вторник, 21 март 2017 г.

На тази дата: 21 март 1963 г. закрит е затворът Алкатрас

1963 г. закрит е затворът Алкатрас. Известен още като Скалата, затворът Алкатрас дълго време се счита за най-страшния и строг в цяла Америка. Първият европеец, който стига до острова, е Хуан Мануел де Аяла през 1755 г. Той го нарича Ла исла де лос алкатрасес, което в превод от испански означава „Островът на белите пеликани”, заради голямата популация на птиците тук.

Днес островът е превърнат в природен парк с богата и красива растителност и множество птици. Затворът е превърнат в музей, където може да се разгледа „автентичната мебелировка” на килиите, където е лежал самият Ал Капоне и доста други прочути престъпници.

През 1847 г. островът е набелязан най-напред като място за първия морски фар по Тихоокеанското крайбрежие. През 1848 г. избухва Калифорнийската „Златна треска” и американското правителство е обезпокоено от възможни чужди апетити към района. Затова то превръща остров Алкатрас в укрепена военна база с далекобойни оръдия с голям калибър, способни да потопят кораб на разстояние до 5 км.

През 1861 г., със започване на Гражданската война в САЩ, на острова са изпратени на заточение първите пленници. През 1898 г. Испано-американската война увеличава затворниците на 450 души. През 1906 г., след катастрофалното земетресение в Сан Франциско, стотици цивилни затворници са преместени в затвора на острова. До 1912 г. на централния хребет на острова е изградено огромна триетажна сграда, но след 10-15 години тя става тясна.

От 1907 г. Алкатрас е първият военен затвор в САЩ. Затворниците са подложени на строга изолация и желязна дисциплина, затова изправителното заведение бързо се прочува с тежкия си режим. Обитателите се делят на няколко категории, като някои от тях са лишени от правото да вземат книги от библиотеката, да получават кореспонденция и да бъдат посещавани, нито да говорят един с друг.

През 1934 г. поради високите разходи за поддръжка в разгара на Голямата депресия военните решават да ликвидират затвора и да прехвърлят собствеността му на Министерството на правосъдието. Така затворът става федерален и вече трябва да играе двойна роля: да ограничи най-прочутите престъпници в една сурова и дисциплинарна обстановка, като изпрати ясно предупреждение към тях и останалите, че федералното правителство не се шегува.

През април 1934 г. началникът на Федералните затвори Санфорд Бейтс и министърът на правосъдието Хоумър Къмингс слагат началото на „Проекта Алкатрас”, следейки отблизо и най-дребните детайли по неговото изграждане. Оригиналният килиен сектор, построен през 1909 г., претърпява цялостна промяна.

Сменена е самата концепция за представа за затвора. Всички 600 килии имат изглед единствено към вътрешността на затвора. Във външния периметър са изградени на по-високо равнище специални охранителни пасажи зад железни прегради, в които непрекъснато да патрулират полицаи с оръжие и постоянно да наблюдават затворниците. Всички килии са електрифицирани. Стоманени решетки преграждат всички отвори, до които затворниците ще имат достъп.

На тавана на столовата са инсталирани контейнери със сълзотворен газ, които да се задействат дистанционно. На всички врати са инсталирани електромагнитни метални детектори.

Новият директор Джеймс Джонстън издейства от правосъдния министър съдилищата да нямат право да изпращат осъдените направо в Алкатрас. Директорите на затворите в цялата страна щели да избират кои от своите най-непоправими затворници да пратят в Скалата. Клиенти на острова стават затворници с неконтролируемо и непредвидимо поведение и опити за бягство, както и прославени престъпници, ползващи се с привилегии заради своя статус и слава.

Затворниците, търсещи адвокат, който да ги представлява, докато са в Алкатрас, вече трябвало да изпращат молбите си директно до министъра на правосъдието. Привилегиите били сведени до минимум и никой нямало да се ползва със специално отношение.

Осъдените трябвало да заслужат правото си на посещения, като това можело да стане едва след първите три месеца. Директорът щял да одобрява всички посещения, но само по едно на месец. Затворниците получавали ограничен достъп до библиотеката на затвора, като вестниците трябвало да бъдат одобрени. Пощата е считана за привилегия, а всички писма, входящи и изходящи, подлежали на преглеждане. Работата също е считана за привилегия, а не право, и допускането до нея зависело от поведението на затворника.

Обновеният федерален затвор Алкатрас отваря врати през август 1934 г. Първите му нови обитатели са 11 затворници от остров Макнийл в щата Вашингтон, 53 от федералния затвор в Атланта и 102 от федералния затвор Левънуърт, Канзас. Сред тях са Ал Капоне, Док Баркър (последният оцелял син от прочутата банда на Мама Баркър), Джордж Кели-Картечницата, Робърт Страуд-Птичаря от Алкатрас, Флойд Хамилтън (шофьорът на бандитите Бони и Клайд) и Алвин Карпис-Зловещия.

