- Заличили от картата с. Запалня през 1965 г. заради яз. “Жребчево”
- Останалите живи идват на мястото всяка година
Когато през шейсетте години на миналия век изградили язовир
“Жребчево”, две села в Сливенско отишли курбан за големия обект - с. Жребчево и
с. Запалня. Изселили ги, за да потопят във водата техните землища.
Първото дало името си на язовира. Второто се прочу с
черквата си, която изплава всяка
пролет от водите и потъва отново в късната есен, щом настъпи пълноводието.
По традиция през септември около недоразрушената черква
идват на събор останалите живи от Запалня и техните потомци, за да почетат
миналото и помечтаят за бъдещето.
Тази година те дойдоха при своя храм “Свети Йоан Рилски
Чудотворец” в събота. И не скриха мечтата си - дали пък не може някак да се
укрепи тяхната черква, която вече 50 г. не отстъпва на водата и като същинско
чудо Божие възкръсва над нея и всяка година се връща на брега.
Сред гостите бе и Стойко Стойков от Казанлък, син на
последния свещеник, служил в храма - поп Драган. Той е живата история и на
черквата, и на Запалня. Сам учител по руски език, Стойко написал книга за
изселеното село, която събрала навремето овациите на хора като Вера Мутафчиева
и Йордан Радичков.
На 19 октомври, когато православната ни църква почита
патрона на храма свети Йоан Рилски, Стойко Стойков ще навърши 86 г.
В тази черква го
кръстил
навремето баща
му, в нея
го венчал
Това станало на 28 април 1963 г. Това бил и последният
църковен ритуал в обречения да потъне в язовира храм.
През юни 1961 г. било издадено министерско постановлние 106,
според което Запалня трябва да бъде изселено до 31 декември 1962 г. Указът за
заличаването му от картата на България е от февруари 1965 г.
Идеята за събора дало църковното настоятелство. Най-напред -
уж на всеки 5 години, а след 1977-а започнали да се срещат всяка година. На 12
юни 1962 г. настоятелството се събрало и решило още: “храмът да си остане
непокътнат, като паметник, манастир или църква вовеки веков! Вещите ще се
изнесат, когато дойде водата”, показва Стойко копие от протокола, написан от
ръката на баща му.
Едва ли тогава някой е предполагал, че това “храмът да си
остане непокътнат” ще се сбъдне. Той е граден през 1891 г. с камъни и
майсторите тогава наистина си разбирали от работата.
“Навремето
оценили черквата
като стопанска
постройка, обор”, разказва още Стойко Стойков пред “24
часа”. И показва документа от 5 март 1962 г. По цени отпреди паричната реформа
през същата година храмът е оценен по 110 лева за квадратен метър - “църковна
сграда 942 кв. метра при 35 процента овехтяване - 67 353 лева”. Църковен двор
от 1610 квадрата по 6 лева за кв.м - 9660 лева, стопански сгради, кладенец,
дълбок 6 метра - всичко 98 634 стари лева. Сумата щяла да бъде и по-малка, но
поп Драган протестирал и го послушали.
Църковната камбана пренесли в Твърдица, където се преселили
повечето хора от селото. И до днес там спазват уговорката от 1962 г. -
умре ли човек от
Запалня, да
ударят точно
тяхната камбана
Иконите от иконостаса закарали в черквата на с. Тулово,
където са и до днес. Разказват, че част от стенописите, които били дело на
майстори от тревненската иконописна школа, били разрушени с търнокоп.
“Баща ми служил в тази черква от 1932 г. до последно и си
отиде от този свят през 1989 г. с мъката по нея. Той остана да спи в сградата и
да я пази до началото на 1966 г. През март 1973-а някой открадна керемидите,
които стояха дотогава. Баща ми поиска да оградят храма - него водата го заля
след 1977-а, за да го съхранят някак, но тогавашният председател на АПК-то му
рекъл: “Абе, попе, малко ли бой яде, че искаш още?” Макар и без керемиди,
покривът стоеше допреди 15 години, но го разрушиха любители на антики, които
свалиха от него пръстените гърнета и стомни, поставени там от строителите, за
да подобрят акустиката в помещението”, допълва разказа си Стойков.
Когато изселват Запалня, в него имало 214 постройки, заедно
с черквата, училището и общината. Според преброяването от 1947 г. жителите му
били 976. И досега възрастните
ясно си спомнят
къде е бил
мегданът,
коя улица накъде е водила, хана и мелниците в селото. Не са
забравили те и колко несправедливо постъпила навремето властта с тях - уж
според постановлението получили право да се заселят където пожелаят в страната,
без София, а Окръжният народен съвет в Сливен ги ограничил само в рамките на
тогавашния окръг.
Пак по силата на постановлението всеки можел да вземе
строителните материали от разрушената си къща, като на семейство се полагали
безплатно и по 20 торби цимент и 2 кубика чамов материал, за да вдигне новия си
дом. Така и не станало ясно кой какво изписал и какво реално е раздадено на
хората...
На 10 септември 1965 г. направили първия събор на изселеното
село. И тогава засвирил гайдарят Злати Орозов, а мъжете се хванали на
последното
мъжко хоро
в Запалня. Всички били с потури, не пуснали на хорото човек
без потури. А Злати не бил обикновен гайдар, а майстор, който не само свирел,
но и сам изработвал гайди и кавали.
Бил толкова изкусен свирач, че когато през 1952-а го вкарали
в затвора заради неплатени доставки към държавата, надзирателите от Стара
Загора го върнали, за да си вземе и гайдата, че да ги весели. Затворниците
поискали те да му изпълняват нормата в дърводелската работилница, където се
трудели, а той през това време да им свирел.
През 1977 г. в постройка на брега на язовира местните
подредили и музейна сбирка за несъществуващото си село - главно с фотоси от
живота на Запалня преди и след 1944 г. До гробището, което и до днес стои
непокътнато на височина над язовира, вдигнали може би единствената у нас
паметна плоча за цяло едно село - “Запалня, заселено през XV век, изслено през
1962 г”.
В събота в музейната сбирка 81-годишният Георги Петров
показва снимка на група жътварки, сред които и майка му. А гайдарят от снимката
с мъжкото хоро му е дядо.
“Богато беше нашето село, хората гледаха много рози и
зеленчукови градини, лозя”, спомня си той. Когато обаче тръгнали да ги
изселват, се наложило да взривяват с фишеци орехите и другите плодни дървета,
не са забравили и този ужас запалнянчани.