Гугъл днес почита Пенчо Славейков. Най-популярната търсачка
в онлайн вселената се отваря с образа на поета, роден на 27 април преди 150
години. Кликайки върху изображението, Гугъл ни отвежда към хиляди статии за
интелектуалеца от Кръга „Мисъл“.
Пенчо Славейков е най-малкият син в голямото семейство на
Петко Славейков. Роден е през 1866 г. в град Трявна. През 1876-а Петко
Славейков е назначен за учител в Стара Загора, а след опожаряването на града
при Руско-турската той премества семейството си в Търново. През 1879 г. Петко
Славейков издава вестниците „Остен“ и „Целокупна България“, а Пенчо участва в
разпространението им. В края на същата година фамилията се установява в София.
След въвеждането на Режима на пълномощията, Петко – един от водачите на
Либералната партия, е арестуван, след което заминава за Източна Румелия.
Пенчо продължава образованието си в Пловдив. През 1883 г. е
един от организаторите на ученически бунт в Пловдивската реална гимназия срещу
лошото преподаване, след като учителите П. Р. Славейков, Петко Каравелов и
Трайко Китанчев били заменени с „парфюмирани контета и умствено боси
възпитатели“.
През януари 1884 г. след игра поетът заспива върху
заледената река Марица и заболява тежко. Въпреки продължителното лечение в
Пловдив, София, Лайпциг, Берлин и Париж, пораженията върху физиката му остават
за цял живот – движи се трудно, пише и говори с усилие. Най-младият Славейков
се отдава на мрачни мисли, страда от пристъпи на меланхолия, от които търси лек
в книгите и в творчеството. Пенчо започва да гледа на страданието като на
учител, извисяващ духа.
Към средата на 1884 г. семейството се връща в София. През
1885 г. Пенчо се сближава с Алеко Константинов, двамата сътрудничат на списание
„Библиотека Свети Климент“ с преводи от руски поети. През Стамболовия режим
Славейкови преживяват тежки години – като демократи и русофили те са подлагани
на преследване и побоища. Критичен патос звучи в негови стихотворения от онова
време – „Бащин край“, „Любимий падишах“, „Дим до Бога“, „Манго и мечката“, „Цар
Давид“. Пенчо Славейков пише и интимна лирика, издадена в първата му книга
„Момини сълзи“. Осъзнал незрелостта й, една година след излизането й Славейков
иззема непродадените екземпляри, за да ги изгори.
През 1892 г. в списание „Мисъл“ се появяват първите редакции
на Славейковите поеми Cis moll, „Сърце на сърцата“, „Успокоения“, „Фрина“.
Същата година Пенчо заминава да следва философия в Лайпциг. От там сътрудничи
редовно на списанията „Мисъл“ и „Българска сбирка“, създава поемите „Ралица“,
„Бойко“, „Неразделни“, първите глави на епопеята „Кървава песен“, много от
миниатюрите в „Сън за щастие“.
Завръща се в България в началото на 1898 г. и същата година
е приет за действителен член на Българското книжовно дружество (БАН). Става учител
в Софийската мъжка гимназия и е командирован в Народната библиотека в София.
Сближава се с д-р Кръстьо Кръстев и му помага в редактирането на сп. „Мисъл“.
Пенчо Славейков е поддиректор (1901 – 1909) и директор (1909
– 1911) на Народната библиотека, директор на Народния театър (1908 – 1909).
През септември 1908 г. предприема с театъра турне из Македония, което в Битоля,
Прилеп и други селища се превръща в културна и обществена манифестация, чийто
вдъхновител е поетът директор. За краткия си престой в Народния театър
Славейков се проявява като енергичен ръководител и режисьор. Брани
независимостта на театъра и след като влиза в конфликт с министъра на
просвещението Никола Мушанов, Славейков напуска Народния.
На 10 юли 1911 г. министърът на просвещението Стефан Бобчев
го уволнява от поста директор на Народната библиотека и го назначава за уредник
на училищния музей при Министерството на народното просвещение. Славейков
отказва длъжността и заминава за чужбина. В края на август поетът пристига в
Цюрих, където го посреща Мара Белчева.
Живее в различни селища – Люцерн, Хофлу, Горат, Гьошенен,
Андермат, Лугано. Силният душевен гнет влошава здравето му. В края на ноември
пътува из Италия. Най-дълго се задържа в Рим – 3 месеца. През май 1912 г.
отново е на път – през Флоренция, към Енгандините, към планината, търсейки лек
за тялото и душата. В края на месеца пристига в малкото курортното градче
Брунате, разположено между езерото Лаго ди Комо и град Комо (Италия), където на
10 юни умира. Погребан е в селското гробище, а през 1921 г. костите му са
пренесени в България.