Патриархалните традиции в Централна Азия, съчетани със съвременните диагностични технологии в медицината, водят до това десетки хиляди момичета никога да не се раждат всяка година. Това включва аборти, основани на избор на пол, при които бременността на жената се прекъсва, ако тя очаква дъщеря. Експертите предупреждават, че пренаталният избор на пол не само отразява обществената дискриминация, но и носи сериозни социални рискове.
Нафиса, 50-годишна жителка на Ташкент, нарича решението, което е взела тогава, едно от най-трудните в живота си. По това време тя и съпругът ѝ отглеждали две дъщери. След като научила, че очаква още едно момиче, Нафиса решила да направи аборт. Съпругът ѝ не възразил.
„Той обожаваше дъщерите си и винаги ги глезеше. Но никога не криеше факта, че иска син. Ако тогава имах дъщеря, щях да се наложи да обмисля четвърта бременност, защото и аз исках син. Реших, че тялото ми не може да понесе натоварването. Здравето ми е лошо. Затова прекратих третата си бременност“, казва интервюираната.
Две години по-късно Нафиса забременяла отново.
„На ултразвука в 12-та седмица лекарят каза, че е много вероятно да е момче. Продължих бременността въпреки здравословните си проблеми и наистина се роди син“, продължава интервюираната.
Култът към сина като прародител на семейната линия се развива на Изток от векове, но преди широкото използване на ултразвука е било невъзможно да се определи полът на детето преди раждането. Ултразвукът и съвременните кръвни изследвания са променили това и в процеса са проправили пътя за селективен аборт - дискриминация срещу момичетата още преди раждането.
В повечето страни се раждат 105 момчета на всеки 100 момичета. Това съотношение остава стабилно в много популации от десетилетия. Но има и изключения. Две централноазиатски страни, Узбекистан и Таджикистан, показват разлика в това съотношение.
Според официални данни, на всеки 100 момичета в Узбекистан се раждат приблизително 107 момчета, а в Таджикистан - 110.
Дисбалансът се дължи на факта, че жените правят аборт, ако медицинските прегледи установят, че носят момичета. Това често се случва под натиск от страна на съпрузите и роднините им.
„Дори ме принудиха в 21-ва седмица.“
Както в Таджикистан, така и в Узбекистан абортите са разрешени по заявка до 12-та седмица от бременността. По-късно процедурата е възможна само по медицински или социални причини.
В действителност тези ограничения често се заобикалят, казва пред „Азатик Азия“ Муазам Ибрахимова, психолог във ферганската неправителствена организация „Мехрджон“, която предоставя социална и правна защита на майки и деца.
„Знам за случаи, в които жени са били принуждавани да прекратят бременността си дори в 21-ва седмица, само защото са очаквали момиче“, казва Ибрахимова.
Според закона както в Таджикистан, така и в Узбекистан, жената не носи отговорност за прекъсване на бременност, но и двете страни предвиждат наказателни санкции за тези, които я принуждават да направи аборт или го извършват незаконно.
Въпреки това, жените често не осъзнават, че са принуждавани да направят аборт, каза пред „Азатик Азия“ Гулнора Бекназарова, директор на Центъра за социологически изследвания „Зеркало“ в Душанбе.
„Принудата е форма на насилие. Но е вероятно малко хора да говорят за насилствените аборти сега. Защото, за да се твърди, че е имало такова насилие, човек трябва да го разпознае като насилие. Хората не винаги го разпознават. Те може да споделят гледната точка на онези, които казват, че [абортът] е „необходим“, казва Бекназарова.
„Съпругът си взе втора жена, както го посъветва майка му.“
Гули, 35-годишна жителка на Фергана, е майка на четири момичета. Тя казва, че по време на всяка от бременностите ѝ съпругът ѝ и семейството му не са крили желанието си да имат момче. Когато Гули забременяла за четвърти път и лекарите обявили, че ще има момиче, семейството на съпруга ѝ настояло тя да направи аборт. Гули отказала. В отговор съпругът ѝ заявил, че ще си вземе втора съпруга, която може да му роди наследник.
„В началото си помислих, че съпругът ми се шегува. Но свекърва ми непрекъснато настояваше, че е моя вината, че винаги имаме момичета. След раждането на четвъртото, тя най-накрая убеди сина си да си вземе втора жена, която, тя беше сигурна, ще му роди дългоочаквания син. Той си взе втора жена, както му посъветва майка му. Но и тя му роди четири момичета. Сега той има общо осем дъщери“, казва интервюираната.
Предпочитанието към момчетата вече води до демографски дисбаланси в Узбекистан. Според официалната статистика през последния четвърт век в страната са се родили 650 000 по-малко момичета, отколкото момчета. Подобна, трайна тенденция се наблюдава в съседен Таджикистан от няколко години.
Генетикът Фарангис Мамадбокирова, съосновател на медицинския генетичен център „Вита“ в Душанбе, обяснява защо от биологична гледна точка подобен дисбаланс не е естествен.
„При мъжете сперматозоидите с X и Y хромозоми се произвеждат в приблизително равен брой – 50/50. Това означава, че шансовете за раждане на момче или момиче са по същество равни. Дори да се вземат предвид някои биологични вариации, те не могат да доведат до такъв изразен дисбаланс на национално ниво“, отбелязва Мамадбокирова.
„Изписване на имена по правопис“, „Хиляди неродени момичета и последствията“
Фактът, че раждането на момче, според установената традиция, се възприема като необходимо условие за запазване на семейството, се свързва и с много древни практики в Централна Азия, в които се преплитат вяра, традиция и опит за влияние върху съдбата.
Едно от тях е „изписване на имена“. Ако в едно семейство се раждали няколко момичета подред, на най-малките в Таджикистан се давали имена, които е трябвало да „спрат“ появата им и да „призоват“ дългоочаквания син. Втората, третата или четвъртата дъщеря може да се казва Кифоя (достатъчно), Басгул (достатъчно цветя) (което означава момичета) или Хотима (последна). Тези имена изразяват надеждата, че следващото дете в семейството ще бъде момче.
Подобен подход се използва и в други страни в региона. Казахските родители, които искат син, кръщават момичетата си Улжан, Улболсин или Ултуар (ул означава „момче“), докато в Киргизстан се дават подобни имена – Уулжан, Уулболсун, Уулмекен или Бурул (последното означава „завой“). В Туркменистан се прибягва до имена, подобни на правопис, като Огулкерек („нужен е син“) и Огулкелди („син се е родил“). В Узбекистан родителите, които искат следващото им дете да е момче, могат да кръстят дъщеря си Угилой, което означава „лунно момче“.
Днес подобни имена стават все по-рядко срещани. Идеите, залегнали в основата на тези традиции, обаче остават.
Те се проявяват и в ритуали. В някои райони на Таджикистан все още съществува обичай: когато булката бъде доведена в дома на младоженеца за първи път, след като получи подаръци, ѝ се подарява малко дете, обикновено момче. Това е символично пожелание за бъдещо майчинство. В този момент се казва: „Ширин шавад, шакар шавад, аввалин писар шавад“ — „Нека животът бъде сладък като захар и нека първородният бъде син“.
