1909 г. в Русия Мадам Алекс Попова е арестувана за над 300 убийства. Мистериозната мадам е жена на неопределена възраст и със загадъчна биография.
През 1879 г. тя създал в Русия „агенция”, която предлагала на жените да ги избави от жестоките им мъже срещу съответното заплащане. Историята разказва, че мадам Попова убила около 300 мъже, много от тях със собствените си ръце, с отрова или огнестрелно оръжие. Така натрупала значително състояние. Накрая обаче в една от нейните клиентки се пробудила съвестта и я издала на полицията.
Екзекутирана е чрез разстрел през 1909 г.
Мъжете напълно заслужено държат първенството в класацията за най-жестоки престъпления още от зората на човечеството, но жените също не са нежните цвята, така енергично възпявани от ренесансовите поети и това често си личи в днешното общество. Преди да се гмурнем дълбоко в „пленителния“ феномен на Черните вдовици, заслужава си да хвърлим бърз поглед върху нарастващата женска роля в света на жестоките престъпления.
От 70-те години насам се наблюдава тревожно увеличаване – 138 процента – на жестоките престъпления, извършени от жени. Макар, сравнен с мъжкото насилие, техният процент да е малък (15% на 85%), фактът, че бройката се вдига така стремглаво, говори, че нещо се променя в обществото.
Класификация на жените убийци
През 1991 година Ерик Хики разделя жените серийни убийци на две отделни групи: Черни вдовици (които, с две думи, се омъжват с една единствена цел: да убият съпруга си за финансова изгода) и Ангели на смъртта (милостиви убийци, които убиват хора, за които се грижат – например, бебета, майки, баби – за да получат власт и, може би, внимание). Но през 90-те години спектърът на жените убийци се разширява и последователите на Хики допълват неговия списък, добавяйки още категории. През 1998 година книгата на С. Л. Келехър „Най-рядко убийство“ разделя вселената на многократните жени убийци на девет категории:
Черни вдовици
Ангели на смъртта
Сексуални хищници
Убийци отмъстителки
Убийци за изгода
Партньорки
Със съмнителна вменяемост
С неясна мотивация
Неразкрити престъпления
 |
Бевърли Алит
|
Ангелите на смъртта се виждат като Бог и преследват онези, които, според тяхната преценка, вече са белязани от смъртта – болните или възрастни хора, поверени на грижите им. Техните оръжия са или химикали, като летална инжекция с калий, или задушаване с възглавница – и двете трудни за проследяване. Класически пример за Ангел на смъртта е един случай от Грантам, Англия. През 1991 година 23-годишната медицинска сестра Бевърли Алит убива поне 4 деца и инжектира над 20 други с калий или инсулин, с намерението да ги убие. Тя е осъдена през 1993 година и излежава 13 доживотни присъди.
 |
Айлийн Уорнос
|
Сексуалните хищници, както подсказва името им, са водени от сексуалните си фантазии. Айлийн Уорнос, една от шепата жени, които попадат в тази категория, убива най-малко 7 мъже в периода 1989-90 година. Тя правела с тях секс за пари, след което ги напълвала с куршуми и се изпарявала с колите и личните им вещи. Уорнос е осъдена на смърт през 1992 година. Спорен е въпросът дали наистина сексуалните фантазии имат някакво място в мотивацията на Уорнос. Съществуват доказателства, че отмъщението, омразата й към мъжете и кражбата са имали много по-силно влияние над постъпките й. Освен това нейните хомосексуални предпочитания още повече разбиват теорията, че тя е убивала мъже, водена от някакви сексуални фантазии.
Убийците отмъстителки обикновено са водени от някаква мания. Омраза, любов или ревност са най-честите фактори. Те са също толкова редки като Сексуалните хищници, но веднъж предизвикани, са способни на всичко. Макар много от жените убийци обикновено да са по-млади – средната възраст е между средата на 20-те и началото на 30-те им години – Марта Уайс от Охайо извършва престъпленията си на 40-годишна възраст. Когато старата мома най-сетне намерила истинската си любов, тя не можела да си намери място от щастие. Но семейството й се противопоставило на избора й, както и нейният пастор, тъй като годеникът й бил доста по-млад от нея. За отмъщение тя нахранила трима от семейството си със смъртоносна доза цианид и подпалила църквата. Когато била задържана и престъпленията й се разчули, пресата я кръстила „Американската лейди Борджия“ на името на скандално прочутата италианска отровителка. Уайс казала на съдията, че дяволът я бил накарал да го стори, но, тъй като нямало как да хване дявола, щатът Охайо хвърлил цялата вина върху нея и я заключил до края на живота й.
Убийците за изгода убиват стриктно и само за пари; те извършват убийства като „наемници“. Докато еднакво алчните Черни вдовици избират сами жертвите си (приятели и роднини) и сами извършват убийствата си, Убийците за изгода убиват за други срещу заплащане – обикновено за ревниви съпруги, които искат да видят мъжете си на два метра под земята. Тъй като са „мълчаливи свидетели“, техните кариери могат да продължат с години. Например руската „тиха“ професионалистка мадам Алекс Попова. Нейното първо убийство се случва през 1879 година и впоследствие наемницата убива около 300 мъже – съпрузи и любовници на нещастни жени – докато не била заловена и екзекутирана чрез разстрел през 1909 година.
