вторник, 9 октомври 2018 г.

На тази дата: 9 октомври 1944г. В Москва Чърчил и Сталин решават съдбата на България

Московската среща от октомври 1944 г.

На Московската среща (9-19 октомври 1944 г.), освен Уинстън Чърчил и Йосиф Сталин, присъстват и външните министри на Великобритания и СССР – Антъни Идън и Вячеслав Молотов. Британският премиер се надява да използва разговорите си със Сталин за постигане на така желаното от него споразумение. Предварителните сондажи са му вдъхнали надежда, че този път вероятно ще постигне резултат. И действително, още на първата среща, състояла се на 9 октомври 1944 г., Чърчил лансира идеята за разделяне на Балканите и на Централна Европа на сфери на влияние. 

Всъщност публикуваните от Албърт Резис факти и обстоятелства относно прословутото листче от бележника на Чърчил потвърждават онова, което великият английски политик споделя преживе в своите спомени.

Едва е започнала срещата и Чърчил се обръща към Сталин:

”Нека уредим нашите взаимоотношения на Балканите. Вашите армии са в Румъния и България. В тези страни ние имаме интереси, мисии и агенти. Нека не се противопоставяме на дребно. Как бихте погледнали да имате 90% предимство в Румъния, а ние да имаме 90% в Гърция и 50 на 50 в Югославия? Докато думите ми се превеждаха нахвърлях следното на половин страничка:
Румъния
            Русия                                                                         90%
            Останалите (съюзници)                                         10%
Гърция
            Великобритания (в съгласие със САЩ)                 90%
            Русия                                                                         10%
Югославия                                                                           50-50%
Унгария                                                                                50-50%
България
            Русия                                                                          75%
            Останалите                                                              25%

Подадох я на Сталин, който вече беше чул превода. Настъпи кратка пауза. След което Сталин постави със синият си молив голям знак и върна обратно листчето. Всичко беше уредено за секунди”.

Дали големият знак със синия молив или “синята лястовичка” означава съгласие? Или Сталин приема само “за сведение” предложението на британския премиер? Каквито и да са интерпретациите, всички резултати в международните отношения през целия следвоенен период до края на 80-те години [на ХХ век] подкрепят категорично наличието на такава договореност.

Може да се твърди, че за Сталин и Молотов директният ход на Чърчил се оказва приятна изненада. Формулата не само потвърждава съветското влияние на Балканите, но и съвпада напълно със съветската програма-минимум. Оказва се, че интересът на британския премиер към България е по-голям от този към Румъния. Чърчил е съгласен на 10% в Румъния, но настоява за 25% влияние в България. Позицията на Сталин е по-различна. Съветският стенографски протокол от тази среща е твърде синтетичен, не съдържа подробности, нито пък споменава за „синята лястовичка”, с която Сталин мълчаливо маркира подадения му от британския премиер лист. 

В протокола е вписана само една неопределена бележка на Сталин:
„Другарят Сталин заяви, че 25% контрол на британците в България не хармонизира с другите цифри в таблицата. Другарят Сталин смята за необходимо да направи някои промени, в смисъл, Съветският  съюз да има в България 90%, а Великобритания – 10%”. 

Използвана е думата „хармонизира”. Вероятно Сталин има предвид аналогичното разпределение на сферите на влияние в Гърция. Подобна теза се налага и от подкрепеното от Сталин предишно искане на Чърчил Великобритания да има в Гърция право на сюзеренна власт. 

Протоколът подсказва също, че Сталин е съвършен играч, чиито умения демонстрира и в сръчното си маневриране по отношение на Италия. Когато Чърчил настоява съветското правителство да окаже въздействие върху италианския комунистически ръководител Ерколи да озапти италианските комунисти, чиято реторика можела да възпламени страстите и да доведе до сблъсъци с окупационните съюзнически части, Сталин реагира, според синтетичния стенографски протокол, по следния начин:

„Другарят Сталин каза, че за него би било много трудно да упражнява влияние върху италианските комунисти, защото не е информиран за вътрешното политическо положение в Италия. Освен това, в Италия няма съветски войски, за разлика от България, където сме в състояние да съветваме комунистите какво да правят. Но ако той, другарят Сталин, се опита да посъветва Ерколи, Ерколи може да му каже да върви по дяволите, тъй като той, другарят Сталин, въобще не познава положението в Италия. Другарят Сталин може само да каже, че Ерколи е интелигентен човек и не би действал безразсъдно. Чърчил отговори, че би предпочел италианските комунисти да се въздържат от възпламеняване на страстите в Италия. Другарят Сталин отвърна, че цифрите за България трябва да бъдат коригирани. Чърчил отговори, че общо взето не го е еня за България и че въпросът би могъл да се обсъди от Идън и Молотов. Другарят Сталин се съгласи”.

