събота, 25 март 2017 г.

Радев в Рим: България ще вложи още повече енергия в бъдещето на обeдинена Европа

Като председател на Европейския съвет България ще продължи с още по-голяма енергия да бъде ангажирана с бъдещето на общия ни европейски проект. Ще работим в тясно сътрудничество с останалите държави членки и европейските институции и ще подкрепяме всяко усилие, което би ни позволило да подобрим нашия Съюз, запазвайки неговите достойни постижения.

Това заяви президентът Румен Радев пред журналисти в Рим след тържественото отбелязване на 60-годишнината от подписването на Римските договори.

Държавният глава посочи, че приемането на Римската декларация е от ключово значение за развитието на започналите дискусии за бъдещето на ЕС през следващото десетилетие и отвъд този хоризонт.

„Декларацията потвърждава единството на Съюза и неговата неделимост. Тя отразява и общото ни разбиране, че ЕС се нуждае от по-голяма ефективност и заздравяване на връзката си с гражданите, особено в контекста на множеството безпрецедентно сложни вътрешни и външни предизвикателства през последните години”, подчерта Румен Радев.

Според президента Римската декларация затвърждава решимостта на ЕС да се изправи през предизвикателствата на днешния ден, без да отстъпва от своите ценности, ангажименти и исторически постижения и без да поставя под съмнение своите основополагащи принципи.

В рамките на заседанието на Европейския съвет в Брюксел на 9 и 10 март 2017 г. България издигна ясен глас в защита на единството на ЕС, на солидарността и кохезията като основни принципи на ЕС, каза още държавният глава.

„Позициите на страната ни срещнаха широко разбиране сред останалите държави членки и намериха отражение в текста на Римската декларация. Без тези принципи силна, просперираща и уважавана от целия свят Европа не е възможна. Без единството, солидарността и кохезията не можем да надградим историческите постижения на нашия Съюз. Римската декларация определя нов дневен ред на ЕС, който допълва и надгражда стратегическите ни приоритети и ще окаже влияние включително върху програмата и приоритетите на Българското председателство на Съвета на ЕС”, подчерта Румен Радев.


ЕП изпраща Бареков в Гамбия да следи за изборите

Европейският парламент изпраща Николай Бареков на мисия в Гамбия за предстоящите парламентарни избори на 6 април.

Новината, че евродепутата Николай Бареков ще следи в Гамбия за демократични избори напомня за онзи виц:

Връща се Бареков от Гамбия и един приятел го пита:
– Как си, кво правиш?
– А, мани!
– Защо?
– Ходих в Гамбия за едни избори и като ме подгони едни канибал… Аз бягам, той ме гони, аз бягам, той ме гони. И тъкмо да ме стигне и една черна ръка ме дръпна на дървото. Беше горила.
– И кво стана?
-Кво стана, секс, секс, секс…
-Е, поне ти е спасила живота.
-А бе то туй живот ли е? Ни пише, ни се обажда.

Бай Ганьо прави избори

от Алеко Константинов


В денят за размисъл прочетете това произведение, писано през 1895 г. и се опитайте да си отговорите на въпроса: "Какво се е променило в народопсихологията на българина от 1895 г. досега?

***


Тоя очерк посвещавам на моя неоценим
приятел Цветан Радославов.

– Не ми дрънкайте много-много, аз ви казвам, че трябва да изберем правителствени! – извика бай Ганьо и удари силно по масата.

– А бе как ще изберем правителствени, откъде ще изкопаем избиратели? Ами че ти бе, бай Ганьо, нали си; уж либерал – осмели се да възрази Бочоолу.

– Кой ти каза, че съм либерал! – попита строго бай Ганьо.

– Как кой ми каза? Ами че не помниш ли колко консерватори си пердашил, колко си ги псувал, как да не си либерал? Не знаеш ли – ти сам каза, – че даже на Иречека си се хвалил, че си либерал? – възразяваше Бочоолу.

– Ей че си прост! – отговаря със снизходителна усмивка бай Ганьо. – Че какво, като съм казал на Иречека, дума дупка прави ли! А бе, ахмако, че аз, един Иречек ако не метна, кого ще метна?

– Имаш право, твоя милост! Бочоолу, налягай си парцалите, недей го опява! – обади се Гочоолу. – И аз съм консерватор.

– Ами че аз на гроб камък ли съм! Аз съм пък хептен консерватор – изтърси Дочоолу, – я стани и ти бе, Бочоолу, един консерватор, че да ги пипнем онези, да не могат да мръднат.

– Добре, ама не зная управителят с кои ще бъде – отговаря Бочоолу.

– Управителят ли? С нашите, разбира се – съобщава бай Ганьо, – и околийският е с нашите. Постоянната комисия не е законна, ама кой ще му дири законност, тя е наша. Бюрото е наше. Градският съвет е наш. Кметът малко шава, ама ще му отрежем куйрука. Общинските съвети по селата не са утвърдени нарочно, разбирате ли? Ако бъдат с нас – ще ги утвърдим, ако не – на дяволите. Пак ти казвам – колкото за управителя, нямай грижа, той е наш.

– Ами хамалите? – любопитствува Бочоолу.

– И хамалите са наши, и циганите, и Данко Харсъзина е наш…

– Ами че той нали беше затворен за кражба? – учудва се Бочоолу.

– Е-хе, ти патки пасеш. Пуснахме го ний него. Нали той ни спечели хамалите. Отишъл при тях онзи ден, събрал ги, че като им скръцнал със зъби, те замръзнали по местата си, като им изръмжал: „Зъбите ви ще разкъртя, ако не изберете бай Ганя!“ – и хамалите кандисали. Пазарил ги Данко по два лева на човек и срещу изборите цяла нощ ядене-пиене.

– Страшен хайдучага, брей!

– И за колко мислиш! За 50 лева. Ходил при онези да иска 100 лева, те го изпъдили, нахокали го. Ще го видиш сега в неделя – кокалите им ще смаже! – казва самодоволно бай Ганьо.

– Бочоолу, я иди повикай Гуня Адвокатина да дойде тука да ни напише едно възвание, кажи му: „Бай Ганьо те вика“.

Щом Бочоолу излезе, бай Ганьо си сниши главата и с един тайнствен глас се обърна към другарите си:

– Мълчете си! Това диване до самия ден на изборите ще го лъжем, че ще го направим депутат, ще напишем колкото за лице няколко бюлетини с неговото име, а другите бюлетини ще ги напишат писарите в Градския съвет и от Окръжното управление. Сега чувайте ме: министърът иска аз непременно да бъда депутат. Ти, Гочоолу, искаш ли?

– Е, че иска ми се, бай Ганьо – отговаря Гочоолу.

