събота, 9 март 2019 г.

На тази дата: 9 март 1985 г. кървав атентат на гара Буново

Вечерта на 9 март 1985 година в 21:31 часа е извършен най-кървавият атентат по времето на Възродителния процес. Във вагона предназначен за майки с деца на влак № 236, движещ се по линията Бургас-София вероятно някъде преди гара Златица е поставено взривно устройство с часовников механизъм, което трябвало да избухне в момента на преминаването на вагоните през тунела малко преди гара Буново. Забавянето на композицията с 2 минути на гара Златица спасява не един човешки живот – бомбата избухва на открито преди тунела. Убити са 7 души, сред които две глухонеми деца, избягали от пансиона, в който били настанени, за да се приберат в дома си. Има множество ранени.

Това са фактите. Дори така сухо предадени, те са достатъчно ужасяващи. Организатор и изпълнител на акцията е Турското националноосвободително движение в България, нелегална организация, сформирана за оказване на съпротива срещу репресиите от страна на тоталитарната държава.

Предистория

На 30 август 1984 година преди обяд един спортно облечен мъж, с найлонова торба,прекосява перона на ж.п. гара Пловдив и влиза в тоалетната. Мъжът притваря с гръб вратата, изважда от торбата стъкления буркан с взривното устройство и се опитва да нагласи стрелките на будилник “Слава“.
Напрегнат е, в тоалетната влиза шумна група,момчетата свиркат,бутат се в тясното помещение и мъжът замръзва зад вратата. След минута, две трескаво прибира всичко в торбата и напуска района на гарата. 

Страхът да не го забележат точно сега, когато всичко е готово, го отвежда в друга тоалетна,на хотел “Тримонциум“, където необезпокояван свързва електродетонатора, батерията и будилника.На връщане към гарата мъжът звъни от уличен автомат в Мюфтийството.С подправен глас отправя кратка, недвусмислена заплаха: Обявете се срещу смяната на турските имена, не протакайте, защото ще взривим джамията в Асеновград.След половин час непознатият е в чакалнята на гарата. 

В дъното на залата има телефонни кабини, наоколо няма хора и той оставя зловещия си товар до близкото кошче за смет. Точно в 13 часа пристига бързият влак за Бургас и мъжът влиза в един от вагоните.Композицията бавно потегля, изправен на отворения прозорец, непознатият хвърля последен поглед на чакалнята и на огрените от слънцето перони с оредяващите пътници. Tой мисли само за едно-дали ще успее съучастникът му, който по това време е Варна с подобен на неговия “багаж“ и със същият будилник “Слава“,който отмерва немилостно минутите.те.

В 17:29 ч. на 30 август 1984г. силна експлозия разтърсва чакалнята на гара Пловдив.

Стъкла,бетонни отломки,подова настилка се стоварват върху пътниците,от взривната вълна рухва металния покрив.сред облаците дим се носят викове, стенания, молби за помощ, ужасени хора тичат към улицата,по-далече от мястото на взрива. Пристигат пожарникари, линейки, коли на милицията, плътен кордон от униформени и цивилни стяга района на гарата. В болницата е откарана 50-годишната Добра Василева от Кърджали, починала по-късно от раните си. Тежко ранен е 13-годишният Мустафа Шентюрк от Турция, пристигнал при свои близки. Момчето е спасено,но ослепява с едното око. Близо 40 пътници получават средни и леки телесни повреди и след оказване на медицинска помощ свидетелстват за случилото се.

Половин час по-късно, към 18 ч, на 30 август 1984 г. нова експлозия оглася аерогара Варна. Този път жертви няма, леко ранени са две жени-Елена Иванова и Елена Владова от черноморския град.При извършения оглед е установено,че адската машина е била поставена в бетонен цветарник на близкия паркинг. Това спасява чужденците и нашите летовници, изпълнили чакалнята на летището.

След двата терористични акта на крак е вдигнат целият оперативен състав на МВР. Извършени са стотици проверки на криминалния контингент, провеждат се обиски и скрито наблюдение на мини, кариери, строителни обекти, казарми, откъдето могат да бъдат изнесени взривни вещества мобилизирана е цялата агентура,затяга се контрола на пристанища, летища, гранични пунктове.Започналото разследване на атентатите не е обнадеждаващо. Многобройните показания на очевидците не дават никакви конкретни сведения за извършителите. Експертите по взривно дело не са единни в заключенията си за използваните експлозиви. Усиленият граничен режим не довежда до задържането на подозрителни лица.

Сигурно е само едно-двете адски машини са с еднаква електрическа схема:часовник, плоска батерия от 4.5 волта и детонатор, възпламеняващ взрива. Самоделните устройства явно са дело на един и същ терорист или на една и съща група, които избират възлови места в страната за да привлекат вниманието на западните дипломатически мисии и чуждите летовници.

След няколко месеца атентаторите отново напомнят за себе си.

