1974 г. Александър Солженицин, лауреат на Нобелова награда за литература, е изгонен от Съветския съюз.
На 10 ноември 1961 г. Солженицин чрез Раиса Орлова, жена на негов колега от „шарашка”-та (бел.ред. жаргонно название в СССР на секретните научноизследователски институти, подчинени на НКВД, в които работят лишени от свобода инженери и учени) Лев Копелев, предава ръкописа на „Един ден на Иван Денисович” на Анна Берзер, редактор на отдел „Проза” в списание „Новый мир”.
На 8 декември Берзер показва творбата на редактора на изданието Твардовский. На 9 декември Копелев изпраща на Солженицин телеграма: „Александър Трифонович е възхитен”. На 11 декември Твардовский телеграфира на Солженицин и го моли да пристигне в Москва. Още на следващия ден се провежда първата среща на автора с редакцията на „Новый мир”.
Твардовский добре разбира, че „Иван Денисович” няма да мине през цензурата, но в навечерието на XXII конгрес на КПСС, на който Хрушчов се готови да прокара решението за изваждане на Сталин от Мавзолея, той преценява, че момента е настъпил. На 15 септември Лебедев съобщава на Твардовский, че Хрушчов е прочел повестта, одобрил я и е наредил да бъдат предоставени в ЦК 23 екземпляра от ръкописа за всички членове на ръководството.
На 18 ноември излиза броят на „Новый мир” с повестта и започва разпространението му в страната. Тиражът е 96 900 бройки, но по нареждане на Хрушчов е увеличен с още 25 000. След няколко дни повестта е преиздадена в „Роман-газета” (700 000 бройки), както и в отделна книга.
Солженицин изведнъж става знаменитост, но след свалянето на Хрушчов задухват други ветрове. На 5 февруари 1966 г. партийният бос на Узбекистан Шараф Рашидов внася в политбюро записка, в която специално споменава Солженицин, наричайки го „клеветник” и „враг на нашата забележителна действителност”. На 10 ноември 1966 г. се провежда заседание на политбюро по идеологическите въпроси. На Солженицин ясно е показано, че може да се впише в системата, ако забрави за „темата за репресиите” и започне да пише за живота на село или за нещо друго.
В СССР кампанията срещу Солженицин придобива безпрецедентен характер. От времето на Троцки пропагандната машина не се е борила с такъв размах срещу един човек. Във вестниците всеки ден излизат писма от „съветски писатели” и „обикновени труженици” с призиви: „Аз не съм чел тази книга, но съм дълбоко възмутен от нея!”.
На 12 февруари 1974 г. Солженицин е арестуван, а на следващия ден лишен от гражданство и изхвърлен „извън границите на СССР”. Любопитен факт е, че в цялата история на Съветския съюз това наказание е прилагано само два пъти - за Троцки и за Солженицин. Скоро след изгонването на писателя всички издания на „Един ден на Иван Денисович” са иззети от библиотеките. Със специална заповед всички произведения на Александър Солженицин са забранени официално, а ограничението е отменено на 31 декември 1988 г.
След август 1991 г. Солженицин бе един от малкото политически емигранти, които се завърнаха в родината си. Надеждата му да се превърне в национален пророк подобно на Лев Толстой не се сбъдва. На руснаците, затънали в текущи проблеми, не им е до глобалните въпроси на битието. Обществото не е склонно да приема когото и да е било като неоспорим авторитет.