– Че и мен ми се иска – обажда се Дочоолу.

– А бе иска ти се тебе, ама, право да ти кажа, хептен си се омаскарил пред хората. Защо ти трябваше да излизаш толкова налице; кой кряскаше по мегданите:. „Да живей великият патриот!“, „Долу гнусният тиранин!“, „На бесилката Климента“, „Да живее Климент!“

– Ами че нали все заедно бяхме бе, бай Ганьо, защо си кривиш душата?

– Заедно, ама нашето излизане все шито-крито. Най-сетне, нейсе, като искаш толкова – добре, ще те избера. Туй, че селяните те мразят и чергите си им продал с твоя пусти фаисчилък…

– Колкото за туй, недей приказва, бай Ганьо, нали зная и ти каква си стока – дума предпазливо Дочоолу.

Бай Ганьо е готов да кипне, но в това време влиза Гуньо Адвокатина. Бай Ганьо му разправя като какво трябва да бъде възванието. Гуньо сяда до масата, зема перото и се задълбочава в мисли. По поръчка на бай Ганя слугата донася едно шише мастика. Гочоолу, Дочоолу и бай Ганьо пият, Гуньо пише. След половин час е готово следующето:

„ВЪЗВАНИЕ

КЪМ ИЗБИРАTЕЛИTЕ НА НАШАТА ОКОЛИЯ

Пред вид на голямата важност и значение, което предстоящите избори за народни представители имат за настоящето и бъдещето на нашето отечество, нашите граждани, на брой повече от 700 души, събрахме се днес в двора на училището в Парцал махлеси и като обсъдихме въпроса по кандидатурите на лицата за представители, останахме съгласни и единодушно решихме да препоръчаме на г. г. избирателите от нашата околия за народни представители съгражданите си:

Ганю Балкански, търговец, известен в цяла България.

Филю Гочоолу, търговец с капитал.

Танас Дочоолу, търговец с винена индустрия.

Именно същите тия лица, които и комитетът на Народната партия беше ви препоръчал с възванието си от 27 август на миналий месец.

Като обявяваме това наше единодушно решение на останалите г. г. избиратели от града и околията ни, които имат присърце доброто на Отечеството, материално подобрение на земеделеца, облекчение положението на данъкоплатеца, с една дума, интересите на нашата околия, приканваме ги да гласоподават в избора на 11-й того за горните трима наши съграждани, в които имаме пълно доверие, че те с достойнство ще представят страната ни в Народното събрание.



Г. г. Избиратели,

Представена ви е вече от няколко граждани една листа с имената на Никола Търновалията, Лулчо Докторов и Иваница Граматиков, лица не от Нашата среда, лица чужди за Нас, които нямат и не могат да имат Нашето доверие. Може би ще се явят и други, които да ви убеждават да гласувате за техни кандидати. Съветваме ви, г. г. избиратели, да не се мамите на хубавите им думи, и не се вдавайте на техните ласкания, и не вярвайте на разни пръскани от тях слухове и измислици за някакви си окръжни телеграми и прочее. Никола Търновалията е родом от гр. Търново и затова той от инат за бълхата изгаря юргана. Лулчо Докторов е цял-целеничък Задунайская Губерния, а Иваница Граматиков никой не го познава и nota bene, той е руски възпитаник, следователно предател на нашето мило Отечество.

Г. г. Избиратели,

Ний сме убедени, че горните лица, т. е. долните:

Ганю Балкански,

Филю Гочоолу,

Танас Дочоолу,

които имат пълна преданост и коленопреклонна вярност към ПРЕСТОЛА И ДИНАСТИЯТА НА НЕГОВО ЦАРСКО ВИСОЧЕСТВО ЛЮБИМИЙ НИ КНЯЗ ФЕРДИНАНД I-Й и които вярно ще поддържат днешното ни патриотическо правителство воглаве със сегашния президент-министър, ще спечелят вашето доверие.“

– Браво бе, Гуньо – провикна се бай Ганьо, – ти си бил цял Бисмарк.

– Че ти за прост ли ме мислиш? – обажда се самодоволно Гуньо.

– Сега иди и дай това в печатницата да го напечатат с едри букви, ей таквиз!

– Ами пари?

– Няма пари, ти му кажи тъй да го напечата, ако не, кажи му, че ще речем на Градския съвет и на другите канцеларии да не си печатат книжата у него. Разбра ли? Хайде сега – командува бай Ганьо.

– Вий знаете ли – продължава бай Ганьо, – онези подали телеграма до министъра да му се оплачат, че управителят тръгнал по селата да агитира.

– Диванета! – обажда се Гочоолу.

– Ама какви! – допълня Дочоолу.

– Министра чева не е света Богородичка, да ги послуша хемен така! Отговорил им: изборите са свободни, ха-ха-ха!…

– Ха-ха-ха! – кикотят се Гочоолу и Дочоолу.

– Страшен дявол, да го вземе мътната. Свобода ли? На-а свобода! Ще видят те в неделя една свобода, че ще я помнят до живот. Хеле Граматиков! Той, горкия, не е виждал още наши избори. Да му излязат насреща ония ми ти влася, ония ми ти цигани с кръвясали очи, изпъкнали два пръста навън, ония пресипнали гърла, ония ми ти пояси до гуша; да му се облещят насреща, па да иде онзи глиган, Данко Харсъзина, отзаде му, па да извика само: „Дръжте го!“

– Ха-ха-ха! – кикотят се Гочоолу и Дочоолу със светнали от удоволствие очи.

– Ли-бе-ра-ли! Кос-тен-ту-ция! Нa-а, костентуция! Те все се надяват на „окръжната телеграма“. Проглушили са ушите на хората с тази окръжна телеграма. Току я четат, току я сочат на света. Че се смяхме вчера с управителя в кафенето. Той, колкото за лице, накарал да напечатат тая пуста телеграма, разпратил я по кафенетата. Вчера седим с него в кафенето, гледаме онези, като си навели главите над една маса, като че овци пладнуват, четат ли, четат телеграмата, радват се, чуваме, шушнат си: „Свободни! Изборите свободни! Полицията няма да се меси!“ А ний с управителя кис-кис-кис! Аз го погледвам с едно око и му казвам на смях: „Ний сме сигур!“ Той като се закикоти и хоп – една мастика. Той се потупа по джеба – демек онова писмо, за свободата на изборите, смигне с око и каже: „Ний не сме сигур“, и кис-кис-кис! Хоп! Друга мастика…. На-а-рязахме се богато!… Че като доде и Данко Харсъзина, че и други, и други, че като се затворихме в кафенето, че като викнах на цигуларите: ха сега! Изпокъсаха си кордите!… Мастиката му не е добра на Георгя, па и мезето калпаво; не вземе да направи краставички, ами дава кисела бамя!… Уф! Боли ме глава от вчера. Гочоолу, я налей още по една мастика.

