четвъртък, 12 юли 2018 г.

Защо Сараево не иска паметник на своите Ромео и Жулиета


Мериам е разказвала историята за босненските Ромео и Жулиета толкова много пъти, че отдавна е изгубила броя. 33-годишната екскурзоводка често води туристите край моста, на който Бошко Бркич и Адмира Исмич са разстреляни през май 1993 г.

И двамата са на по 25 години, влюбени от училищните години, искат само да избягат от кошмара на гражданската война и обсадата в столицата на Босна. Адмира е босненска мюсюлманка, а Бошко - православен християнин от сръбски произход.

Мериам държи снимка на младата двойка, а гласът й хрипти, докато описва как снайперисти ги разстрелват при опита им да избягат през моста на територията, контролирана от босненските сърби.

Бркич умира на място. Исмич е простреляна фатално, но успява да пропълзи до тялото на своя любим и го прегръща. Умира няколко минути по-късно. Телата им, вплетени в последната прегръдка остават на асфалта в незапомнената жега в продължение на повече от седмица.

Докато ги пазим в спомените си, тяхната жертва не е напразна, казва Мериам. Много от хората в Сараево и в цяла бивша Югославия - независимо от етническия им произход - са привързани към историята на Адмира и Бошко. Определено не са я забравили. За тях този трагичен случай е символ на безвъзвратно загубената предвоенна невинност - период на взаимна толерантност и спокойствие, когато националистите все още не бяха дошли на власт.

Да почиташ миналото в съвременна Босна обаче не е лесна задача.

Въпреки че историята на "Ромео и Жулиета от Сараево" се е превърнала в емблема на града, никъде няма да намерите мемориал в памет на убитите влюбени в близост до моста. Много от местните жители са убедени, че няма нужда да им се вдига паметник - това не винаги е най-добрият начин да пазиш историята.

Случаят с Бркич и Исмич става популярен по света благодарение на американския журналист Кърт Шорк, кореспондент на Ройтерс в окупираната босненска столица, който описва трагичната им съдба няколко дни след разстрела.

"Бошко е с лице към земята, дясната му ръка е извита странно назад. Адмира лежи до своя любим, лявата й ръка е простряна на гърба му", пише Шорк на 23 май 1993. Една година по-късно тяхната история е превърната в документален филм "Ромео и Жулиета от Сараево" в съвместна продукция на PBS, Канадската телевизия и WDR Германия.

Като сърбин в град с преобладаващо мюсюлманско население, Бошко все по-често става жертва на гнева на съседите си, докато силите на босненските сърби не спират да обстрелват Сараево. Снарядите поразяват и разрушават апартамента, който самият той споделя с майка си. Когато получава призовка да се яви в полицейското управление, ръководено от бошняците, Бркич се опасява, че предстои най-лошото.

Дядо му изчезва безследно по време на Втората световна война, след като изпълнява подобна заповед. Бошко не желае да последва съдбата му. Заедно с Адмира решават да избягат от Сараево към територията, контролирана от босненските сърби.

Адмира оставя бележка на майка си в онази сутрин: "Мила мамо, изглежда, че най-после ще си тръгнем тази вечер. Каквото и да стане, ще е по Божията воля. Всичко ще бъде наред, все едно войната никога не се е случвала".

Малко по-късно в този ден Исмич и Бркич са убити на моста. Все още не е ясно кой точно е изстрелял фаталните куршуми.

След войната Адмира и Бошко са погребани един до друг в гробище в Сараево, редом до други жертви на обсадата и недалеч от кафенето, в което се срещат за първи път.

Репортерът Кърт Шорк умира през 2000 г., застрелян в Сиера Леоне по време на отразяване на поредната брутална гражданска война. Близките му изпълняват волята от завещанието му и погребват половината от праха му близо до гробовете на Бошко и Адмира в Сараево.

Медиите от цяла бивша Югославия преразказват историята им всяка година. Коментарите на читателите често са пропити с носталгия. За хората сараевските Ромео и Жулиета са "пример на истинската любов", кара ги да се просълзяват от съжаление за загубата на "чистите и невинни" млади хора, съсипани от войната. Някои ги наричат "символ на Босна и Херцеговина, на съвместното съжителство между етносите".