Партньорките идват в най-различни форми и окраски и съставляват две-трети от цялото документирано войнство на жените убийци. Съществуват три вида партньорски групи. Най-преобладаващата сред тях е дуетът „мъж-жена“: в повечето случаи те не са нищо друго, освен търсещи силни преживявания любовници. Втората най-често срещана група е тимът „жена-жена“. И накрая идва „семейството убийци“, състоящо се от трима или повече души, сплотени от общата си страст към смъртта.
По-горе споменахме, че жената сериен убиец обикновено избягва кървавите бани; но това е само когато действа самостоятелно. Това правило не винаги важи, когато е в партньорство с някой друг, особено с мъж, който мисли вместо нея.
Когато 24-годишната Синтия Кофман се съюзява с Джеймс Грегъри Марлоу през 1986 година, основната им дейност се състояла в обири и удушаване на жертвите. В крайна сметка двамата били осъдени на смърт за убийствата на четири жени. Четиридесет години преди това закръглената Марта Бек и нейният дребен и незначителен любовник Рей Фернандез застрелват, удавят или удушават с връв най-малко дузина невинни жени, преди да бъдат екзекутирани в затвора Синг Синг през 1951 година.
Отборите „жена-жена“ са склонни да следват по-познатия модел на убийство чрез финес. Любовниците лесбийки Гвендолин Греъм и Катрин Мей Ууд, и двете медицински сестри, задушили петима възрастни пациенти в старчески дом в Гранд Рапидс щата Мичиган през 1987 година. През 80-те години Мария Грубер, Ирене Лидолф, Степания Майер и Валтранд Вагнер заедно или поотделно убиват с летална инжекция повече от 200 пациенти, поверени на грижите им, във виенската болница „Линц“ в Австрия.
При „семейните отбори“ един човек, обикновено мъж, който се провъзгласява за гуру или мислител на групата, ръководи останалите. Тези групи обикновено действат импулсивно по няколко определени модела. Никой не илюстрира по-жестоко подобен съюз от Семейство Менсън, което убива ритуално холивудската актриса Шарън Тейт през 60-те години.
Последните три класификации на жените серийни убийци не са толкова ясно очертани.
Начело на категорията Съмнителна вменяемост стоят шепа жени, които успяват да се спасят от екзекуция, пледирайки за невменяемост. Джийн Уебър отървава въжето през 1908 година, след като е заподозряна в удушаването на децата си. Тя убедила съдебните заседатели, че й хлопа дъската и била изпратена в лудница. Обесила се собственоръчно в килията си през 1910 година.
Втората група от този жанр се състои от малък брой жени, чиято вина е несъмнена, но мотивите им остават неизяснени. Одри Мари Хили е най-известният такъв случай. Убивайки трима членове на своето семейство, тя би могла да бъде сложена в категорията Черни вдовици, ако мотивите й бяха по-ясни. Но Хили изглежда не се стремяла към финансова изгода и не спечелила нищо от убийствата. Всичко, което доказвали уликите, е че тази нормална на вид 42-годишна домакиня от щата Алабама отстранявала близките си един след друг в продължение на четири години. Хили отравяла жертвите си, но нито тя, нито нейните обвинители, могли да разгадаят причината.
Накрая на дългия списък с жени серийни убийци се мъдрят няколко Неразкрити случаи, за които се подозира, че са дело на жени – но властите не разполагат със солиден заподозрян или мотив. Сред тях са убийствата в болница „Принц Джордж“ в щата Мериленд, извършени в периода 1984-85 година. Някой инжектирал калий в системите на пациентите в интензивното отделение, убивайки ги моментално. Когато властите най-накрая притиснали един заподозрян (жена), прокуратурата сметнала, че тя е невинна и я освободили.
Всички тези безсърдечни жени са хладнокръвни убийци. Но никой не изобразява жената убиец по-добре от Черната вдовица, към която сега ще обърнем вниманието си. През нейното дълго и демонично царуване тя успява да се превърне във вдъхновение за легенди, песни и дори, по един много зловещ начин, за любовен романс.
 |
Мери Ан Котън
|
Пепелянката
Мери Ан Котън е може би една от първите в категорията убийци, взаимствала името си от отровния паяк, но онези, които останали живи след нейните престъпления, я сравняват метафорично с пепелянка, което най-добре приляга на змийската й същност.
Тя е родена през 1822 година в провинциалния миньорски град Рейнтън в Англия. Нейните родители са младата методистка двойка Майкъл и Маргарет Робсън. Скоро след като баща й преместил семейството в по-почтената атмосфера на Мъртън, той загинал в инцидент в мината. Но, благодарение на усилията на г-жа Робсън, тя и нейната осемгодишна дъщеря избегнали домовете за бедняци. Детето, Мери Ан Котън, никога не забравила оскъдните, гладни дни и се заклела, че никога няма да умре с празен стомах. Така и станало.