На 9 март 1985 година към 21:30 часа взрив избухва във вагон за майки с деца! Край гара Буново,бързия влак номер 236 от Бургас за столицата е на стотина метра от близкия тунел, когато експлозията превръща вагона в купчина изкривени, сплетени железа.Разкъсани и обгорели, на място загиват две момчета-12 годишният Георги Цветков,13-годишният Стефан Стефанов и спътниците им Яворка Петрова, Райна Бозукова, Николай Генков, Стилян Иванов и Емил Николов.Пристигналите на помощ железничари,милиционери и пътниците измъкват от разрушения, димящ вагон още няколко ранени с мозъчни кръвоизливи,счупени крайници и ребра, с нарязани от стъклата тела. Докато в мартенската вечер се носи вой на линейките и пращенето на димящите отломки, отново след половин час силен взрив проехтява във фоайето на хотел “Сливен“ в едноименния град. Сладкарницата на хотела е пълна с хора-от разхвърчалите се витрини, от отломките на рухналия таван са ранени близо 20 души. Мястото на взрива е в гардероба на заведението, стените му поемат взривната вълна и това спасява живота на посетителите,повечето младежи между 16 и 25 години.
Механизмът на атентатите от предишната година се повтаря. Терористите отново задействат самоделни устройства с будилниците “Слава“,избират пак шумни места и за да подсилят ефекта, нагласяват часовниците с трийсетина минути разлика. Потресът на пострадалите и свидетелите не може да се скрие и на другия ден БТА излиза с лаконично съобщение за “възникнал инцидент в бързия влак Бургас-София.Всички последвали действия на властите не намаляват, а усилват напрежението:усилени патрули по ж.п гари, летища, автогари, по входните и изходните артерии на големите градове;тотални проверки на автомобили, паркинги, багажни отделения, пощи, товаро-разтоварителни площадки. Напрежението ескалира и от зачестилите анонимни заплахи срещу здравни и учебни заведения, предприятия, детски градини, социални домове.
Прослушването на засечените телефонни заплахи, експертизите на предупредителните писма и листовки не дават кой знае какви резултати, но стесняват кръга на заподозрените в районите с български турци. Атентаторите обаче не нарушават конспиративните правила,те потулват следите си, не предприемат нищо цяла година и чакат удобен момент за новия си удар.

На 31 юли 1986 година на един от плажовете в курорта “Дружба“ пристигат двама мъже. Мъжете са по бански,без да бързат опъват покривка с инициалите “РСВ“ и нареждат върху нея праскови,една диня,пакет цигари “Феникс“.Останалото,скрито от хорските погледи е в 5-литров гюм за мляко,старателно увит в хартия, найлон и поставен в плетена мрежа. Само двамата знаят какво има в гюма: 2.5 килограма амониева селитра, 5 шашки амонит и скаленит, батерия, детонатор и любимия будилник “Слава“ с нагласени стрелки на 15:30 часа. Върху всичко това са изсипани още 1.5 килограма бентонит, които те са смятали, че ще подсили взрива.Мъжете се препичат на слънцето, изпушват по цигара и тръгват нехайно към морето след трийсетина метра прекосяват на друго място плажната ивица, качват се по 27 години от кървавият атентат на гара Буновобански в паркирана наблизо кола и изчезват от курорта.Зарязаните на плажа вещи са забелязани случайно от летовник в следобедните часове. Той вика момчето, което раздава водните колела на плажа и му казва да прибере чуждия багаж.Момчето събира покривката,пазарската чанта с гюма и ги отнася при себе си до колелетата.
Случилото се по нататък е в свидетелските му показания:

Продължих да работя след това извиках Ангел и му казах,че има забравен багаж. Той поиска да види какво има вътре. От пакета излизаха две кабелчета-едното червено, другото бяло. Всичко това бе поставено в бял прах. Ангел ми каза,че това нещо трябва да се занесе при скалите в края на плажа и да се извика МВР. Аз занесох и оставих там вещите. След това казахме на спасителите да изведат хората от тази част на плажа.“

Така от две години насам за пръв път в ръцете на спецслужбите попада цяло-целеничко самоделно устройство от “серията“ на взривените край Буново, в Пловдив, Сливен и Варна. Експертите по терора още същия ден ще разгадаят “мълчанието му“ и пропуска на атентаторите:взривът е бил затегнат прекалено много към капака на будилника с тиксо и той спира преди фаталния час 15:30. В противен случай адската машина е щяла да нанесе поражения в радиус от 100 метра.

Находката на плажа е най-ценният подарък за двете специализирани звена по борба с терора в МВР и в Главно следствено управление. След огледите,експертизите и многобройните разговори със свидетели, започват издирвателни мероприятия с установяването на редица неизвестни:откъде са получени взривните материали, детонаторът, будилникът “Слава“,кой е конструкторът на наглед простото,но безупречно действащо самоделно устройство, как се е озовало в гюма минералното вещество бентонит, което е служело повече за камуфлаж?

Нареждането на оперативната мозайка започва с наи-незначителната вещ-пазарската чанта,изплетена от сезалово влакно. установено е, че такива “сезалки“ се плетат само в асеновград и майсторите им са местни жени,които ги разнасят по пазарите точно в асеновград е пуснато и последното анонимно писмо за подготвян терористичен акт през 1984 година. Към джамията в града е насочена и онази телефонна заплаха,часове преди експлозията на пловдивската гара.

