петък, 12 май 2017 г.

На тази дата: 12 май 1926 г. Трима авантюристи прекосяват Северния полюс с аероплан

1926 г. норвежецът Руал Амундсен, италианецът Умберто Нобиле и американецът Линкълн Елсуърт прекосяват Северния полюс с аероплан. 1880 г. е роден забравеният полярен изследовател Линкълн Елсуърт.

На 12 май 1880 г. в Чикаго е роден малко известният в България полярен изследовател Линкълн Елсуърт, чието име обаче носят в Антарктида полярна станция на шелфовия ледник Филхнер-Роне, подледено езеро и планина, в която се намира най-високата точка на Антарктида (масив Винсън - 5140 м).

Бащата на Елсуърт е милионер и се занимава с търговия на въглища. Синът обаче, след като завършва Йелския и Колумбийския университети, отначало работи като дървосекач по време на строителството на Първата Канадска национална железопътна линия. След това известно време е минен инженер в златоносните мини в Аляска. През 1924 г. възглавява геоложка експедиция в Перу, като пресича Андите до изворите на Амазонка.

Последните 27 години от живота Елсуърт посвещава на изследователска дейност. Най-голяма известност му донасят полярните експедиции от 1925 до 1941 г. През 1925 г. бащата на Линкълн Елсуърт, Джеймс, спонсорира със 100 000 долара експедицията на Руал Амундсен, в която като щурман на един от самолетите-амфибии „Дорние-Вал” (370 к.с.) участва Линкълн. Тези средства обаче се оказват недостатъчни.

Норвежкото правителство и „Норск-Луфтсейландс-Форенинг“ (Норвежко въздухоплавателно дружество) обаче подкрепят идеята, като привличат на помощ филателията.

Пуснатите са пощенски марки, изобразяващи бяла мечка, гледаща летящ самолет, с печат отгоре „Северен полюс”, представляват неустоимо изкушение за филателистите. А и тиражът е внушителен - 2 215 500 броя. От тях 1 795 000 са пуснати в полза на експедицията.

От Пиза (Италия), където са построени, самолетите са докарани в Тромсьо. На 9 април 1925 г. корабите „Хоби” с двата аероплана и придружаващият го „Фарм” отплават за Шпицберген. Като база за отлитане е избран датският остров Ню Олесунд, намиращ се на 1165 км от Полюса. Взети всички мерки за случай на злополука: ски, шейни, палатки, спални торби, сгъваеми лодки по 11 кг, годни да издържат един тон товар.

Условията позволяват излитане чак на 21 май. Аероплан № 24 е пилотиран от Лейф Дитрихсон с навигатор Елсуърт и механик Оскар Омдал. Пилот на №25 е Рийсер-Ларсен, навигатор е Амундсен, а механик - X. Фойхт. Излитането е назначено за 17 часа в условията на бялата полярна нощ.

Самолетите трябва да се завърнат на следващата сутрин, но това не става. Първи се поврежда аероплан №24 и пилотът Дитрихсон е принуден да кацне принудително върху вода. После се приземява върху лед и самолетът на Амундсен. Намират се само на 250 км от Северния полюс. Събират се случайно на следващия ден - ледът под Дитрихсон и Омдал се чупи и те едва не се удавят, спасява ги Елсуърт.

Оказва се, че повредата на аероплан № 25 е по-лека и поправима. В продължение на 24 дни двата екипажа с помощта на една брадва и две лопати къртят леда, за да си направят достатъчно гладка писта за излитане. Намаляват храната до 250 грама на ден.

Двата екипажа едва се вместват на една машина, като е изоставено всичкото имущество, включително и храната. От Шпицберген ги делят 850 км, всяко допълнително кацане ги обрича на гибел.

Излитат на 12 юни сутринта. Претовареният хидроплан не може да набере скорост над 120 км/ч. След 7 часа с последните литри бензин кацат край закотвения кораб „Сьолив”, който ги взема на буксир до Порт Вирго.

Линкълн Елсуърт с голям ентусиазъм поддържа идеята на австралийския изследовател Хуберт Уилкинс за достигане на Северния полюс с подводница под ледовете. Тъй като опитите се оказват неуспешни, Елсуърт приема предложението на Амундсен да участва в експедицията му с дирижабъл от Шпицберген през Северния полюс до Аляска - 3500 км. Дирижабълът е построен от Умберто Нобиле, който дотолкова е ентусиазиран, че също се включва в екипажа и то като командир на кораба „Норвегия-1”.

В утрото на 11 май 1926 г. „Норвегия” започва полета си над Северния ледовит океан от Кингсбей, Шпицберген. Екипажът на дирижабъла се състои общо от 17 човека: шестима италианци, шестима норвежци, един швед и трима участници в експедицията, нямащи отношение към управлението на въздушния кораб: Руал Амундсен, Линкълн Елсуърт и журналистът Рам.

На 12 май „Норвегия” достига Северния полюс и от борда на дирижабъла са хвърлени три флага: норвежки, американски и италиански. Полетът продължава по-нататък, като „Норвегия” се движи по меридиана 150º з.д., и на 13 май пресича северното крайбрежие на Аляска.

