вторник, 5 април 2016 г.

На тази дата: 5 април 1614 г. Индианката Покахонтас се омъжва за английския колонизатор Джон Ролф

По време на престоя си в Хенрикъс Покахонтас се запознава с Джон Ролф, чиито жена и дете умират по време на пътуването до Вирджиния. В Новия свят той успява да култивира нов сорт тютюн и прекарва по-голямата част от времето си в грижа за плантацията си. Той е силно набожен и се терзае от мисълта за евентуалните последствия от брака му с варварка. В дълго писмо до губернатора на колонията Ролф иска разрешение да се ожени като изразява силната си любов към Покахонтас и дълбоката увереност, че по този начин ще спаси душата й.

Те се женят на 5.4.1614 и живеят следващите две години във Варина Фармс, плантацията на Ролф, която се е намирала на отсрещния бряг на Джеймс ривър от Хенрикъс. Синът им Томас Ролф се ражда на 30.01.1615.

Техният брак не спомага за завръщането на английските пленници, но през следващите няколко години създава климат на мир и разбирателство между колонията Джеймстаун и похатанските племена. През 1615 г. Ралф Хамър пише: „От сватбата насам се радваме на приятелска търговия и бартер не само с Похатан, но и с всичките му поданици наоколо.

Детство

Рождената година на Покахонтас не е известна, на според някои историци, базиращи се на разказите на кап. Джон Смит, това е 1595 г. В книгата си „Истинската история на Вирджиния” (A True Relation of Virginia) (1608) Смит описва Покахонтас като „дете на 10 години” при първата им среща през пролетта на 1608.  В писмо от 1616 г. той отново описва случката, но променя годините й „на 12 или 13”.

Портрет от ХІХ в.
Покахонтас е дъщеря на Похатан (Поуатан), велик вожд на Ценакомака, съюз на около 30 алгонкиноезични групи и племенни образувания от региона Тайдуотър във Вирджиния. Майка й, чието име и племенна принадлежност са неизвестни, е една от десетките съпруги на Похатан. Всяка от съпругите му ражда по едно дете, след което се връща в родното си място, където той я издържа докато тя си намери друг съпруг.  Детството на Покахонтас е било подобно на повечето момичета в Ценакомака. Те са помагали в събирането на храна и дърва за огрев, селскостопанските дейности и събирането на растителен материал за направата на сламени къщи.  На по-голяма възраст са помагали при организирането на празненства и вечери.  Даването на вечери, подобни на угощението на Джон Смит след залавянето му, е било едно от задълженията на маманатовика (великия вожд).

Титла

Векове наред след смъртта й Покахонтас е представяна в популярната култура, и дори от някои учени, за принцеса. През 1841 г. Уилям Уотсън Уолдрън от колежа Тринити в Дъблин, Ирландия, публикува „Покахонтас, американската принцеса, и други поеми”, където я нарича „любимата и единствена оцеляла кралска дъщеря”.  Неговата логика е разбираема: бидейки дъщеря на великия вожд Похатан, който често е бил наричан „крал” и дори „император” от английските колонизатори, тя следва да бъде принцеса. През 1969 г. историчката Грейс Стийл Уудуърд, авторка на биографията „Покахонтас”, определя обекта на изследването си като „млада индианска принцеса от (племето на) похатаните”.

Наистина Покахонтас е била любимка на баща си – „негова радост и любима” по думите на колонизатора кап. Ралф Хамър – но никога не е била принцеса в европейския смисъл на думата. Нямало е да стане „вероанс” (втора след вожда), още по-малко да получи високата титла на баща си маманатовик (велик вожд). Някои жени са получавали титлата „вероанска” (жени-вождове), но само братята, сестрите и децата на сестрите на Похатан са могли да наследят титлата му.

В „Карта на Вирджиния” Джон Смит описва унаследяването по майчина линия сред похатаните така: „Неговото (на Похатан) кралство се предава не на синовете му, нито на децата им; но първо на братята му, от които имаше трима с имена Опичапан, Опечанканог и Кататуг; и след тяхната смърт – на сестрите му. Първо на най-възрастната сестра, после и на другите: и след тях на наследниците, мъжки и женски, на най-възрастната сестра; но никога на наследниците на мъжете.”

В допълнение, майката на Покахонтас вероятно е била с нисък обществен статус. В „Записки от Вирджиния” (Relation of Virginia) от 1609 г. колонизаторът Хенри Спелман, който е живял след индианците като преводач, отбелязва множеството съпруги на вожда Похатан. Всяка от тях ражда на вожда по едно дете, след което не само й се отнема благородническия статус, но е и изпращана обратно в родното си място.

Отвличането на Покахонтас, 
Йохан Теодор де Бри, гравюра, 1619 г.
Залавяне и плен

Пленяването на Покахонтас се случва по време на Първата англо-индианска война (между заселниците в Джеймстаун и индианците), която започва в края на лятото на 1609 г.  В първата година на конфликта заселниците спечелват контрол над устието и водопадите на Джеймс ривър. Кап. Самюел Аргол междувременно търси контакт с индианските групи на север от земите на Похатан. Патавомеките, които живеят на р. Потомак, не винаги са били лоялни към Похатан, а при тях е живял и млад английски преводач на име Хенри Спелман. През март 1613 Аргол научава, че Покахонтас е на гости в патавомекското селище Пасапатанзи и е под закрилата на вероанс (вожд) Йопасас (или Япазос).