Според официалната информация от Алкатрас не е успял да избяга нито един затворник. Регистрирани са 14 опита за бягство с участието на 34 души. Статистиката сочи, че при опити за бягство са застреляни петима затворници, двама са се удавили, петима се водят безследно изчезнали, а останалите са били заловени.

Два от тези опити са особено значими за историята на затвора. През 1946 г. затворник на име Бърнард Кой успява да изработи инструмент за огъване на решетки и да се изкатери до един от пасажите. Той напада нищо не подозиращия пазач, обезоръжава го и хвърля оръжията му на още няколко чакащи затворника. Предвождани от Кой и неговия приятел Пол Крецър, бегълците планират да си пробият път със стрелба, но не успели да намерят ключа за двора на затвора. Отчаяните затворници взимат няколко пазачи за заложници и обявяват война на управата на Алкатрас.

Кой, Крецър, Марвин Хъбард, Сам Шокли, Майрън Томпсън и Кларънс Карнс решават да се бият до смърт. Изпусналият нервите си Крецър насочва пистолета си в препълнената килия с взетите за заложници пазачи и открива огън по тях.

Съпротивата продължава цели два дни и накрая Крецър, Кой и Хъбард са застреляни. Останалите съучастници се връщат в килиите си с надеждата да не бъдат разпознати като директни участници в опита за бягство. Един от пазачите, Уилям Милър, също умира от раните си. Друг пазач, Харолд Стайтс, е застрелян и убит, докато се опитва да поеме контрол над килийния блок. Томпсън и Шокли по-късно са екзекутирани заедно в газовата камера на затвора Сан Куентин заради ролята си в убийството на пазача Милър, а Карнс получава допълнителна 99-годишна присъда.

През лятото на 1962 г. Франк Лий Морис и братята Кларънс и Джон Англин извършват най-прочутия опит за бягство от Алкатрас. Техният приятел Алън Уест им помага да осъществят остроумен план: с чучела под завивките да излъжат пазачите по време на нощните им проверки, а с предварително направен сал и надуваеми спасителни жилетки да преплуват студените води на залива.

Всичко е измайсторено в продължение на половин година, а с крадени инструменти си издълбават проход във вентилационните шахти. Отворът на вентилацията представлявал гъста метална решетка, с размери 25×15 см. Те успяват да направят имитации на мрежата, скриваща изровения цимент. За чучелата затворниците използвали боя, сапун и бетон на прах, за главите събрали коса в бръснарницата.

Вечерта на 11 юни 1962 г., веднага след преброяването в 21.30 ч., Морис и братята Англин смъкват решетките. Уест, за когото ФБР е убедено, че е мозъкът на този план, прекарал голяма част от времето си в правенето на чучелата и затова не е успял да разшири достатъчно вентилационния отвор в килията си. Тримата стигат до покрива, откъдето се спускат по сервизните тръби до земята, а оттам прескачат четириметровата ограда и се озовават на брега на острова. Там надуват лодките и спасителните си жилетки и изчезват завинаги.

Бягството е установено чак сутринта. ФБР разследва случая няколко години, но никога не се натъква на действителни следи. Съдбата на тримата остава истинска загадка.

Затворът е подложен на извънредни проверки поради влошаващото се състояние на сградата и занемаряването на охранителните мерки, в резултат на бюджетни съкращения. Корозийният ефект на солените води, както и екстравагантните разходи за управление на затвора, дават достатъчно основание на министъра на правосъдието на САЩ по онова време, Робърт Кенеди, да го закрие.

През 1964 г. Алкатрас е закрит със заповед на министъра на правосъдието и главен прокурор Робърт Кенеди (брат на президента Джон Кенеди). На 21 март 1963 г. последните 27 затворници завинаги напускат легендарния остров. Според официалната версия това е направено поради много големите разходи за издръжка на затворниците на острова.

Островът остава необитаем до 1969 г., когато голяма група американски индианци го провъзгласяват за индианска собственост. Те имат грандиозни планове да положат там основите на Туземен културен център. Но постепенно островът започва да се превръща в убежище за бездомни и онеправдани хора. На 1 юни 1970 г. възниква неочакван пожар, който помита индианското селище, причинявайки щети на няколко главни сгради и изгаряйки до основи къщата на директора, на дома на пазача на фара, клуба на пазачите и нанася сериозни поражения на историческия фар.

Федералните служби обвиняват индианците за пожара, а те прехвърлят вината върху правителствени саботьори. Медиите, които дотогава изразяват съчувствие към каузата на местните, се обръщат срещу тях и публикуват истории, разказващи за побои и нападения. Подкрепата за индианците почти изчезва. Първоначалните организатори на движението изоставят острова, а останалите повеждат битки помежду си.

На 11 юни 1971 г. двайсет федерални маршали, съвместно с Бреговата охрана, акостират на острова и изгонват останалите му жители. През 1972 г. Конгресът създава Националния парк „Голдън Гейт” и остров Алкатрас става част от него. Островът отваря врати за посетители през есента на 1973 г. и се превръща в една от най-популярните забележителности на парка, с повече от един милион посетители от целия свят годишно.

Няма коментари:

Публикуване на коментар