Тя станала булка за първи път през 1844 година, когато се омъжила за 26-годишния железопътен работник Уилям Моубрей и се преместила с него в Корнуол. В следващите седем години двамата имали пет деца, но всички умрели още като бебета. Медицинската диагноза за всяка смърт била „гастритна треска“. След тези големи разочарования Моубрей получил същите симптоми и последвал децата си на небето през януари 1865 година. Неговата смърт дошла след подписването на застраховка за живот на стойност 35 лири. Парите естествено преминали в наследство на неговата скърбяща вдовица.
След смъртта му Мери Ан си потърсила работа. Намерила си такава като асистент медицинска сестра в болница „Съндърленд“ в Сийхам. Тя получила достъп до складовете на болницата, където се съхранявали арсеник и други отровни субстанции. Никой не забелязал, че шишенцата с течности понякога изчезвали.
Тя се омъжила отново, този път за пациент, с когото се запознала в болницата. Младият Джордж Уорд бил много щастлив с новата си съпруга, но не след дълго започнал да изпитва хронична замаяност, стомашни болки и изтръпване. Смятайки, че тези симптоми са реакция от лекарството, което лекарите му давали в болницата, той никога не се оплакал. Умрял петнайсет месеца след сватбата.
Мери Ан не си губила времето. Тя бързо намерила и се омъжила за вдовеца Джон Робинсън. Заможният морски търговец охотно я приел в богатия си дом като нова майка за петте му деца. Само за година починали три от тях. Диагнозата: гастритна треска. Робинсън скърбял и се питал какво ли проклятие е надвиснало над дома му, докато една сутрин не се събудил и открил, че съпругата му е изчезнала, а заедно с нея са се изпарили няколко сандъчета с ценности и счетоводните му книги. Първоначално се почувствал съкрушен, че е бил изоставен в момент на нужда, но по-късно осъзнал какъв късмет е имал, че той и другите му две деца са останали живи.
Мери Ан се върнала в Мъртън, за да се грижи за възрастната си и немощна майка. Тя донесла със себе си някои лекарства, с които обещала, че ще подобри състоянието на крехката старица. Смята се, че едно от тези „лекарства“ е било шишенце с арсеник. Старата жена починала скоро след пристигането на дъщеря си. Поредната жертва на „гастритната треска“.
Необвързана и свободна, Мери Ан пристигнала в Нюкасъл през 1870 година и там научила, че нейната приятелка Маргарет Котън има богат брат на име Фредерик, който току-що бил овдовял. Фредерик Котън бил привлечен от закачливата малка „вдовица“ Робинсън – тя му казала, че последният й съпруг е починал – и все по-често търсел компанията й. Тя не се дърпала много и скоро заченала извънбрачно дете. За да спазят благоприличието, двамата се оженили и спретнали уютен семеен дом.
В началото съседите нямали причина да подозират, че нещо нередно се случва в дома на семейство Котън. Но странни, трагични и необясними инциденти започнали да се случват в града им. За няколко месеца всички прасета във фермите около града заболели и умрели, отровени от неизвестен източник. В разгара на животинската чума, друга зараза покосявала местните жители. Маргарет Котън починала. След това и Фредерик си отишъл внезапно. После неговият 10-годишен син. Както и един наемател в къщата на семейство Котън. Последвал го мъничкият Робърт, когото Мери Ан родила преди по-малко от година. И накрая Чарлз – най-малкият син на Котън от предишния му брак.
„Голям брой фактори спомогнали Мери Ан Котън да избегне разкриването си дълго време“ – пише Ангъс Хол в своята антология „Престъпления на ужаса“. - „Нивото на медицинските познания, леснината, с която се купувал арсеника, доверието, което тя създавала, казвайки че някога е била медицинска сестра, фактът, че винаги викала лекар да се грижи за жертвите й и постоянството, с което сменяла домовете си“.
Но сега съседите започнали да говорят, и то много. Подозренията се засилили и, когато умрял малкият Чарлз, местният доктор, който чул слуховете, разпоредил да бъде направена аутопсия. Той знаел, че определени отрови биха могли да причинят симптоми, подобни на гастритната треска, която покосявала членовете на семейство Котън. В организма на момчето бил открит достатъчно арсеник да убие петима души. Мери Ан била арестувана и властите наредили ексхумацията на всички починали досега. Разследващият професор по медицина д-р Томас Скетъргуд, един от водещите учени криминалисти от Университета в Лийдс по онова време, се произнесъл, че цялото семейство е починало от една и съща отрова.
Мери Ан Котън, която пресата нарекла „Лейди Гнилост“ набързо била призната за виновна и обесена на 24 март 1873 година. Говори се, че домът на Котън, който все още стои непокътнат в Нюкасъл, е обитаван от духа й.