– За махмурлук!

– Остави се, че и довечера пак трябва да се пие. От тази вечер трябва да наредим хората по кръчмите.

– Не е ли рано, бай Ганьо? – обажда се Дочоолу.

– Не е рано то, утре е събота, остава да пият 36 часа. Не е рано! Тамам! Па най-сетне няма хемен все да пият. Ще се изреждат. Едни ще пият 5-6 часа, ще си почиват, други ще почнат. Наред, наред! Като се съберат веднъж, няма да се разотиват. Там ще пият, там ще ядат, там ще спят! Разбрахте ли?

– Знаем ний, за пръв път ли правим избори! – обажда се Гочоолу.

– Ти, Гочоолу, като минеш край Арнаутина, кажи му да приготви за тази вечер 300 оки хляб и да ги прати – 100 оки в Циганската махала при Топачоолу, 100 оки в Парцал махлеси в Гоговата кръчма и 100 оки долу, при хамалите. Ти, Дочоолу, замини край тези кръчми и кажи да почнат вече да дават от тази вечер вино, ракия. Повече ракия да им дава, чу ли? Па да им кажеш да не надписват много, че ги земват дяволите. По-онази година за нищо и никакво 2000 лева ни оскубаха, маскарите! Кажи им да си опичат ума, зере Градският съвет е наш! Замини и покрай касапите, кажи им, колкото имат мардалък, дроб, черва, кокали, нека ги съберат в един-два коша, че ще ги пратим по кръчмите да сварят на нашите по един казан чорба. Довечера управителят и околийският ще се завърнат от селата, аз ще ги зема с мене да пообиколим другите кръчми и кафенетата. Ще съберем от всичките канцеларии да пишат бюлетини; ще ги караме цяла нощ да пишат. Аз избрах хартия, таквази сивичка, жълтичка. Нашите бюлетини ще ги сгъваме като муски…

– Юч-кюшелии – пояснява Дочоолу.

– Юч-кюшелии. Па трябва да пипнем няколко техни бюлетини, да видим каква им е хартията и как ги сгъват, та да накарам писарите да напишат 1000-2000 бюлетини на тяхна хартия с наши имена.

– Страшен си дявол, бай Ганьо, изучил си ги тия пущини на пръсти! – казва с благоговение Гочоолу.

– Хубава работа! Защо съм Ганьо Балкански, ако няма да зная и този занаят. Ти, господине мой, тури ме в която щеш околия и ми кажи когото щеш да ти избера. Едно магаре тури за кандидат, и магарето ще ти избера, майка му стара! Само дай ми околийския с жандармите и ми дай 1000-2000 лева. Да ти събера аз тебе, приятелю мой, ония ми ти синковци от кол, от въже, тъй 40-50 прангаджии и да ги наредя в две-три кръчми по краищата, да им подложа по ведро на глава, па да им извикам: „Ха бакалъм! Да живее България!“ Хе-е! Тука ли си, Пенке ле!… Като накървят ония ми ти изпъкнали очи, като почнат да вадят от поясите ония ми ти ножове, да ги бучат по масите, като дигнат една олелия с ония ми ти прегракнали, дрезгави гласове – страх да те побие! Па земи, че поведи през нощта тази страхотия през сред града… Опозиция ли?… Дяволът не може да ти излезе насреща! Прекарай ги край къщата на някой противник… Мале мила! Като разтворят ония ми ти гърла!… От един сахат място да ги чуеш, мравки ще запъплят под кожата ти, като на таралеж ще ти настръхнат косите!… Па свикай селските кметове и писари, па им светни с очи, па им скръцни със зъби, па им посочи тия синковци… Избиратели ли?… – И сянката им няма да видиш! Като ти кацнат от всяко село по 12 души общински съветници с кметовете барабар, като събереш чиновниците и писарите, постави по краищата жандарми да връщат другите селяни, окръжи бюрото с тия 40-50 катили, направи някоя шашарма, наблъскай в кутиите няколко снопа бюлетини и ето ти тебе магарето народен представител, ха-ха-ха!

– Ха-ха-ха – отзоваха се Гочоолу и Дочоолу, – браво бе, бай Ганьо!

– Тъй, ама само полицията не стига, трябва и бюрото да е твое – допълня Гочоолу.

– И аз тъй мисля – придружава Дочоолу. – То е сега наше, ама казвам санким… Наистина бе, бай Ганьо, я разправи, моля ти се, как скопосахте това бюро?

– Как ли? – отзовава се със самодоволна усмивка бай Ганьо. – Твърде просто! Нали избрахме окръжен съвет? Осем излязоха техни, четворица – наши. Накарахме да касират четворицата от техните, по-главните… Ама ще речете, че се дигнала гюрултия. Майната му! Додето я оправят – изборите ще свършат. Останахме четири техни и четири наши. Ама от техните оставихме само фукарите. Събрахме се да избираме постоянна комисия. Едного от техните разсилният не можа да го намери – сещате ли се?

– Ц… ц… ц…! – цъка Дочоолу. – Какъв ти Бисмарк! Бисмарк не може ти обърна чехлите!

– Чакай де, какво си видял ти още ? Па най-после само немците ли имат Бисмарк?… Нейсе: останахме, ефендим, трима техни, наши четворица, болшинство! Е, разбира се, нямаме жълто на гагата – комисията излезе цяла наша. Остави това, ами получиха се повече гласове за нашите, защото на двама от техните бяхме обещали поотделно, че ще ги изберем за член-секретари, и те, ахмаците, гласуват ли, гласуват за нашите… ха-ха-ха! Сега ходят из улиците като афионлии. Хеле единия от тях, влиятелен, дженабетина, по селата ний го зехме да агитира с нас, като му обещахме да го изберем за секретар, и той, диването, зе, че си напусна службата… Остави питомното, та гони дивото. Ахмак!… Дочоолу, я налей още по една мастика.

Бай Ганьо процеди мастиката през мустаците си, избърса се с дланта, засука „тия пущини“ и продължи:

– Сега да ви кажа как се избира бюро за изборите. Това става по жребий. Председателят на съда го тегли. Тъй се казва „по жребий“, ама аз мога да ти избера, когото искам. И твърде лесно: ако пуснеш билетчетата в чаша, да могат отвън да се виждат, трябва да драснеш с мастило по една чертичка на пълните билетчета; ако ли пък са в кутия, трябва да вземеш по-дълбока кутия, да не се виждат отстрана билетчетата и ще наредиш пълните от една страна, празните – от друга. След туй остава ти само да пошушнеш на председателя, че „работата му е спукана“ и затова „да си отваря очите“… Извикат: Иван, Стоян, Първан! Трябва ли ти Първан? – земи пълно билетче. Не ти ли трябва Първан – земи празно билетче. Сиреч председателят тегли жребия…

– Пустия му бай Ганьо! И онези простаци намерили с кого да се борят. Тежко им – произнесе Гочоолу.