По план дирижабълът трябва да кацне в Уайнрайт, но след проверка на останалото гориво той е насочен към Ном. Беринговият проток ги посреща с ураганен вятър и гъста мъгла, което налага нова промяна в маршрута и дирижабълът се приземява в ескимоското селище Телер, на 100 км от Ном.

Полетът от Кингсбей до Телер с дължина 5300 км над неизследваните простори на Северния ледовит океан става едно от най-значителните достижения в историята на въздухоплаването.

През 1931 г. Елсуърт като представител на американското географско дружество прелита на борда на дирижабъла „Граф Цепелин” над територията на Съветска Арктика.

Въпросът дали се съединяват море Уедъл и море Рос, отдавна занимава умовете на видните полярни изследователи. С решаването на този проблем се заема Елсуърт. Имайки необходимия опит от Арктика, знаейки възможностите на съвременните самолети и след като изучава отчетите за походите във вътрешността на Антарктида, Елсуърт идва до заключението, че почти във всеки район на ледения континент е възможно кацането и излитането на самолет на ски.

Неговият план е смел, но прост: да се лети от единия край на континента до другия само при добро време, а при най-малките признаци за разваляне на времето да се каца и се чака, докато отново настъпи подходящо време. Корабът, стоварил експедицията на единия край на континента, трябва да се придвижи до противоположния и там да натовари кацналите летци на борда си. В този случай летците няма причина да се притесняват за горивото за обратен полет.

Елсуърт оповестява своя план през 1931 г. и започва осъществяването му през 1933 г. На 7 януари 1934 г. корабът стоварва в Китовия залив на брега на море Рос един самолет, с който са направени пробни полети, но 12 януари ледът, на който се намира самолетът, внезапно се пропуква и пропадналата машина е силно повредена. Полетът е провален.

През следващия летен сезон (декември-март 1934-1935 г.) Елсуърт решава да извърши полета от море Уедъл до море Рос, но и този път намеренията му се провалят поради лошото време. На 3 януари 1935 г. екипажът на самолета прави опит да стартира по маршрута, но отново поради настъпилото лошо време се връща обратно.

За третия си опит Линкълн Елсуърт и пилотът Хърбърт Холик-Кеньнон избират самолета „Полярна звезда”: звездообразен двигател с големи жалузи за регулиране на въздуха, двойна кабина (пилотите един зад друг), неприбираем колесник с внушителни обтекатели, мощно тяло с големи горивни резервоари.

През ноември 1935 г. експедицията отново е свалена на брега на Антарктида, недалеч от остров Дънди. На 21 ноември е направен поредният опит, но отново прекратен, този път поради неизправност в самолета.

От 23 ноември до 5 декември Елсуърт и Холик-Кеньнон извършват на самолета „Полярна звезда” първия трансантарктически полет от остров Дънди до Китовия залив с дължина около 4000 км. По време на полета двамата откриват платото Холик-Кеньон, хребета Етернити, Земя Джеймс Елсуърт и планината Сентинел.

През тези 12 дни на полета са извършени четири кацания в ледовете за извършване на астрономически наблюдения. След първите 14 часа полет времето се влошава и се налага първо кацане на 110 км. от Полюса. След като престояват 19 часа, двамата излитат, но много скоро времето отново се разваля и се налага пак да кацнат, като в лагер №2 престояват три дни.

На 27 ноември „Полярна звезда” се издига във въздуха, но само след 170 км поради гъстата мъгла се налага ново приземяване. Скоро след кацането се разразява буря, която продължава една седмица и те я прекарват без отопление в самолета. Едва на 4 декември отново излитат, но след няколко часа се налага отново да се приземят, за да определят координатите си, тъй като наближават Китовия залив и има опасност да пропуснат базата. Кацат в лагер №4.

На 5 декември „Полярна звезда” отново е във въздуха, но след час и пет минути горивото свършва и се налага принудително кацане на 30 км южно от базата Литл Америка. След десетдневно блуждаене летците се добират пеша до нея на 15 декември и прекарват там повече от месец, преди да бъдат спасени от британската океанографска експедиция на кораба „Дискавъри ІІ” и след това прибрани на своя кораб.

Заради направените открития и изследвания Конгресът на САЩ удостоява Линкълн Елсуърт със специален златен медал.

През 1938 г. Елсуърт за четвърти път се отправя към Антарктида, този път с намерение да прелети от брега на Индийския океан до море Рос. Поради неблагоприятните ледови условия едва в началото на януари 1939 г. корабът успява да се добере до бреговете на континента, но лятото е доста напреднало и Елсуърт се опасява, че начинанието му ще претърпи неуспех.

На 11 януари Елсуърт, заедно с пилота Лимбарнер, излита от точка на 2350 км от Южния полюс и вземат по меридиана на юг, но преди да изминат 400 км се връщат поради влошаване на времето. Направени са обаче аерофотоснимки, които дават възможност да се внесат значителни поправки и уточнения в географската карта на Антарктида.

За изследванията си в Антарктида Линкълн Елсуърт е удостоен с медали от Норвежкото, Италианското и Британското географски дружества. През 1941 г. Елсуърт се завръща в Перу и продължава своите геоложки изследвания почти до смъртта си в Ню Йорк на 26 май 1951 г.

Няма коментари:

Публикуване на коментар