В Пловдив, на автогара “Юг“,преди време е открит ожулен куфар и като не научават нищо за собственника му,оперативните работници го прибират в Окръжното управление на МВР..Същият този прашен,черен куфар се превръща в ново парче в мозайката. Съдържанието му е сиромашко,но насочващо към определени райони на страната. Вътре има пожълтели царевични листа,книжен канап,найлонова пазарска чанта на ивици, стар гумен тампон за „Лада“, спирателна “обувка“ за ж.п. транспорта и смачкано парче от първата страница на официоза- вестник “Работническо дело“ с дата 28 февруари 1984 година.

С подобна спирателна “обувка“ е направен опит за предизвикване на катастрофа край Айтос и сега оперативните служби проверяват множество гари по линията Пловдив-Бургас. Оказва се,че “обувката“ в куфара е ремонтирана в депото на бургаската гара “Владимир Павлов“.върху откъснатото парче от “Работническо дело“,до заглавието на вестника,незнаен пощальон е написал цифрата 90-вероятният адрес на получателя и това е поредният къс от мозайката, наслагват се и други подробности:взрив като намереният в гюма,се използва при пътно-строителни работи в Бургаско. Сходни детонатори има и в местната фирма “Върли бряг“.След седмици денонощна работа,със зашифровани проверки,експертизи и “пресявания“ на абонатите за вестник “Работническо дело“ липсващото звено във веригата Асеновград-Пловдив-Бургас е намерено.

В Бургас в жилищен комплекс “Изгрев“, блок 58, апартамент 90 живее Елин Демирев Маджаров с предишно турско име Емин Мехмедали Али. Същият е бил задържан след терористичният акт в бургаския супермаркет “Младост“ през 1985 година, но е осъден незнайно защо за валутно престъпление. Маджаров е продавач на сладолед в автогара “Запад“ и ползва същите покривки с инициалите “РСВ“ като намерените до адската машина на плажа в курорта “Дружба“. Бивш сервитьор от елитни бургаски заведения, преквалифицирал се в сладоледаджия Маджаров има роднини в Асеновград, на които неведнъж гостува. Той не криел протурските си настроения и често повтарял, че тази работа със смяната на имената върви на зле и няма да мине без последствия. Оперативните работници и колегите им от следствието са шокирани от следващият факт-Елин Маджаров се оказва бивш агент на Държавна сигурност! Нещо повече, той поддържал връзки с хора от турското консулство в Бургас, пътувал често из Североизточна България, събирал и предавал сведения за лица, изповядващи исляма, които имали желание да се изселят от страната. В двойната си игра Маджаров явно някъде е сгафил, за да стигне до количката за сладолед и после да нанесе ответните си удари. Един преглед на работното му дело в ДС и последвалите графологични експертизи показват,че той е автор на няколко от заплашителните писма до Тодор Живков и Димитър Стоянов в периода 1976-1984 г.

Така се стига до образуваното следствено дело номер 72 от месец април 1987 година и до последвалата спецоперация “Двуличник-87“ по обезвреждането на терористичната група.Установени са връзките на Елин Маджаров с Алцек Чакъров с турското име Аптула Аптула Чакър-моряк в “Океански риболов“ Бургас, а по-късно и със Сава Георгиев от село Череша с бивше турско име Саафет Реджеб Реджеб,строителен техник,помогнал със съвети за направата на първите самоделни устройства.В полезрението на антитерористите попада и Севдалин Алипиев-брат на Маджаров, донесъл отровата за вододайната зона на село Люляково. Оперативните действия по разкриването на атентатите водят до поредният шок-морякът Алцек Чакъров се оказва действащ сътрудник на Държавна сигурност?!Съчетал в едно бомбаджийството и агентурната деятелност, под псевдонимите Аптула, Дениз, Моряка, той работи и за турското разузнаване.

Нататък всичко се решава за броени седмици. Елин Маджаров и Алцек Чакъров са поставени под непрекъснато наблюдение и оперативен контрол. Засичат се срещите им по заведенията, хората които ги посещават в жилищата им, телефонните разговори, всяко тяхно излизане извън Бургас. При един запой двамата обсъждат подготовката за нов терористичен акт, започва препирня за избора на обекта и Елин Маджаров споменава човека, който трябва да им помогне. В началото на август 1987 година атентаторите тръгват с кола към Айтос, Карнобат, Сливен и търсят по магазините будилник за взривното си устройство.Любимият им будилник “Слава“ намират чак в Созопол и като го купуват отказват предложената им гаранционна карта, в която трябва да попълнят адрес.

През цялото време те са следени от разстояние и така в оперативната мозайка е сложено най-важното, липсващо парче, което безспорно ги сочи като изпълнители на атентатите.На 13 август 1987 г. Елин Маджаров и Алцек Чакъров са задържани при безшумна спецакция и веднага изпратени в София. На 19 август е прибран и съучастникът им Сава Георгиев, който още при първият разпит признава,че в дома му е скрит пакет с взрив, а край родното му село Череша са направили изпитание на първата бомба-самоделка.Започват обиски, събиране на веществени доказателства, издирване на свидетели, очни ставки, следствени експерименти.Задържани са помагачи на терористите-приятелката на Маджаров, Севда Латинова и Милко Вълканов, който им доставя взривни материали от обект на “Пътно строителство“, без да знае за какво ще бъдат използвани.

“Животните на село имат краста и ветеринарът каза да ги мажем с амонит“-тази легенда на Севда Латинова сработва и Милко Вълканов дава колкото му поискат. После се сепва и вместо взривно вещество им пробутва безопасният материал бентонит, оказал се по-късно в онзи зловещ гюм на плажа в “Дружба“.