– И с тази глава да не станеш досега министър! – учудва се Дочоолу.

– Нейсе, запуши я! – дума скромно бай Ганьо. – Нали ги знаеш българите!…



На възток едва-едва се сипва зора и разсява бледна светлина във вътрешността на Гоговата кръчма в Парцал махлеси. Около трийсет отбор юнаци са натъркаляни по масите, по земята, върху столове; хъркане, като че трийсет тигъра са се сдавили, се чува от улицата и тревожи слуха на полицейския стражарин. От време на време някой от тия юнаци се повдига с полузатворени очи, прекрачва през труповете, набарва с ръце стомната и жадно гаси алкохолния огън, който спича стомаха му, гърлото, устата и напуканите устни; настъпаните от него в тъмницата мъртъвци се пробуждат и сипят псувни и клетви с пресипнали, засъхнали гърла. Смрад! Геенски смрад изпущат техните дихания и тровят и без туй отровения въздух в кръчмата, напоена от изпаренията на тази маса мрачни герои.

Гочоолу и Дочоолу са будни вече и пият кафе в Келеш Хасановото кафене. Време е вече да се разбудят спящите лагери на избирателната войска. Ето ги вече пред Гоговата кръчма. Отварят вратите и една вълна удушлив смрад ги отблъсква назад.

– Пфуу! Да ги земе дявола! – вика със задавен глас Гочоолу и си запушва носа.

– Чесън ли са яли, кой знай! – процежда с кисела гримаса Дочоолу и си запушва също носа.

През отворените врата нахлува чист въздух в кръчмата и дава възможност на не дотам чувствителната двоица да проникне вътре.

– Още ли спите бе, говеда. Ставайте скоро! – командува авторитетно Гочоолу и почва с крака да разритва пияната команда.

– Гого, дай им по една ракия да си отворят очите – допълня Дочоолу.

Гого става лениво от леглото си, Протяга се, прозява се, дръгне се по изпотените места и почва неохотно да рови между шишетата и чашите. Ракията, наляна, той поднася на непробудените юнаци.

– Ставай бе, магаре, на, плюскай! Стига се прозява като куче. Я си виж очите – като циреи изпъкнали! Хайде гълтай!

С такива любезности, подпомогнати и с енергически ритници, Гого обхожда вдървените от пиянство гости и им поднася ракия, за да ги свести. Сам-там по някой ще изръмжи в протест на Гоговите ритници, друг ще облещи насреща му свирепи, накървавени очи, а някой даже ще направи опит да рипне и хване дръжката на рибарския нож, забоден на пояса му. Тези страшни движения вливат възторг в душите на Гочоолу и Дочоолу. Те си шепнат:

– Дочоолу, я виж онзи мъжага там, в кьошето, с превързаното око, познаваш ли го?

– Как да не го познавам – Петреску, дето удави баща си в блатото! Знам го! Пази боже да му се паднеш на зъба! Видиш ли какъв е нож затъкнал! Ами ти познаваш ли оногова там, под тезгяха?

– Онзи дебелия, дето си превързва раната на крака ли?

– Не, другия, с раздраните уста.

– Не ми иде на ум… Ха, чакай, не беше ли то на Серсем Пеца копелето, дето обра черквата?

– Не е. Серсем Пециното е онова там, дето лежи до хайдук Бонча, а пък туй е на Данко Харсъзина внуче. Бай Ганьо го прати тука да следи тези хаймани да не би да ги подлъжат другите. Страшен хайдучага! Нали той открадна онази вечер един сноп от техните бюлетини.

– Браво!

– Ти знаеш ли за какво го отредихме него? Като нахълтаме около бюрото, ако би че дойдат от техните, туй хлапе ще хване Никола Търновалията за яката и ще почне да вика: „Дръжте го! Тоз попържа княза! Княза псува, дръжте го!“ Тогаз Петреску и Данко Харсъзина ще грабнат Никола и ще го изхвърлят навън. Полицията ще го поемне и – в дранголника. Техните ще искат да го отърват, ний – насреща им. Ще стане сблъскване. Ще нахлуй полицията и ще ги разгони като пилци. То е наредено.

– Ами Лулча и Граматикова кой ще ги пипне?

– Че ти тях за хора ли ги смяташ? Един Топачоолу да им се облещи насреща – ще изфирясат.

Такъв разговор водят Гочоолу и Дочоолу, като наблюдават с възторг ленивото пробуждане на тези трийсет от кол, от въже събрани тъмни личности, на които днес предстои задачата да сплашат, да изгонят, да всеят ужас и трепет около изборното място и да накарат и без туй сплашеният българин да се откаже от своето едвам съзнато право да упражнява свободната си воля в управление на държавата. Такъв разговор водят Гочоолу и Дочоолу, като гледат тези трийсет страшни фигури, обезобразени, подпухнали, с изпъкнали кръвясали очи, изранени, издраскани, с широки пояси, с ножове на поясите, със свирепост на лицата, с престъпни конвулсии в движенията, гледат ги те и предвкушават сладостта на избирателната победа.

Всички наемници бяха вече на крак, когато откъм циганската махала се зачу музика… Музика! Да описвам ли тази музика, която цяла нощ се е подвизавала в кръчмата на Топачоолу, пред която самият кръчмар се е кълчил и пял: „Вангелито чевре шило, на чеврето съгрешило, я гръмни, боже, удари ме и по-скоро прибери ме“. Да описвам ли на крака заспалия цигулар с цигулка, лениво опряна едва ли не на корема му ? Да ви казвам ли за кларнетиста, който или съвсем не свири, или пък като бесен ще надуе кларнето, ще надуе лицето си, ще изпъкнат жилите на шията му, ще изпъкнат кръвясалите му очи и струва ти се, че още малко напън, и една страшна епилепсия ще смае слушателите? Не, няма да ви описвам музиката, защото мисля за достатъчно да ви кажа само, че тези музиканти бяха à la бай Ганьо.

Музиката свиреше Печенежкия марш… Всред прекъсваните звукове един див, един смесен рев разцепи въздуха. Цял облак птички плашливо напуснаха дърветата и стрехите на Парцал махлеси. Ако една войска от гладни лъвове би имала насреща си войска от раздразнени тигрове и при един сигнал би се впуснали тия войски една срещу друга, ревът, който ще разкърти бойното поле, би бил подобен на дивия рев, който сега изплаши обитателите на циганската махала и Парцал махлеси. Това беше едно „ура“ от наемниците, събрани от Данко Харсъзина. Ето ги, показват се откъм завоя на улицата и се изсипват на площада.