Антибългарските емоции на британския премиер не са случайни и датират от десетилетия. Една от причините може да бъде потърсена в традиционната британска политика спрямо Балканите, в която българските национални стремления не се вписват по същия начин. Главната причина обаче е дълбоко личностна: България, или по-точно направляваното от цар Фердинанд българско правителство, допринасят в значителна степен за унизяването на Чърчил като политик.

През пролетта на 1915 г. Първата световна война е в разгара си. Сър Уинстън, който по това време е министър на военноморските сили, разработва стратегия за скорошно спечелване на войната от страните на Антантата. Ако Османска Турция – най-слабото звено на Централните сили – бъде принудена да капитулира, британските щикове в Близкия Изток и руските – от Кавказкия фронт ще могат да се пренасочат към Европейския боен театър. Съпротивата на Австро-Унгария и Германия ще бъде сломена в най-кратки срокове.

Планът на Чърчил предвижда Османска Турция да бъде ударена право в сърцето, след като се завземат Дарданелите. Неутралитетът на България да бъде насърчаван срещу обещанието за връщане на Източна Тракия. Преценката е, че такова решение отговаря напълно на българските национални интереси. Чърчил обаче недооценява силите на турската съпротива, командвана от талантливия, но не много известен дотогава Мустафа Кемал паша – бъдещият Ататюрк. Турският гарнизон на крепостта Чанаккале отговаря с ожесточен огън и десантът на британците е неуспешен. Част от британската флота е унищожена. Набързо докараните подкрепления не могат да променят хода на битката. Боевете се проточват и в края на лятото провалът на Дарданелската операция става очевиден.

Чърчил недооценява и категоричните български уверения за неутралитет. През септември 1915 г. България демонстративно престъпва декларациите си и се включва във войната на страната на прогерманската коалиция. Сърбия капитулира. Османска Турция стабилизира позициите си по фронтовете. Съотношението се променя рязко в полза на Централните сили. Сър Уинстън е потресен от маневрата на София. Как може България да влезе в коалиция с армиите, воюващи срещу Освободителката си Русия? Да стане съюзник на петвековния си поробител? При това само две години, след като последният е изклал и прогонил над 200 хиляди българи от земите им в Източна Тракия? Няма такъв прецедент в световната история!

Провалът на Дарданелската операция принуждава британския министър на военноморските сили да подаде оставка. И да приеме незначителния пост министър без портфейл. Потомственият аристократ е безкрайно оскърбен и през целия си живот ще вини българското коварство като главна причина за политическото си унижение. Макар обстоятелствата да сочат, че провалът на Дарданелската операция се дължи на недооценка на тактическата обстановка от страна на Чърчил и е факт далеч преди България да се включи във войната, антибългарските му емоции остават трайни до смъртта му през 1965 г.

Именно тези емоции витаят в британската позиция по време на доста протяжните пазарлъци между Идън и Молотов през октомври 1944 г. в Москва. Първият настоява съотношението в България да бъде 75:25 в полза на Съветския съюз, впоследствие се съгласява на 80:20. Молотов възразява: Сталин иска съотношението “да се хармонизира”, тоест да бъде 90:10. В следващия си ход Молотов предлага краен вариант, който, според него, Сталин би се съгласил да приеме в България при съотношение 75:25, при условие обаче, че за Югославия съотношението се промени на 60:40 в полза на Съветския съюз. Последното, което Молотов приема на 11 октомври 1944 г., при това условно, е съотношение 80:20 в полза на Съветския съюз в България и Унгария, и 50:50 – в Югославия.

Споровете около разпределението на надзора за изпълнение на съглашението за примирие с България са придружени с настойчиви опити на Идън да получи повече британско и американско участие в Съюзническата контролна комисия (СКК). Този въпрос е оставен да се разисква в хода на уточняване на клаузите на примирието.  Идън се съгласява обаче съветският представител да председателства Съюзната контролна комисия в България. Трите съюзни държави нотифицират българското правителство, че предпоставка за започване на преговорите за примирие е изтеглянето на българските войски и администрация от окупираните територии на Гърция и Югославия в 15-дневен срок.

Няма коментари:

Публикуване на коментар