В следствието се озовава и Никола Демирев от село Болярово, Бургаско, снабдил атентаторите с двайсетина детонатора, огнепроводен шнур, патрони, взрив. Осъжданият за друго престъпление Демирев заявява пред следователите, че е бил заблуден от Маджаров, поискал детонаторите и фитила за прокопаване на кладенец. През следователския кабинет преминава и един офицер, който чрез второ лице дава взривни материали на терористите, без дори да ги познава. Непонесъл мисълта, че дори и неволно е спомогнал за убийството на толкова хора, офицерът се хвърля през прозореца по време на разпит. Умира на място, пред сградата на Главното следствено управление.

Двамата атентатори-бившият и действащият агент на Държавна сигурност са с по-здрави нерви и не чак толкова потресени. За това говорят и десетките протоколи за разпити:

“Въпрос: Маджаров,защо оставихте взривното устройство във вагона за майки с деца?

Отговор: Не съм го избирал специално, в него имаше най-много свободни места.

Въпрос: Вагонът е бил с по-малко заети места, но Бургас е началната гара, до Сливен и по-нататък би могъл да се напълни. Взехте ли предвид тези обстоятелства?

Отговор: Беше ми все едно дали ще се качат или не повече хора. За мен беше важно, че в момента с по-малък риск щях да реализирам замисленото от нас.“

/из разпит на 16 ноември 1987 г./

Такава е “желязната“ логика на терористите и при неуспешния опит за атентат на плажа в курорта “Дружба“. Потвърждават я изнесените факти на едно от съдебните заседания. Отговаря пак Елин Маджаров:

“ – Имаше ли много хора на плажа?

- Имаше,но бяха разредени, може би бяха отишли да обядват, защото ние пристигнахме към 1 ч. на обяд.

- Не допускахте ли,че хората ще се върнат,след като обядват, пак на плажа?

- Не сме обсъждали. Гледахме по-скоро да оставим взривното устройство и да се приберем.

- След като разбрахте, че във вагона са загинали доста хора,защо занесохте взривното устройство на плажа?

- Чух,че на закрито дава силно поражение. Нали после разправяха,че във влака щяло да стане много лошо,ако е гръмнало в тунел. На открито силата е по-малка. Искахме да се гърми само за паника, да се види и чуе от повече хора, да направи впечатление на туристите,та да знаят и в чужбина, не само в България“.

Не по-малко откровен,смразяващо точен в отговорите си е и Алцек Чакъров, който се признава за виновен и е готов да направи пълни самопризнания:

“През деня, не мога да си спомня в колко часа,от Бургас с моята кола с Елин отидохме до “Дружба“, Варна. С Елин не се бяхме разбрали къде точно щяхме да поставим взривното устройство, но това щеше задължително да бъде място, на което има много хора,за да предизвика жертви, това ни беше целта с тези взривни устройства и при двата случая.“

Третият участник в терористичната група, строителният техник Сава Георгиев, по време на съдебните заседания уплашен отрича дадените показания в следствието, развива нова версия, прехвърля отговорността за атентатите върху другите двама:

„- Казахте ли на Елин Маджаров и Алцек Чакъров, че това взривно устройство може да направи големи поражения,да убие хора?

- Те от мен по-добре знаят. Сега се правят на вода ненапита.

- По-спокойно. Не Ви питам дали те са знаели, а дали вие им казахте? Показахте ли на Алцек схемата на закъснителното устройство?

- Да. Той от мен по-добре разбра.

- И какво правихте Вие, докато те изработваха взривното устройство в дома на Елин?(двамата “конструктори майсторят адската машина не къде да е, а в детската стая).

- Гледах едно списание, което ми дадоха, Алцек направи всичко. Аз само свързах батериите и крушката светна.

- А те казаха ли Ви къде ще оставят взривните устройства?

- Абсолютно нищо не ми казаха. Много лесно щях да се справя, ако знаех.

- Как?

- Щях да ги заплаша,че ще ги обадя на властта.“

/из съдебно заседание на 6 април 1988 г./ 

Вицове - само сока, март 2019 г.


Хората, които имат запек, са много по-начетени от останалите.


***

8-ми март по врачански:
- А ма, видиш ли онова цвеке?
- Е па, вида го!
- За теб е! Бегай си го откини.

***

Кой каза тая глупост, че жените се възбуждали от мъже в униформа? На трета среща ходя с униформата от McDonald's - пълен провал!

***

Стоманолеярят Киро цял живот така и не разбра какво му е хубавото да стоиш пред камината...

***

- Знаете ли защо птичките пеят рано сутрин?!?
- Защото няма да ходят на работа!

петък, 8 март 2019 г.

Откриха плажния сезон на „Графа“


Трима столичани са си направили парти върху една от купчините пясък, която стои на ремонтиращата се улица „Граф Игнатиев“ от седмици.

Улицата продължава да е в ремонт, но по-голямата част от нея е отворена за пешеходци. По време на ремонта обаче на няколко места бяха изсипани купчини с пясък, които така и не бяха премахнати.
Тримата столичани, които участват в клипа, всъщност искат да покажат иронично, че плажният сезон е започнал, но само на „Графа“.

