по 8 г.
зад решетките с лишаване от политически права и конфискация. Александър
Стамболийски е оправдан, но той и без това е в затвора за обида на монарха.
Осъдените обличат райе и влизат в Централния затвор. Той е
построен по инициатива тъкмо на Никола Генадиев. Първата копка е направена през
1903 г., когато е министър на правосъдието. Генадиев взема тертип от модерните
европейски затвори и заръчва на архитекта да проектира специални килии за
политици - просторни, с южно изложение.
През хладната есен на 1916 г. той и колегите му се
настаняват в това крило, като правят и допълнителни подобрения. Заради
рекордния брой мъдри глави народът нарича пандиза Малкият парламент.
Фаталната 1915 година чертае събдините ни до днес
Фаталната година в календара на новата ни история е 1915-а.
Тя чертае съдбините ни вече столетие. От нея тръгват всички превратности на
многострадалното отечество.
България влиза в Първата световна война на 14 октомври 1915
г. На страната на Централните сили въпреки атентата в Градското казино и
зърнената Деклозиерова афера. В Голямата касапница, както наричат войната,
даваме над 115 000 убити и изчезнали. Отделно са пленените, ранените и
осакатените.
По Ньойския диктат от 1919 г. губим половината от
територията си. Страната е окупирана от победителите. Идеалът за национално
обединение е погребан.
От окопите на войната покълват комунизмът и фашизмът.
Жестокото отношение към победените ражда и реваншизма. В този смисъл Втората
световна война е функция на Първата. След нея ние отново сме на колене,
наказани в социалистическия лагер.
Спомените от Първата световна не са изличени. Громили сме
англо-френците на Южния фронт, братушките са бягали от нашето "Ура!"
на Добруджанския.
"Мъртвият не ни е враг", изповядва Димчо
Дебелянов, който загива на бранните полета. Войнишките гробища обаче
продължават да разделят уж обединена Европа.