И все пак - на моста, където тя и той прекарват последните си мигове заедно, нищо не подсказва за трагедията им. Няма почти никакви сериозни кампании за поставяне на мемориална плоча, паметник или друг белег за публично почитане на паметта им. Политологът от Университета в Сараево проф. Незрук Чурак казва, че се опитва да убеди политиците да обявят ден в памет на всички смели хора като Адмира и Бошко.

Но докато някои жители на столицата са склонни да приемат идеята за публичен мемориал, други реагират на предложението с презрение.

Много от онези, които са преживели окупацията на Сараево по време на войната, се боят, че поредният паметник на кървавото минало на града само ще задълбочи болезнените рани на обществото.

Има и гласове от страна на националистите-бошняци, които наричат Бошко Бркич "предател", беглец от собствената си общност. Част от коментаторите смятат за необяснимо защо историята на Адмира и Бошко заслужава повече внимание от трагедията на хилядите мъже и жени, убити в домовете си или по улиците на Сараево при не по-малко сурови и тежки обстоятелства.

През 2012 г. когато градът отбелязва 20-та годишнина от началото на окупацията, група артисти решават да организират акция в памет на убитите. По продължението на централната улица на Сараево са подредени 11541 червени стола - символи на всеки човек, загубил живота си в града. Сред тях има 643 по-малки столчета, които представляват избитите деца.

Това е първият случай, в който хората осмислят огромното варварство на войната, поразила родния им град преди две десетилетия. Гледката на червената линия е толкова болезнена, че много от жителите на града предпочитат да не си причиняват повече публични напомняния за смъртта на близките им.

Мостът, на който умират Адмира и Бошко, вече е кръстен на името на Суада Дилберович и Олга Сучич, първите две жертви на окупацията. Има толкова много истории като техните, че припомнянето на всяка една от тях е не само невъзможно, а и нежелателно.

Етническият мир в Сараево може да се окаже отново под риск от разпад заради незабравените спомени от войната и натиска на туристическата индустрия, която "продава" страданията на местните хора пред любопитните туристи.

"Все едно да брандираме Сараево като едно огромно гробище, обитавано от хора", казва Предраг Койович, лидер на местната "Наша партия".

Въпросът как е най-добре да се почита паметта на Бркич и Исмич се случва в момент, в който мнозина се страхуват, че самата Босна скоро може да остане в историята.

През октомври са насрочени нови избори, но електоралното законодателство на страната остава нереформирано. През 2016 г. политик от босненското хърватско малцинство се жалва пред съда, че назначението на хървати в предимно бошняшки региони нарушава правата на етническата им група за представителство според Дейтънското мирно споразумение от 1995 г.

Анекс към този договор в момента служи като конституция на Босна, като разделя всички нива на управление между трите народа на страната.

През декември 2016 г. Конституционният съд на Босна се съгласи с жалбата и призова за разписването на ново изборно законодателство. Хърватският представител в тричленното президентство на страната Драган Чович прокара версия на закона, която според някои критици заплашва да създаде трета териториална единица за етническите хървати в страната. Наблюдателите се притесняват, че това може да наруши крехкия баланс между двете съществуващи единици - доминираната от бошняци и босненски хървати Република Босна и Херцеговина, и Република Сръбска, управлявана от проруския президент Мирослав Додик, който не крие интереса си от разделяне и разпад на Босна.

Ето защо историята на Бркич и Исмич не е просто въпрос на това дали миналото трябва да се помни или да се забрави.

Проблемът е дали реакцията на колективните травми чрез издигането на паметници и мемориали е най-добрият начин за създаване на ново бъдеще върху руините на войната, която все още преследва спомените на местните хора.

А и опитите за официализиране на почитта към Бошко и Адмира може да се окаже най-голямата обида към паметта им.

Както казва френският историк Пиер Нора, историята се реконструира в настоящето, за да покаже миналото, което вече не съществува. Ако убитите влюбени се превърнат в история, монументализирана с официална правителствена санкция, техният пример за мултикултурна и мултирелигиозна Босна ще остане завинаги в миналото, вместо да се превърне в символ на обществото, което модерна Босна би могла да бъде.



по Foreign Policy

Няма коментари:

Публикуване на коментар