За тази цел те са се облекли по панталонки и са се въоръжили с морски принадлежности, с тях, разбира се, са и питиетата. Все едно са на къмпинг. Така и така не могат да работят, тъй като магазините на улицата са пред фалит, поне могат да открият сезона.

На тази дата: 8 март празнуваме ден на жената. Честит празник, дами!

Клара Цеткин и Роза Люксембург през 1910 г.
Започнал само като политическо събитие на социалистите, празникът постепенно става част от културата на много страни. В някои от тях денят губи политическата си окраска и става просто повод за мъжете да изразят своята симпатия и внимание към жените около тях — нещо като комбинация от западните празници Ден на майката и Свети Валентин.

В България денят се празнува и като Ден на майката, въпреки че според много българи Благовещение (25 март) е християнският празник на майката и жената.

Първият Ден на жената е отбелязан на 23 февруари 1909 г. в САЩ по инициатива на Американската социалистическа партия.

Идеята за създаване на международен ден на жената се появява след бурната индустриализация и икономическа експанзия в началото на ХХ век, която поражда протести за подобряване условията на труд. Календарната дата се свързва с първата масова проява на жени работнички, състояла се на 8 март 1857 г. в Ню Йорк. Жените от шивашки и текстилни предприятия излизат на протест против лошите условия на труд и ниските заплати. Работничките са атакувани и разпръснати от полицията. Две години по-късно, също през март, тези жени създават своя първи работнически синдикат. Съществуват обаче мнения, че този факт не е потвърден, а е бил измислен през 1955 г. вероятно с мотива празникът да се смята за част от комунистическата идеология.

В следващите години следват други протести, най-известният от които е през 1908 г., когато жените организират шествие през Ню Йорк с искания за по-кратък работен ден, по-добро заплащане и право на гласуване. На 27 август 1910 г. в Копенхаген се провежда първата международна конференция на жените, организирана от социалистическия интернационал. По предложение на германската социалистка Клара Цеткин се приема: всяка година в една от първите недели на пролетта да се празнува деня на работничките и на международната им солидарност, с цел да се мобилизират широките женски трудови маси за борба за равноправие с мъжете във всички обществени сфери на живота. На следващата година, Международният ден на жената е отбелязан от повече от един милион души в Австрия, Дания, Германия и Швейцария, а през 1913 г. във Франция и Русия.

На Запад Международният ден на жената се отбелязва през 10-те и 20-те години на миналия век, но постепенно замира. Той се подновява със зараждащия се феминизъм чак през 60-те.

Демонстрациите на жените в Русия се смятат за първия етап на Руската революция от 1917 г. На 8 март, през същата година работничките от Петроград излизат на демонстрация срещу глада, войната и царизма. След Октомврийската революция в Русия, участничките във Втората международна конференция на жените-комунистки през 1920 г. в Москва също препоръчват Осми март за Международен ден на жената. През 1965 г. 8 март е обявен официално като неработен ден и празник на жената в СССР. И днес денят е неработен в Русия и други страни от бившия Съветски съюз - Беларус, Молдова, Казахстан, Киргизстан, Таджикистан, Украйна, както и в Република Македония и Монголия.

В България Осми март първоначално се отбелязва с беседи в тесен кръг на социалисти през 1911 г., а през 1915 г. е първото публично честване. Като общобългарски празник Осми март започва да се празнува след 9 септември 1944 г. Отначало по предприятия, заводи, учреждения се правят събрания, на които се отчита приносът на жените в производството, културата, науката и обществения живот. След 1960 г. честването взема особено широки размери и става любим празник на жените от всички възрасти.
В съвремието ни у нас празникът се отбелязва по станалия вече традиционен начин – мъжете подаряват цветя на жените в техния живот – приятелки, майки, съпруги, колежки и т.н. Малките деца изработват картички за мама и подаряват цветя на учителките си.

Вицове - само сока, март 2019 г.


- Жена ти разправя, че си и купил за 8-и март ново палто.
- Нека си разправя...

***

- Започнах репетиции за Великден.
- И какво правиш?
- Ям шоколадови яйца...

***

Песента “Боят настава, тупкат сърца ни“ е единствената песен, забранена в пернишките дискотеки.

***

Както казва шефа:
- Ценното на вашия колектив е това, че е невъзможно изтичане на мозъци от него!

***

Николета Лозанова издаде книга на футболна тематика:
- "Светът на топките, поглед отдолу."

четвъртък, 7 март 2019 г.

На тази дата: 7 март 1983 е направен опит за отвличане на самолета София — Варна

На 7 март 1983 г. — преди 36 години - е направен опит за отвличане на самолет (полет № LZ-013) на БГА "Балкан", пътуващ по линията София — Варна.

Четирима български младежи отвличат самолет АН-24, 20 минути след излитането на машината от летище София с искане курсът да се промени към Австрия. Това са Лъчезар Иванов (19 г.), Красен Гечев (22 г.), Ивайло Владимиров (17 г.) и Валентин Иванов. Всички имат проблеми: Гечев е бил в дисциплинарна рота, Владимиров е на отчет в детската педагогическа стая за измами, а Иванов, който е войник, е следствен за кражби.

