вторник, 29 декември 2015 г.

За нападението с киселина в Болшой театър

Какво е общото между Болшой и Калашников? Според новия документален филм, изследващ последиците от нападението с киселина в легендарната балетна трупа през 2013 г., това са двете марки, които определят съвременна Русия. Филмът „Болшой Вавилон“, чиято премиера във Великобритания предстои на 8 януари, търси истинския дух на институцията и разказва за нападението над артистичния директор Сергей Филин и значението му за руската политика.

„Беше необичайна история, когато гръмна из медиите – дори по стандартите на руския подземен свят“, казва единият от режисьорите, Ник Рийд, по време на фестивала на документалното кино в Копенхаген, където бе европейската премиера на филма.

„Киселината не е често използвано оръжие – продължава Рийд. – Това събуди любопитството ми, както и на много хора в Русия. Всички се почесваха по главите. Торбата със змиите беше развързана.“
Рийд и неговият колега-режисьор Марк Франкети току-що били завършили своя пръв пълнометражен документален филм – за изолиран затвор за серийни убийци в Урал, когато един от главните танцьори е обвинен за атаката. Двамата успяват да получат разрешение да снимат в Болшой през сезона 2013-2014, докато театърът се опитва да възстанови омърсената си репутация и вече има ново ръководство, повлияно от фигури, стоящи високо в управлението на Владимир Путин.

Сергей Филин след нападението с киселина.
Според официалната версия танцьорът Павел Дмитриченко е организирал нападението с помощта на двама дребни бандити, защото приятелката му не успяла да получи главната роля в „Лебедово езеро“. Нейният учител и главен солист на трупата Николай Цискаридзе също бил много разочарован.
„Начинът, по който се избират танцьорите в този театър, не винаги е базиран на уменията им – казва Рийд. – Важно е на кого си верен, на кого се подмазваш и кой те покровителства. Това е наследството на комунистическото минало. Артистите са принудени да се борят за вниманието на началниците си и да вкарват в употреба различни средства – говори се за сексуални услуги, корупция и така…”

Марката Болшой

Филмът влиза дълбоко в културата на отделните партии и партизански групи в Болшой, които оказват натиск за превръщането му в търговско дружество – успоредно с навлизането в капиталистическата ера. Танцьорите излизат на свободна практика, за да допълнят основните си заплати, и са в жестока конкуренция за най-желаните роли.

„Прекарахме доста време в опити да разберем до каква степен ситуацията в театъра отразява политическия пейзаж – разказва Рийд. – Все още се колебая. Всичко е силно политизирано, и театърът е използван ката пешка от режима, но в същото време артистите живеят изолирани в своя театрален свят. И стените му са много дебели.”

Рийд описва мутациите, през които е преминал Болшой:

„По време на Студената война те бяха предвестниците, прославящи майка Русия, изпратени в чужбина като икона на меката сила. Дори по време на гласността и перестройката те бяха пратени да танцуват в Белия дом, преди срещата на Горбачов с Рейган.

После, в годините на Елцин, държавните структури бяха разградени, организираната престъпност се обедини и се появиха олигарсите. Болшой трябваше да се промени заедно с времето. И макар да остана на държавна субсидия, театърът обедня, защото икономиката бе дестабилизирана и се наложи турнетата да бъдат увеличени.“

Тогава се появява марката „Болшой“.

„Сега те са много по-желани като институция, отколкото самите танцьори“, твърди режисьорът.

Разделителна фигура

Човешката драма в Болшой идва от напрежението между Филин, Цискаридзе и Владимир Урин – новият началник, който Кремъл изпраща от Театъра на Станиславски. Натоварен с възстановяване на контрола, работещ по въвеждането на нова, прозрачна система за разпределение на ролите, Урин има осезателно присъствие във филма.

„Ти си на огневата линия, ако ръководиш Болшой – смята Рийд. – Това е силно политизирана роля. Сигурен съм, че знаете достатъчно за политическия стил на Путин, за да се сетите какво ще стане, ако сбъркате някъде.“
Урин, според Рийд, е раздиран от дълбоки противоречия:

„От една страна той е лоялист, а от друга – отцепник. Веднъж го попитах дали вярва в демокрацията и той ми се изсмя – обичайна комунистическа позиция. Хората от неговото поколение са доста, да кажем – амбивалентни, относно демократичните принципи. Възпитателната етика иска твърдост.“

Въпреки разрешения достъп за филмовия екип, Болшой не се оказва отворена книга.

„Постоянно се губех там – спомня си Рийд. – В театъра работят около 3 хиляди души, което си е доста застрашително.“

Отначало танцьорите не били склонни да обсъждат киселинната атака.

„Започнахме с разговори за тяхното обучение, за страха от травми и за кратката кариера – все неща, които са общи за всички танцьори по света. Отне ни доста време да изградим доверие и да стигнем до най-важните въпроси.

Въпреки че има изобилие от професионална ревност, има и хора верни до смърт на институцията. Те знаят, че в живота няма да им се случи нищо по-хубаво от това да танцуват в Болшой. В разговорите си с нас те усещаха, че върви катарзисен процес, който трябва да бъде доведен до край“, разказва Рийд.

Имало и много егота, с които да се борят.

„Филин е човек, с когото не беше лесно да се разберем – твърди Рийд. – Той се възстановяваше от сериозни наранявания, така че в началото дори не беше там.“

Бившият директор не бил достъпен за всеки.

„Той е единственият човек в сградата, който работи зад заключена врата – обяснява режисьорът. –  Това е, защото е твърде спорна фигура. Бил е велик танцьор, но кой е казал, че големите танцьори могат да станат големи мениджъри?!“

Независимо от скандала и интригата в сърцето на историята, „Болшой Вавилон“ избягва ясна или сензационна позиция по киселинната атака и нейните последици.

„Предпочитам публиката сама да си състави мнение – казва Рийд. – Но да видиш дълбоко политизираните игри лице в лице, е уникална гледка към институцията, балансираща по острието на бръснача между високата културна виртуозност и бруталните домогвания в съвременна Русия.“

Както казва един руски коментатор в началото на филма:

„Брандовете, които представят Русия, не са много. Един от тях е балетът на Болшой. Другият е Калашников.“