С преводаческата помощ на Спелман Аргол оказва натиск върху Йопасас да му помогне в пленяването на Покахонтас като обещава съюз срещу Похатан.  Покахонтас е измамена да се качи на кораба на Аргол, където е задържана за откуп. Похитителите й искат освобождаването на англичаните, задържани от Похатан и връщането на откраднати оръжия и сечива.  Похатан освобождава пленниците, но англичаните не са задоволени от броя върнати оръжия и сечива. Дълго време двете страни не могат да стигнат разбирателство и през това време Покахонтас е държана в плен. Цала година я държат в Хенрикъс, днешен окръг Честърфийлд, Вирджиния. Малко се знае за живота й там, но колонизаторът Ралф Хамър пише, че е била „извънредно учтиво приета”.  Линуд „Малка мечка” Късталоу твърди през 2007 г., че по време на престоя си Покахонтас е била изнасилена, като цитира легенди, предавани от уста на уста четири века. Според Хелън Роунтри „други историци не са съгласни, че подобни легенди въобще съществуват и смятат, че подобно лошо отношение би било в разрез с интересите на англичаните при преговорите им с Похатан”.

По време на престоя й пасторът в Хенрикъс, Аликзандър Уитакър, учи Покахонтас на християнската вяра и й помага да научи английски език. При кръщенето си, Покахонтас взима християнското име Ребека.

През март 1614 ситуацията ескалира във военен конфликт на р. Памънки с участието на стотици англичани и индианци. В похатанската столица Мачкот англичаните се срещат с група висшестоящи индианци, но самият Похатан отсъства. Англичаните позволяват на Покахонтас да говори със сънародниците си. Твърди се, че тя укорява баща си, че я цени „по-малко от стари саби, парчетии и брадви” и казва на похатаните, че предпочита да живее с англичаните.

През март 1617 Ролф и Покахонтас отплават обратно за Вирджиния, но корабът едва стига Грейвсенд на Темза, когато Покахонтас се разболява тежко. Тя е свалена на брега и умира в ръцете на Джон Ролф на двадесет и две годишна възраст. Не се знае какво е причинило смъртта й, но теориите са за едра шарка, пневмония, туберкулоза, дори отрова.  Според Ролф последните й думи са „всичко трябва да умре, но е достатъчно, че детето й ще живее”.  Погребана е на 21.03.1617 в епархията Сейнт Джордж в Грейвсенд.  Гробът й се намира под църквата, а в нейна чест е издигнат бронзов паметник в цял ръст, изработен от Уилям Ордуей Партридж.

Наследници

Покахонтас и Ролф имат един син, Томас, роден пред 1615 преди заминаването им за Англия. Чрез него Покахонтас има много живи наследници. Много от Първите фамилии на Вирджиния проследяват потеклото си до Покахонтас и вожд Похатан, вкл. такива известни личности като Идит Уилсън, съпруга на американския президент Удроу Уилсън; Джордж Уайт Рандолф; адмирал Ричард Бърд; губернатора на Вирджиния Хари Флъд Бърд; дизайнерката Полин де Ротшилд; бившата първа дама Нанси Рейгън; артистът Глен Стрейндж; астрономът и математик Пърсивал Лоуел.

Популярна легенда

След смъртта на Покахонтас историятя й е представяна по все по-произволен и романтичен начин. Единственият истински неин портрет е гравюра от 1616 г. от Саймън Ван де Пас. На нея са подчертани индианските й черти. По-късни портрети я представят с повече европейски черти.

Легендите за Покахонтас я представят като пример за способността на индианците да бъдат асимилирани в европейското общество. Напр. в ротондата на Капитолия във Вашингтон стои картината „Кръщенето на Покахонтас” от Джон Гадсби Чапман от 1840 г. Правителствената брошура „Картината на кръщенето на Покахонтас” разяснява героите в картината и хвали заселниците от Джеймстаун за това, че са популяризирали християнството сред „езичните диваци”.

Други произведения романтизират историята на Покахонтас. Някои автори отдават предпочитание на любовната история между нея и Джон Смит. Първата подобна история е публикувана през 1803 г. в „Пътешествия из Съединените американски щати” от Джон Дейвис.[55] През ХІХ в. Джон Броам пише бурлеска „По-ка-хон-тас, благородната дивачка”.

Няколко филма са правени за Покахонтас, като се започне с ням филм от 1924 г. „Капитан Джон Смит и Покахонтас”, с Джоди Лорънс в ролята на героинята, излиза през 1953 г. По-късните филми от края на ХХ в. представят традиционните индиански ценности като морално по-възвишени от западноевропейските. Анимационният филм на Дисни „Покахонтас” (1995) представя измислена любовна история между Смит и индианката. В него Покахонтас учи Смит да обича природата. Продължението „Покахонтас ІІ: Пътуване до Новия свят” е за нейното пътуване до Англия.

„Легендата за Покахонтас” (Pocahontas: The Legend) е вторият пълнометражен филм за живота й. Терънс Малик се опитва да се придържа към историческата действителност във филма си „Новият свят” (The New World) (2005), но въпреки това представя Покахонтас и Смит като влюбени.

Нийл Янг записва песен за Покахонтас в албума си Rust Never Sleeps (1979).

Няма коментари:

Публикуване на коментар