При разпитите след това те заявяват, че идеята им е била да кацнат във Виена и да поискат политическо убежище. Приятел на момчетата им разказал как година по-рано поляк отвлякъл български самолет. Тогава похитителят хванал стюардесата и се заканил да й отреже главата с бръснач, ако аеропланът не кацне във Виена. В началото на март четиримата купуват билети за самолета до Варна. Кандидат- похитителите се подготвят предварително и се снабдяват с германски марки, с които могат да живеят в Австрия, когато пристигнат. Оръжието, с което е извършено похищението, са четири ножчета, купени от столичен магазин часове преди полета.

Проверката на летището се оказва повърхностна. Ножчетата им не са открити. За да са защитени откъм гърба, те сядат най-отзад, на последните четири седалки в самолета.

Самолетът излита по разписание в 18 часа. След 15 минути, когато стюардесата раздава бонбони и кафе, единият от похитителите опира нож в гърлото на ѝ.

Екипажът и милицията във Варна взема решение да приземят аероплана в морския град, като за целта първо кръжат над морето около час, за да изразходят горивото, което е в резервоарите. В същото време електричеството във Варна е спряно на няколко пъти, за да не стане ясно на похитителите, че самолетът се приземява близо до море.

На летището в морската столица пък двама служители – Марта Константинова и Стоян Митков – са преоблечени уж като австрийски летищни работници. И двамата говорят перфектно немски и милицията се надява това да заблуди четиримата похитители. Заедно с тях се подготвят и барети, дошли от София.

Самолетът каца във Варна около 19.55 ч. Валентин завежда стюардесата в тоалетната и се заключва там с нея, докато траят преговорите. Отварят вратата на самолета. Милков и Константинова влизат и се представят за австрийци. Само че похитителите не говорят немски и викат стюардесата да им превежда. Войникът не я пуска, но отваря вратата на тоалетната. В това време екипажът тайно пуска четирима командоси през вратата на багажното отделение. През шпионката те виждат кои и къде са похитителите.

Родната конфекция обаче издава конспирацията. Лъчезар не е спокоен. Още във въздуха забелязва морето, но другите го убеждават, че това е Дунав. Сега той сочи Милков и вика: "Не го ли виждате, че е с българско яке?"

Четирима командоси от багажното нахълтват в салона и обезвреждат тримата похитители. Други двама влизат през пасажерския люк на самолета и разбиват вратата на тоалетната в момента, в който Валентин посяга да пререже гърлото на стюардесата. Двамата стрелят почти едновременно и той пада, убит на място. Ножът му тупва в полата на ужасената жена.

Операцията е отчетена от тогавашните власти като успешна, а единствената жертва е убитият от милицията Валентин.

Следва дело със съдия Димитър Попов, който след години става министър-председател на България. Процесът продължава кратко, тъй като през 1983 година властите са безкомпромисни към подобен род действия, които били масово явление в Европа и най-вече в Близкия Изток. Лъчезар Иванов е осъден на 10 години затвор, Ивайло Владимиров – на 7 години, а Красен Генчев – на 9 години лишаване от свобода

България остава единствената държава, изгасила тока на цял град, за да спаси човешки живот.

Вицове - само сока, март 2019 г.

Здравейте, от Орифлейм съм

Последното повишаване на цената на бензина, се дължи на поскъпването на превозването му, след предишното повишаване на цената му.

***

Мъжът ми ме напусна. Намерил си друга у Фейса. Да, ама още не знае, че другата пак съм аз...

***

Нито една птица, не може да седи толкова внимателна на яйцата си, колкото един мъж!

***

На ергените трябва да се налагат тежки данъци. Не е справедливо някои хора да са по-щастливи от други!

***

С каруцата на връщане от бостана:
- Вуте, па цуни ме, де.
- Пено, я стани от краставиците!

сряда, 6 март 2019 г.

На тази дата: 6 март 1951 г. в САЩ започва процесът срещу съпрузите Джулиус и Етел Розенберг обвинени в шпионаж в полза на СССР

1951 г. в САЩ започва процесът срещу съпрузите Юлиус и Етел Розенберг по обвинение в шпионаж в полза на СССР. Семейство Розенберг са изобличени като шпиони след ареста им, когато правят пълни признания.

Семейство Розенберг са изобличени като шпиони след ареста им, когато правят пълни признания. След осъждането на британския физик Клаус Фукс през 1949 г. вината им е потвърдена.

Съвместното разледване на Фукс от американски, канадски и британски секретни служби, е подпомогнато от прихванати шифрограми на съветската резидентура в Ню Йорк до Москва. Проектът с кодовото име „Венона” бил строго секретен, с цел да не се разбира, че американските служби прихващат и четат съветската секретна кореспонденция. Доказателствата, предоставени от Фукс, а не толкова материалите, събрани от „Венона”, отвеждат ФБР до Хари Голд, който е бил съветски куриер. На 22 май 1950 г. Голд е арестуван по обвинение в шпионаж. Той признава пред американските власти и разкрива Дейвид Грийнглас и Мортън Собел, като шпиони в атомната лаборатория в Лос Аламос.

Грийнглас и съпругата му Рут - и двамата членове на американската комунистическа партия, посочват сестрата на Дейвид - Етел Розенберг, и съпруга й Юлиус Розенберг като шпиони.

Подобно на много американски комунисти по това време семейство Розенберг сляпо следва криволичещата линия на комунистическата партия, която настоява за американски неутралитет още в началото на Втората световна война и за американска помощ на руснаците, след като германците нападат Съветския съюз през юни 1941 г.

