четвъртък, 9 април 2015 г.

Исус е бил семеен? На църквата това няма да й хареса

Геологът Арие Шимрон от Йерусалим
твърди, че е открил
"почти недвусмислено доказателство", че е 
намерил гроба на Исус.
Само ако можеше един от най-ожесточените дебати между религията и съмнението в божествения произход на Исус Христос да се разреши с научно доказателство! В навечерието на Великден една история отново разбуни християнския свят. Когато геологът д-р Арие Шимрон откри Талпиотската гробница в Йерусалим през 1980 година, никой не твърдеше, че това е семейната гробница на Исус. Сега обаче някои изследователи са на път да докажат, че Исус от Назарет е бил женен, имал е дете и не се е възнесъл.

Тази хипотеза е базирана на откритите в предполагаемата семейна гробница на Христос десет осуария – урни с кости. На една от тях е написано на арамейски „Йоан, син на Йосиф, брат на Исус“. На друга се чете „Мария“, различават се и още имена, свързани с Новия Завет.

Дори това да е истина, вярващите нямат нужда от доказателства, които да изложат религиозни
им вярвания на опасност. Религията вижда само това, което иска да види. Това е особено валидно за западното изкуство. Християнските картини са пълни с предполагаеми доказателства за божествеността на Христос. Неговото лице е преднамерено рисувано така, че да копира точно неговия свръхестествен образ, пресъздаван през вековете.

Много преди Торинската плащаница (християнска реликва от ленено платно, в която Йосиф завил тялото на Исус след неговото разпятие – бел.ред.), Воалът на Света Вероника, известен още като Волто санто (Светлият лик – бел.ред.), ни запознава с „истинското” лице на Христос. Според широко разпространената история Вероника е била сред тълпата, събрала се по пътя на разпнатия Исус към Голгота. Твърди се, че тя избърсала кръвта, потта и сълзите от лицето Му с парче плат, което запечатва Неговите черти. Божественият лик на Христос в изкуството с неговата дълга коса и брада е базиран на този имидж, запазен като отпечатък върху бялата коприна, досущ като на фотолента.
Воалът на Света Вероника е фалшификат.
Воалът на Вероника се появява в много картини като доказателство за истинското съществуване на Исус. Ханс Мемлинг рисува Вероника, която държи воала с лика Му. Неподписана творба от Средновековието, изложена в Националната художествена галерия в Лондон, показва отново тайната на воала. А през Барока художниците, в това число Доменико Фети, изобразяват свещеното парче текстил като тайнствен и почти зловещ предмет.

Съществуват още редица портрети на Воала на Света Вероника, не само в католическото
изкуство, но и в руските православни икони. Макар вече почти никой да не вярва в тази история. Тя е направена на пух и прах още през 1629 г., когато тогавашният папа я обявява за невалидна и фалшива. Автентичността на Торинската плащеница също е оборена с помощта на инфрачервена светлина, която доказва, че „реликвата” е поредната фалшификация на Средновековието. Воалът всъщност е средновековна легенда. По онова време физическите „доказателства” за съществуването на Исус и други светци изобилстват. Във всяка катедрала има по един Негов пръст, по една негова глава, ръце или дървени трески от кръста Му.
Торинската плащаници е една от най-прочутите реликви
на Църквата.
Това е лененото платно, в което е било увито
тялото на Христос след свалянето му от кръста.
По-голямата част от средновековното изкуство е в услуга на религията и нейното почитане. Вземете великолепната стъклена архитектура на Сент Шапел в Париж. Готическата църква е построена да бъде дом и място за благоговеене пред реликвите от Христовите страсти, в това число Неговата корона от тръни.

Истината е, че на християнството тези „доказателства” ще бъдат удобни до момента, в който успяват да потвърдят установените от тази религия вярвания. Планините от доказателства за това, че вселената работи чудесно и без никаква божествена намеса, лесно се игнорират от тези, които искат да вярват в Господ. Много хора предпочитат да вярват във Воала на Света Вероника, отколкото в това, че Иисус е бил женен за Мария Магдалена и е имал дете.

Джонатан ДЖОУНС, „Гардиън“