Музиката напред, зад музиката циганите и хамалите. Начело, дигнат на ръце, със засукани мустаци, с накривена шапка… кой мислите? – Сам бай ви Ганьо Балкански. Даже и при този тържествен момент бай Ганьо не се забравя: той държи ръцете в джебовете си: „Хелбетя, ще бръкне някой хайдучага – отиде кесията. Нали си знам стоката“. Едно второ „ура“, в състояние да събуди и мъртвите, оглуши ушите на Гоговата тайфа, която се изтърси от кръчмата на мегдана и отговори с една канонада: „Да живее бай Ганьо!“

– Добрутро, момчета – извика снизходително сияющият бай Ганьо.

Една попара от трийсет пресипнали „добро утро“ се отзова на неговия поздрав.

– Кураж, момчета, силата е с нас – ободрява бай Ганьо с тона на Наполеона пред Аустерлиц. – Я чувай ти, Данково унуче, ти помниш ли какво ти казах: като видиш зор, хвани Търновалията за яката, па викай: „Княза попържа“. Разбра ли?

– Знам аз – обажда се весело от строя Данковото унуче.

– А пък ти, Данко, и ти, Петреску…

– Знаем ний… с главата надолу – каза Петреску с пълно съзнание важността на задачата си.

– Браво! Ами я чувай, Петреску, аз искам от тебе още един мурафет: като се сбийте с избирателите, ти ръгни с ножа само двама-трима, колкото да ги сандърдисаш, па земи, че хвърли ножа настрана, па земи, че си съдери ризата на гърдите, па подир земи, че си разкървави кожата, разбра ли? Па вземи, че си нацапай лицето с кръв, разбра ли? Па подир туй земи да викаш, че гражданите искали да те заколят, защото си викал: „Да живей княза“, разбра ли?

– Разбрах, ама ще ми дадеш още пет лева за кан-парасъ.

– За пари – лесно, ти само направи, каквото ти думам – успокоява го бай Ганьо.

Изпратените на рекогносцировка от циганската махала към избирателното място разведчици Адамчо Кокошарина, Спиро Копоя и Топал Мустафа пристигнаха бързешката на площада и съобщиха на бай Ганя, че около три хиляди селяни през разни пътища пристигнали в града и хората на Търновалията им раздали бюлетини. „Околийският каза да бързате, че работата е спукана.“

– Да го вземат дяволите твоя околийски! – изкрещя бай Ганьо. – За какъв бяс го назначихме началник, ако не може едни селяни да сандърдиса. Началник! Краставици! Той знае само да закача селянките. Дурак! Защо не е пратил жандарми по краищата? Наплюскал се е магарето, че забравил какво трябва да върши. Тичай скоро да му речеш да сбере конните жандарми и да ги пусне в кариер през сред града, разбра ли? През сред града, като хала да хвърчат, чу ли ? Па и ний оттука да му теглим едно „ура“, та да видим кой селянин ще ни излезе насреща. Тичай скоро!

– Гого, дай тука ракия – командува бай Ганьо. – Плюскайте, мама му стара, аз плащам. Цигуларите защо мълчат? Чàлънъз бе, ченгенелер! Надуй кларнето бе, какво ме зяпаш като говедо? Ха така! И-и-их-ха-ха!

– Данко, раздай сега на всекиго по един сноп бюлетини! Хайде сега, момчета, напред. Кураж! Да живее Негово Царско Височество, урааа!…

– Ураааа!…

И тръгнаха… избирателите!



Иваница Граматиков, кандидатът на опозицията, се събуди в шест часа сутринта. Облече се, пи си кафето и излезе на високата веранда пред къщата. Слънцето, едва-що изгряло, отражаваше се в купола на църквата и в обърнатите към изток прозорци. Тържествующа изглеждаше цялата природа. Всъщност природата си оставаше също тъй равнодушна, каквато си е винаги, а тържествующа бе само душата на кандидата.

Млад, образован, малко идеалист, повече мечтател, с любов в сърцето, с вяра в доброто, с надежда на бъдещето, той не беше още кален в действителността, в живота. Безгрижен до самозабравяне, непоправим оптимист, привикнал на всичко да гледа от добрата му страна, той беше доверчив до наивност, до глупост.

Няколко приятели му предложиха кандидатурата за народен представител; едно събрание от граждани прие съчувствено тая кандидатура и Граматиков помисли, че всичко е вече свършено, и плувна в мечти за предстоящата деятелност в Народното събрание. Рукна по България мед и масло. Но някои други подробности, някои предшествующи избора приготовителни действия на неговите приятели, действия, непредвидени в избирателния закон, като че хвърляха сегиз-тогиз сянка върху неговите сладки мечти. Защо трябваше сега той да излага своята програма пред избирателите, като че не можеше и да се мине и без това. Защо трябваше да изпитва толкова неловки минути, да отговаря, да обещава съдействие за удовлетворение на нужди, интересующи може би само запитвачите. Той като че беше поверил целия свой интелект на окръжающия го щаб приятели! Те му казаха, че трябва да държи реч, и той държа реч. Те му казваха, че трябва да приеме селските кметове и да им говори любезно, и той приемаше в къщата си кметовете и писарите и им говореше тъй любезно, щото селяните си навеждаха очите и едва ли го разбираха. Те си изказваха нуждите, той държеше бележки и чистосърдечно казваше кое може да се удовлетвори, кое не за крайно неудоволствие на селяните, привикнали да им се обещават златни гори. Той трябваше да участвува в събранията на видните граждани, в които събрания се определяха и разпределяха агитаторите за селата и за градските махали. Гражданите спорят, шумят, той седи настрана и мълчи, като че това не се касае до него. Тази глупава пасивност го тревожи, той отвори уста да каже нещо, да възрази, но някой от щаба ще го хване за ръката и ще му каже с бащински покровителствен тон: „Ти мълчи, стой си настрана, ти още не разбираш тия работи“. И той млъкваше покорно и се вслушваше в солидните и самоуверени разговори на почтените граждани. „Нима винаги така стават изборите – мисли той – или това може би сега почва, от новата епоха.“ Той побутва едного от спорещите и му шепне на ухото: „Моля ви се, винаги ли така стават изборите?“ Спорещият, залисан в друг разговор, погледва го като през мъгла и му каже засмян, наставнически: „Остави сега това друг път; ти не разбираш от тия работи, стой си настрана: работата е наред“.