През 1940 г. Юлиус започва работа като цивилен в американския Радиотехнически корпус, но през 1945 г. е уволнен поради просъветските му идеи. Тогава той започва да води троен живот - като обикновен американец, предан партиен член и нелегален агент за Съветския съюз. Той е ръководител на група от инженери, които през войната и след нея работят в заводи за производство на защитни средства и във военни бази, откъдето крадат каквото успеят.

Гаик Овакимян - президент на НКВД в Ню Йорк през 30-те години, вербува семейство Розенберг, а също и други шпиони. Овакимян е под прикритието на „Амторг” - съветска търговска организация, която в действителност провежда широкомащабна шпионска операция. Отначало семейство Розенберг не са в групата за събиране на атомни тайни. Те са привлечени в атомния кръг, когато Голд и Грийнглас, и двамата в отделни групи, започват работа заедно, с което нарушават правилата на техниката на шпионажа. Дейвид Грийнглас съобщава на ФБР, че скоро след като е назначен в Лос Аламос, Ню Мексико, през 1944 г., Етел и Юлиус са го убедили да шпионира за Съветския съюз.

През юни 1950 г. Розенберг си прави снимки за паспорт - за себе си и семейството си. Но вече е твърде късно. На 17 юли ФБР арестува Юлиус по обвинение в шпионаж, а на 11 август е задържана и Етел. Синовете им - Майкъл на 7 и Робърт на 3 години, са оставени на майката на Етел.

През март 1951 г. семейство Розенберг заедно със Собел и Грийнглас се дадени под съд в Ню Йорк. Делото се гледа от съдията Ървинг Кауфман. Американското правосъдно министерство препоръчва Юлиус Розенберг да бъде екзекутиран, а на Етел да се дадат 30 години затвор.

Кауфман свързва шпионските действия на семейство Розенберг с Корейската война, която е започнала само месец преди Юлиус Розенберг да бъде арестуван. Той заявява, че като помагат на руснаците да получат атомната бомба по-рано, отколкото те сами ще я създадат, двойката е тласнала напред събития, които водят до война и „несъмнено (са)... променили хода на историята в ущърб на нашата страна”. Той осъжда и двамата на смърт.

Присъдите шокират света. Симпатизанти, сред които има представители от либерали чак до хардлайнери комунисти, организират митинги, за да бъдат отменени присъдите. Но след повече от 20 апелации, подадени за повече от две години, на 19 юни 1953 г. Юлиус и Етел Розенберг са екзекутирани на електрическия стол в затвора Синг Синг в Осининг, Ню Йорк.

Любопитен факт е, че Етел е първата жена, екзекутирана в САЩ за федерално престъпление от времето, когато Мери Сурат е обесена през 1865 г. за ролята й в замисъла за убийството на президента Линкълн. Освен това Юлиус и Етел Розенберг са единствените американски предатели, екзекутирани в мирно време.

През 1995 г. АНС разсекретява съобщенията от Венона, като показва, че съветските разузнавачи, които са направлявали дейността на кръга атомни шпиони през 1944 г., са се обръщали към Юлиус Розенберг с кодовите наименования „Антена” и „Либерал”. В едно от съобщенията се отбелязва, че Етел Розенберг е знаела за „работата на съпруга си” и, въпреки че самата тя „не е работила”, е показвала преданост.

Вицове - само сока, март 2019 г.

Добро утро
Предпразнично:
- Искам само любов и внимание.
- Късно е, вече ти купих пасатор...

***

Най- тихото пиянско сбиване в историята, се състоя на годишния банкет на библиотекарите.

***

Възрастта на жената, която критикува всичко, се нарича критическа...

***

Животът е като маслина - един път си на върха на шопската салата, а друг път - на дъното на мартинито.

***

- Как се нарича мъж който разбира жените?
- Фризьор!

вторник, 5 март 2019 г.

На тази дата: 5 март 1940 г. взето е решение за Катинското клане

Решението за избиването на 22 000 военнопленници.
На 5 март 1940г. по искане на съветското вътрешно министерство (НКВД) Политбюро на Централния комитет на болшевишката партия решава да бъдат разстреляни поляците, пленени при настъплението на Червената армия в Полша през септември 1939г. През следващите няколко месеца без съд и присъда са избити почти 22 000 полски военнопленници.

Днес се навършват 76 години от началото на едно от най-бруталните престъпления от времето на Втората световна война. СССР десетилетия наред отрича да има нещо общо и част от документите стават достъпни едва след разпадането на Съветския съюз. До днес Москва не е разкрила всички документи.

Как започва всичко

В съгласие с тайните клаузи на германско-съветския пакт Молотов-Рибентроп на 17 септември Червената армия нахлува в Полша без обявяване на война и до 6 октомври окупира западната част от страната, взимайки в плен поне 230 000 души.

Съветското настъпление е посрещнато с объркване. Комуникациите в полската армия са объркани от водените от над две седмици сражения с германската армия, нахлула на 1 септември от запад. Едни части получават заповеди да не се съпротивляват, други защитават с бой страната си.

