 |
Виктор Юго пишел само на два вида
хартия – бяла със синкави отенъци и лазурно синя.
|
Вече е научен факт, публикуван в английското списание „Нечър
Нюросайнс”: творческото вдъхновение и лудостта имат общи генетични корени.
Творците, било то музиканти, актьори или писатели, рискуват повече, отколкото
другите хора да изпаднат деменция заради наличието на особен ген.
За да достигнат до това откритие, екип учени от
Психиатричния институт на Лондонския Книгс Колидж и от исландската компания
Code Genetics, специализирана в секвенирането на генома, са изследвали
генетичен материал на повече от 86 000 исландци, пише „Нувел Обсерватьор“
Оправдани ли са обаче тези големи ресурси? За обясняването
на някои типове поведение – вероятно да. Но за идентифицирането им – едва ли.
Достатъчно е да видим писателите, застинали в терзания пред белия лист – едни
са развълнувани до степен да си докарат инфаркт, други развиват мании, странни
привички, тикове и обсесивни компулсивни разстройства. С една дума, писането ги
прави луди. И това не е от вчера.
 |
Дж. Д. Селинджър твори…
|
От избора на хартия до пособията за писане, болшинството от
авторите не оставят нищо на
случайността. Носителката на Нобелова награда за
1948 г. Колет е намирала вдъхновението единствено пред лист синя хартия. Същият
вид приумица срещаме и при Виктор Юго: авторът на „Клетниците” пишел само на
два вида хартия – бяла със синкави отенъци и лазурно синя. Жул Барбе д’Орвили
пък, написал „Дяволски души”, ненавиждал междинните цветове и изпитвал силна
слабост към червеното. Превърнала се в истинска мания, тя го карала да пише
само и единствено с червено мастило – и то след като е погълнал парче месо със
същия цвят.
Разковничето на успеха зависи понякога от съвсем дребни
неща. В някои случаи това са чифт чорапи. Когато сядала да пише романите си,
Едмонд Шарл-Ру, лауреатка на наградата „Гонкур“ за 1966 г., винаги обувала един
и същи модел – вълнени и твърде малки за ходилата й. Селинджър не е имал
подобни грижи: оказва се, че авторът на „Спасителят в ръжта” събличал дрехите
си, когато сядал да пише, за да роди прозата си в пълна голота.
Хемингуей и Виржиния Улф пишели прави. А при Набоков
упражнението е било усложнено: започвал романите си на два крака, продължавал
седнал и завършвал романа си в легнало положение.
Други се придържали към желязна дисциплина. Уилям Фокнър
ставал в 4 сутринта. Стендал пък споделя на Балзак в писмо от 30 октомври 1840
г. тайната на своето изкуство:
„Когато пишех „Пармският манастир”, за да се настроя всяка
сутрин четях две-три страници от Гражданския кодекс, за да звуча естествено –
не искам да си служа с изкуствени методи, за да запленя читателите.”
 |
Владимир Набоков започвал романите си
прав, продължавал седнал и ги приключвал легнал.
|
„В живота бъдете умерени като буржоа, за да бъдете пламенни
и оригинални в творчеството си”. Макар, че е малко мазохистично…“
А Зола дали не е страдал от обсесивно компулсативно
разстройство? В търсене на вдъхновение, той броял уличните газови лампи и
пресмятал номерата по вратите, разхождайки се из улиците на Париж.
Изброените дотук мании са доста безобидни в сравнение с
онези, платили твърде скъпо за своята хиперчувствителност. Антонин Арто е
затворен в психиатрия дълги години. Виржиния Улф, Хемингуей и Ромен Гари
свършват със самоубийство. Дали причината не е в гените им. Или пък е в този
свят, оказал се крайно несъвършен.