Работата е наред! Граматиков се свикна с мисълта, че работата е наред. Дето седне, дето стане, с когото и да се срещне, търговец било, занаятчия, селянин, все туй чуваше – че работата била наред, – иде ли в кафенето, наобиколят го приятели и бързат да му съобщават сведения от града и от селата: „О, добрутро, господин Иваница, как сте? Артък сега работата е наред“. „О, господин Иваница, беше! Цялата околия от джеба да ти я извадя. Гледай си кефа! Работата е вече хептен наред!“ Иде ли вечер на разходка в градската градина, из всичките алеи го срещат приятели и отдалеч му правят знакове с ръце – демек беше, работата е наред…

Работата наред! Но една случка, на която той биде очевидец в навечерието на изборите, му даде да разбере, че има една разлика между изборите, начертани в избирателния закон, и изборите в действителност. Тая случка със следните думи му припомни в едно писмо един негов приятел: „Законност, ред, свобода, сполуката наша… Помниш ли, помниш ли? – Джумбуш! Помниш ли нашествието на хуните в кафенето вечерта пред изборите. Помниш ли онзи „български гражданин“ с руската шапка на тила, с голите гърди, бос, със скъсани колене? Ами оногози с червените очи, по риза, гологлав, с голямата чомага в ръка? Ами влаха вън пред вратата, който в доблестното „упоение“ от патриотизъм, в дълбокото съзнание на своите свободни граждански права и длъжности, зрял, тоест узрял вече в политическа мъдрост, едвам стоеше на краката си? Помниш ли как от гърди, надути от най-благородните и човеколюбиви идеи, достойни да направят щастлив един цял мир, с език задебелял от напъна на неизразимите и възвишени мисли, които вълнуваха мозъка му, помниш ли го как декламираше за свобода и народни права, че като му извика един по-стар гражданин, който излязваше от кафенето, свободата и народните права се закачиха на гърлото му, както се закачиха и нейде в благородната душа на неговия морален съпартизанин и шеф? И тази сган, тази утайка от тинята на един див, бестиален, лишен от всяко образование и отхрана граждански слой, готова за всяка бруталност, за която аз не можех даже да помисля, че съществува в самодоволния от своята „цивилизованост“ и „европейщина“ наш град, тази безпринципна тълпа, водима от разнородни ней игноранти и безхарактерности, които нито начала имат, нито могат да имат; и тази сган, казвам, има своите представители в Народното събрание, а хилядите избиратели…“

И тъй, в неделя, в деня на изборите, около седем часа сутринта Граматиков стоеше на високата веранда на къщата и с лекост, с радост поимаше утринната прохлада. Избирателният закон, оживен в неговите мечти, рисуваше му последователно разните моменти на един конституционен избор. Градският часовник, като възвести половинка с два удара на камбаната, пресече сладките мечти на кандидата и му напомни., че е време да се тръгне към избирателното място. Той се облече, взе си бастончето, но спомни, че е запретено да влиза при изборите с каквото и било оръдие, остави си бастона и тръгна… Улиците почти пусти; народът беше се вече свлякъл към училищния двор. На площада пред църквата една група приятели го посрещна с дружески приветствия:

– О, господин Иваница, добрутро. Видяхме ли ги?

– Кого?

– Избирателите. Само селяни три хиляди. Раздадохме им вече бюлетини. Работата наред. Хайде сега в училището.

Завиха през една тясна крива уличка и изпъкнаха около избирателното място. Наистина, цяла маса граждани и селяни мирно и тихо бръмчаха в двора и прилежащата улица. Агитаторите сновяха между тях и полуявно, полутайно раздаваха бюлетини на новопристигналите. Сам-там се чуваха възгласи, че цели години наред не са се явявали на избор.

– Бре, дявол да го вземе, от осем години днес се явявам на избор.

– Че и аз така.

– И аз също.

Такива самопризнания се чуваха отвред.

Бюрото беше вече настанено в салона на училището. Някои избиратели, както и един от кандидатите на опозицията, се навъртаха около бюрото. Изборът почна. На Граматиков се видя странно туй обстоятелство, че в съседния с училището двор, а също и в дворовете на срещната страна на улицата пъплеха множество силно въоръжени жандарми, между които сновяха двама пристави и им шепнеха някакви инструкции. „Ами нали е запретено от избирателния закон да има въоръжена сила в съседство с избирателното място! Странно!“

Но не остана много място за учудване… Пред очите на Граматикова се почна, завъртя се, зашумя, забуча една такава хала от ужаси и насилия, щото той се вцепени, като треснат от гръмотевица. Ето какво се случи: неуспял още да се свести от странното впечатление, което му направи съседството на въоръжена сила около избирателното място – той видя, че при един от полицейските пристави дотърча Адамчо Кокошкарина и запъхтян, захлестен, пошепна му смутено нещо на ухото. Приставът повика един жандарм, каза му няколко думи и го изпрати. След минута се яви околийският началник. Адамчо му пошепна нещо. Околийският даде някакви заповеди на приставите; те се разтичаха и не мина много – из съседните къщи почнаха да изпъкват жандарми, които водеха след себе си коне. Яхнаха конете, околийският начело, с извадена шашка, изкомандува „напред!“ и двадесет души конни жандарми, въоръжени до зъби, се втурнаха из тясната улица, задръстена с избиратели, втурнаха се и почнаха да разкъртват с гърдите на конете живата стена. Вик, крясък, олелия, протести, команда, шашки; лъснали на слънцето, вълни от хора забушуваха назад-напред, конете се врязаха без ред в тълпата, живата стена се цепеше да им даде място; нови вълни от задните редове нахлуваха и отблъсваха със своята маса жандармите… Но оръжието надви, поколеба се живата стена. Турците избиратели почнаха един по един да изфирясват: „Не ме лязъм бана даяк еме“. Селяните почнаха да се споглеждат. Жандармите успяха да отблъснат по-голямата част от избирателите на едно значително разстояние.

Другата, съвсем малка част остана в училищния двор. Тук бяха Търновалията и Граматиков. От противоположната страна на улицата писъкът на един кларнет почна да реже въздуха, зачуха се цигулки, зачу се шум на приближающа тълпа и една дива гръмотевица разкърти околността. Ето ги: цигуларите, зад тях с молния в очите бай Ганьо Балкански, ето Гочоолу и Дочоолу, ето Петреску, внучето на Данка Харсъзина, Спиро Копоя, Топал Мустафа, ето циганите, рибарите, ето сам Данко Харсъзина…

– Да живее почитаемото правителство, ураа! – извика с тънък глас Данковото внуче.

– Ура… ра… раааа! – изрева стоустата страшна тълпа.