Някои източни райони смятат, че руснаците идват да им помогнат, посрещат ги с хляб и сол и ги пропускат на запад. Пропагандата на съветското правителство твърди, че то действа, за да защити етническите украинци и беларуси, живеещи в източните войводини на Полша, тъй като централната власт във Варшава е рухнала под нацисткия натиск и вече не може да гарантира сигурността на собствените си граждани. Франция и Великобритания реагират сдържано, защото не искат война със СССР.

Но скоро всичко става ясно, когато нацистката и съветската армия започват да си разменят контрола над превзети градове и обекти и организират съвместни паради. През ноември територията с над 13 милиона души население е анексирана и включена в СССР.
Създаването на концлагерите

Още на 17 септември, в първия ден на нахлуването, НКВД създава лагери за пленени поляци, разположени в Украинската и Беларуската съветски републики, т.е. изначално е имало план те да бъдат изтеглени на съветска територия. След две седмици те са претъпкани с хиляди мъже, държани при примитивни условия и дори им е забранено за Коледа да проведат празнична литургия и да окачат икони и кръстове.

На 7 януари група полски офицери връчват писмо, в което искат правителството на СССР да изясни какъв точно е статутът им. "Военнопленници ли сме? Ако да, то да се отнасят към нас според приетите от всички държави правила за това. Арестувани ли сме? Ако да, уведомете ни за какво престъпление сме лишени от свобода и ни повдигнете обвинение. Интернирани ли сме? Ако е така, изяснете ни кои наши действия са предизвикали това ограничаване на свободата ни, още повече, че бяхме задържани на полска територия."

Решението от 5 март 1940г.

Два месеца по-късно в Москва е взето решение: "Да се предложи на НКВД на СССР: Делата за намиращите се в лагерите за военнопленници 14 700 бивши полски офицери, чиновници, помешчици, полицаи, разузнавачи, жандарми и пазачи от затворите, както и делата за арестуваните и намиращи се в затворите в западните области на Украйна и Беларус 11 000 членове на различни контрареволюционни шпионски и диверсионни организации, бивши помешчици, фабриканти, бивши полски офицери, чиновници и бегълци – да се разгледат по съкратена процедура с прилагане на висшата степен на наказание – разстрел. Съдебните заседания да се провеждат без присъствието на арестуваните и без да се повдигат обвинения."

На 7 март Лаврентий Берия, ръководителят на НКВД, нарежда в 5-дневен срок да се съставят точни списъци на задържаните. Някои от подчинените му питат има ли смисъл да правят отделни за ергените, защото специални списъци за тях "е нецелесъобразно, тъй като те никому не са нужни".

"Разтоварването" на лагерите започва веднага.

Почерпка за избиването на 6300 души

Дмитрий Токарев, един от ръководителите на тази операция, разказва:

"Водеха хората един по един до една червена стая. Там за последно проверяваха самоличността, питаха го за името и рожденната му дата. След това го отбелязваха в списъка, за да не стане някаква грешка. Накрая, на полския офицер или полицай надяваха белезници и го отвеждаха в "камерата за екзекуции".

Тук животът на пленения приключваше с изстрел в тила. Опитните палачи стреляха в шията, държейки оръжието под ъгъл нагоре. Тогава имаше вероятност куршумът да излезе през окото или устата. Тогава има по-малко кръв, докато куршум, изстрелян в тилната част, предизвиква обилно кръвотечение – повече от литър кръв. Убиваха най-малко по 250 души на ден.

Труповете извличаха от камерата през друга врата към двора, където чакаше камион. Всеки ден каросерията се измиваше от останките от кръв и мозък. Труповете (по 25-30 на всеки автомобил) покриваха с брезент, който в края на "операцията" бе наредено да бъде изгорен. Телата бяха откарвани до общи траншеи в гората недалеч от Медное, а ги зариваше служиел на НКВД, операторът на багер Антонов с помощника си.

Когато всички затворници от Осташково бяха унищожени, Блохин устрои прощална почерпка за лицата, избили над 6300 души. Блохин получи премия от една месечна заплата. На някои като награда бяха дадени пистолет, велосипед или грамофон."

Токарев по това време е началник на НКВД в Калининска област, след войната става министър на държавната сигурност в Таджикската СССР и Татарската автономна ССР. От 1954г. е в запаса, свидетелства при разследванията от 1991-1992г. , но никога не са му повдигани обвинения. Умира на 99 години.

Осташковският лагер е концлагер за полски военнопленници в района на манастир на остров Столбни. По данни към 1 април 1940г. в него е имало 6364 души, от които за разстреляни 6311.

Другите "разчистени" лагери са:

Козелският лагер в манастира Оптина пустиня с 4599 военнопленници, от които край Смоленск са изпратени за разстрел 4400. Те са заровени в Катинската гора и телата им са открити от нацистите през февруари 1943г. Затова и цялата трагедия става известна като Катинското клане.

Путивилският концлагер е на територията на бившия Софроненски манастир и околните торфища, но охраната и снабдяването му са толкова лоши, че на 1 ноември 1939г. той е разформирован. Редниците и младшите офицери са отправени у дома, старшите офицери са прехвърлени в Козелския лагер.

Старобелският концлагер е в Луганска област на територията на манастира "Радост за всички скърбящи". На 1 април 1940г. в него е имало 3894 военнопленници, от които 3802 са изпратени за разстрел в Харков и погребани в покрайнините на града.