На
17 юли 813 г. Крум се разположил пред стените на Константинопол. Това е
първият в историята опит на българите да превземат столицата на
Източната Римска империя.
След устремен щурм градът паднал – за пръв път в историята в български ръце.
Блокирани били всички изходи на Константинопол към континента – от
Влахерните до Златните врати. Но българският владетел не бил уверен в
успеха на щурм срещу Константиновия град. Затова отново предложил мир
при условията на договора от 717 г. Освен това поискал много злато и
скъпи дрехи, няколко отбрани моми за наложници и правото да забие
копието си в Златните врати.
Какво го е подтикнало да предложи мир отново, въпреки многобройните
победи и очевидната слабост на империята, чиято войска изпитва панически
ужас от българите?
Крум бил отлично запознат с непристъпността на имперската столица. Освен
това, промяната на престола, където вместо страхливия Михаил Рангаве
вече стоял решителният и опитен във военното дело доскорошен стратег Лъв
Арменец, затвърдили убеждението на кана, че все още не е време да
щурмува Константинопол.
Затова българският владетел предпочел да си тръгне като победител и да продиктува условията на мира.
Сега ромеите решили да вкарат в действие своето изпитано оръжие – коварството.
Те привидно приели условията, но замислили вероломно да убият страшния български кан от засада.
Уговорили среща край Златния рог, на която Крум дошъл със своя логотет
(вероятно става дума за кавкана) и зет си Константин Пацик – ромей по
произход, женен за сестрата на българския владетел. Сред ромейската
делегация не бил императорът.
Подаден бил знак към чакащите в засада стрелци. Българите прозрели
коварния капан и наобиколили кана, за да го предпазят с телата си. Крум
се метнал връз коня и препуснал. Ромеите го обсипали със стрели, като
били сигурни, че са го ранили.
От стените на Константинопол се разнесли тържествуващи викове: „Кръстът
победи!”. Тримата чиготи и кавханът били убити на място, а Константин
Пацик и сина му – заловени живи.
Крум оцелял след засадата. Коварното покушение и посегателство
върху неприкосновеността на преговарящите изпълнили българския владетел с
гняв и ярост. Той решил жестоко да отмъсти на ромеите.
Българите опустошили околностите на Константинопол. Ограбили и
превърнали в развалини дворци, къщи, църкви и предградия извън градските
стени. Пленените ромейски войници били избивани, както и мнозина от
цивилните граждани.
Войските на кана преминали по цялото крайбрежие на Златния рог, изгорили
всички магазини със стока там и се сдобили с богата плячка. След това
български отреди нахлули по северния бряг на Мраморно море, като
„предавали всичко на огън”.
Разрушени били крепостите Атира, Силиврия, Даноис, Редесто (дн.
Родосто), Априс и много други твърдини навътре в страната, пише
хронистът. След това българите отишли на планината Ган (дн. Текирдаг,
която върви паралелно със западния бряг на Мраморно море и свършва с
Галиполския полуостров).
Тук се криело побягналото от Тракия многобройно население. Българите
избили мъжете, а жените и децата заедно с добитъка откарали в плен.
Войската на Крум се върнала назад по течението на р. Хебър (Марица)
като по пътя си разрушавала всички крепости – малки и големи, и се
спряла под Одрин, който бил обсаден от брата на Крум.
След устремен щурм градът паднал – за пръв път в историята в български ръце.
Наближаващата зима станала причина Крум да се прибере у дома. Но той се
готвел за нов поход, привлякъл на своя страна „всички славини” и
покорените от него авари.
Българският владетел вече се чувствал уверен в силите си да превземе
столицата на Източната Римска империя. Фактът, че през 812 и 813 г.
българските войски са нахлули в Тракия, а не в Македония показва, че
разширението на югозапад е било вече второстепенна цел на Крум.
Освен това не се споменава в исканията за условия на мирния договор той
да е настоявал за признаване на царската му титла и достойнство. Защото е
възнамерявал да си ги вземе сам. Дори нещо повече...
Мечтата на Крум е била да превземе Константиновия град и да седне на
трона като василевс на Източната Римска империя. Уви, съдбата, или
Божието провидение, както пишат хронистите, не са отредили това да се
случи.