Тръпки побиха Граматикова. Мина му през ума 1876 година, възкръснаха пред него башибозушките орди; името на Фазлъ паша се спря на устните му.

Дивата орда от пияни изверги нахлу в двора на училището. Боже! Колко грубост, колко арогантност, колко тъпа свирепост в тези изпъкнали кръвясали очи, в тези бабаитски движения, в тези провокаторски погледи!… Бай Ганьо, съпровождан от свитата си, която грубо му отваряше път, възлезе по стълбите и се вмъкна в училищния салон, при бюрото. Зачу се през прозорците един шум, едно глухо ръмжене и изтласкан от нахлулата вълна, на стълбите се появи Никола Търновалията. Веднага към него се устреми като хищна птица Данковото внуче и като го сграбчи за яката, почна с пресипнал глас да си дере гърлото: „Дръжте го, той псува княза, княза попържа, дръжте го!“ Петреску и Данко Харсъзина не закъсняха. Двамата като вълци го сдавиха, емнаха го на ръце и го смъкнаха по стълбата. Бай Ганьо се вмъкна в салона, взе от председателя на бюрото някаква записка, подаде я на Данковото внуче, което се промуши между тълпата, вмъкна се в съседния двор и след една минута, когато в двора нахълтаха пеши и конни жандарми, те завариха бай Ганьовата армия притисната в едно кьоше от възмутените избиратели, които бяха останали в двора. Петреску с разкървавени гърди, със зацапани с кръв ръце и лице ревеше като най-невинен младенец. Той беше сръгал вече двама-трима избиратели и овреме успя да изпълни програмата – да се разкървави, да се покачи на един куп камъни и колкото му държи глас, да викана помощ: „Убиха ме, господин началник, щяха да ме убият, аз викам да живей князът, а те ме ръгат с ножове!“

Полицията почна своята роля… „Шашки вън!“… Зазвънтяха шашките, заплющяха камшици. Зачуха се протести, заглушиха ги псувни. Полицията, спомогната от бай Ганьовата армия, задигна Никола Търновалията, задигна по-видните му другари; разфучаха се конните жандарми и изметоха двора.

И Граматиков, увлечен от течението на масата, намери се на улицата. Той беше като поразен от молния! В ушите му звънтяха думите на бай Ганя, който от върха на стълбите викаше: „И ний сме били малко-много в Европа и знаем тия пущини, изборите. Аз в Белгия съм бил… “

В ушите му звънтяха и думите на дяда Добри. Бедният дядо Добри! Изтласкан на улицата, ударен силно в главата, просълзен от болест ли, от гняв ли, от жалост ли, той току се обаждаше, горкият, с пресечен глас: „А бе, господин началник… ами че нали уж… туйнака, нали щяха да бъдат уж свободни… таквозинка…“ Бедният дядо Добри!…



След няколко дена Граматиков прочете в един от столичните вестници следующата телеграма: „София. Министър-президенту. Изборите се извършиха при абсолютна тишина и порядък. Избрани: Ганьо Балкански, Фильо Гочоолу и Танас Дочоолу, всички наши. Опозиционните кандидати се провалиха позорно. Щом се появиха избирателите с музика начело, шайката им се разбяга. Целият град тържествува. Да живее Негово Царско Височество.

Ганю Балкански“



Писмото до Граматиков, за което по-горе споменахме, се свършваше с тези думи: „А народът какво ще каже, какво ще прави? Любопитен въпрос! Ти ми казваше едно време, че вярваш още в българския народ. Хайде де! Не се подигравай! В кого вярваш ти ? В това ли рабско племе, което търпи всичко това? Виж го изобразен в представителите му.

Народът, в когото ти вярваш, е роб, казвам ти, роб; робуването е за него блаженство, тиранията благодеяние, роболепието геройство, презрителното хъркане отгоре – музика! И пак този народ е клет и нещастен, трижд нещастен! Бит от съдбата, осъден да страда и да тегли за други, мъчен от неприятели, а още повече от приятели и спасители, той нямаше нито една твърда точка, на която да спре погледа си, една дръжка, на която да се ослони, той е изгубил вярата в себе си и в съдбата си и е станал тъй „практичен“ и трезвен, трезвен до безчувственост. Без помощ, без съвет, съкрушен и разкъсан външно и вътрешно, ето го на, една печална, от бури разсипана останка от стари времена…

Има ли кой да го съживи, да го повлече подире си? – Идеали? – Суета, вятър!…“


Днес мислете, защото: "после ебенье нема каенье"! Видео

Днес е ден за размисъл преди парламентарните избори. Мислете днес, за да не мислите след изборите!

Видео

На тази дата: 25 март 1909 г. Мадам Алекс Попова е арестувана за над 300 убийства

1909 г. в Русия Мадам Алекс Попова е арестувана за над 300 убийства. Мистериозната мадам е жена на неопределена възраст и със загадъчна биография.

През 1879 г. тя създал в Русия „агенция”, която предлагала на жените да ги избави от жестоките им мъже срещу съответното заплащане. Историята разказва, че мадам Попова убила около 300 мъже, много от тях със собствените си ръце, с отрова или огнестрелно оръжие. Така натрупала значително състояние. Накрая обаче в една от нейните клиентки се пробудила съвестта и я издала на полицията.

Екзекутирана е чрез разстрел през 1909 г.

Мъжете напълно заслужено държат първенството в класацията за най-жестоки престъпления още от зората на човечеството, но жените също не са нежните цвята, така енергично възпявани от ренесансовите поети и това често си личи в днешното общество. Преди да се гмурнем дълбоко в „пленителния“ феномен на Черните вдовици, заслужава си да хвърлим бърз поглед върху нарастващата женска роля в света на жестоките престъпления.

От 70-те години насам се наблюдава тревожно увеличаване – 138 процента – на жестоките престъпления, извършени от жени. Макар, сравнен с мъжкото насилие, техният процент да е малък (15% на 85%), фактът, че бройката се вдига така стремглаво, говори, че нещо се променя в обществото.

Класификация на жените убийци

През 1991 година Ерик Хики разделя жените серийни убийци на две отделни групи: Черни вдовици (които, с две думи, се омъжват с една единствена цел: да убият съпруга си за финансова изгода) и Ангели на смъртта (милостиви убийци, които убиват хора, за които се грижат – например, бебета, майки, баби – за да получат власт и, може би, внимание). Но през 90-те години спектърът на жените убийци се разширява и последователите на Хики допълват неговия списък, добавяйки още категории. През 1998 година книгата на С. Л. Келехър „Най-рядко убийство“ разделя вселената на многократните жени убийци на девет категории:

Черни вдовици
Ангели на смъртта
Сексуални хищници
Убийци отмъстителки
Убийци за изгода
Партньорки
Със съмнителна вменяемост
С неясна мотивация
Неразкрити престъпления

Бевърли Алит
Ангелите на смъртта се виждат като Бог и преследват онези, които, според тяхната преценка, вече са белязани от смъртта – болните или възрастни хора, поверени на грижите им. Техните оръжия са или химикали, като летална инжекция с калий, или задушаване с възглавница – и двете трудни за проследяване. Класически пример за Ангел на смъртта е един случай от Грантам, Англия. През 1991 година 23-годишната медицинска сестра Бевърли Алит убива поне 4 деца и инжектира над 20 други с калий или инсулин, с намерението да ги убие. Тя е осъдена през 1993 година и излежава 13 доживотни присъди.





Айлийн Уорнос
Сексуалните хищници, както подсказва името им, са водени от сексуалните си фантазии. Айлийн Уорнос, една от шепата жени, които попадат в тази  категория, убива най-малко 7 мъже в периода 1989-90 година. Тя правела с тях секс за пари, след което ги напълвала с куршуми и се изпарявала с колите и личните им вещи. Уорнос е осъдена на смърт през 1992 година. Спорен е въпросът дали наистина сексуалните фантазии имат някакво място в мотивацията на Уорнос. Съществуват доказателства, че отмъщението, омразата й към мъжете и кражбата са имали много по-силно влияние над постъпките й. Освен това нейните хомосексуални предпочитания още повече разбиват теорията, че тя е убивала мъже, водена от някакви сексуални фантазии.

Убийците отмъстителки обикновено са водени от някаква мания. Омраза, любов или ревност са най-честите фактори. Те са също толкова редки като Сексуалните хищници, но веднъж предизвикани, са способни на всичко. Макар много от жените убийци обикновено да са по-млади – средната възраст е между средата на 20-те и началото на 30-те им години – Марта Уайс от Охайо извършва престъпленията си на 40-годишна възраст. Когато старата мома най-сетне намерила истинската си любов, тя не можела да си намери място от щастие. Но семейството й се противопоставило на избора й, както и нейният пастор, тъй като годеникът й бил доста по-млад от нея. За отмъщение тя нахранила трима от семейството си със смъртоносна доза цианид и подпалила църквата. Когато била задържана и престъпленията й се разчули, пресата я кръстила „Американската лейди Борджия“ на името на скандално прочутата италианска отровителка. Уайс казала на съдията, че дяволът я бил накарал да го стори, но, тъй като нямало как да хване дявола, щатът Охайо хвърлил цялата вина върху нея и я заключил до края на живота й.

Убийците за изгода убиват стриктно и само за пари; те извършват убийства като „наемници“. Докато еднакво алчните Черни вдовици избират сами жертвите си (приятели и роднини) и сами извършват убийствата си, Убийците за изгода убиват за други срещу заплащане – обикновено за ревниви съпруги, които искат да видят мъжете си на два метра под земята. Тъй като са „мълчаливи свидетели“, техните кариери могат да продължат с години. Например руската „тиха“ професионалистка мадам Алекс Попова. Нейното първо убийство се случва през 1879 година и впоследствие наемницата убива около 300 мъже – съпрузи и любовници на нещастни жени – докато не била заловена и екзекутирана чрез разстрел през 1909 година.

Партньорките идват в най-различни форми и окраски и съставляват две-трети от цялото документирано войнство на жените убийци. Съществуват три вида партньорски групи. Най-преобладаващата сред тях е дуетът „мъж-жена“: в повечето случаи те не са нищо друго, освен търсещи силни преживявания любовници. Втората най-често срещана група е тимът „жена-жена“. И накрая идва „семейството убийци“, състоящо се от трима или повече души, сплотени от общата си страст към смъртта.

По-горе споменахме, че жената сериен убиец обикновено избягва кървавите бани; но това е само когато действа самостоятелно. Това правило не винаги важи, когато е в партньорство с някой друг, особено с мъж, който мисли вместо нея.

Когато 24-годишната Синтия Кофман се съюзява с Джеймс Грегъри Марлоу през 1986 година, основната им дейност се състояла в обири и удушаване на жертвите. В крайна сметка двамата били осъдени на смърт за убийствата на четири жени. Четиридесет години преди това закръглената Марта Бек и нейният дребен и незначителен любовник Рей Фернандез застрелват, удавят или удушават с връв най-малко дузина невинни жени, преди да бъдат екзекутирани в затвора Синг Синг през 1951 година.

Отборите „жена-жена“ са склонни да следват по-познатия модел на убийство чрез финес. Любовниците лесбийки Гвендолин Греъм и Катрин Мей Ууд, и двете медицински сестри, задушили петима възрастни пациенти в старчески дом в Гранд Рапидс щата Мичиган през 1987 година. През 80-те години Мария Грубер, Ирене Лидолф, Степания Майер и Валтранд Вагнер заедно или поотделно убиват с летална инжекция повече от 200 пациенти, поверени на грижите им, във виенската болница „Линц“ в Австрия.

При „семейните отбори“ един човек, обикновено мъж, който се провъзгласява за гуру или мислител на групата, ръководи останалите. Тези групи обикновено действат импулсивно по няколко определени модела. Никой не илюстрира по-жестоко подобен съюз от Семейство Менсън, което убива ритуално холивудската актриса Шарън Тейт през 60-те години.

Последните три класификации на жените серийни убийци не са толкова ясно очертани.

Начело на категорията Съмнителна вменяемост стоят шепа жени, които успяват да се спасят от екзекуция, пледирайки за невменяемост. Джийн Уебър отървава въжето през 1908 година, след като е заподозряна в удушаването на децата си. Тя убедила съдебните заседатели, че й хлопа дъската и била изпратена в лудница. Обесила се собственоръчно в килията си през 1910 година.

Втората група от този жанр се състои от малък брой жени, чиято вина е несъмнена, но мотивите им остават неизяснени. Одри Мари Хили е най-известният такъв случай. Убивайки трима членове на своето семейство, тя би могла да бъде сложена в категорията Черни вдовици, ако мотивите й бяха по-ясни. Но Хили изглежда не се стремяла към финансова изгода и не спечелила нищо от убийствата. Всичко, което доказвали уликите, е че тази нормална на вид 42-годишна домакиня от щата Алабама отстранявала близките си един след друг в продължение на четири години. Хили отравяла жертвите си, но нито тя, нито нейните обвинители, могли да разгадаят причината.

Накрая на дългия списък с жени серийни убийци се мъдрят няколко Неразкрити случаи, за които се подозира, че са дело на жени – но властите не разполагат със солиден заподозрян или мотив. Сред тях са убийствата в болница „Принц Джордж“ в щата Мериленд, извършени в периода 1984-85 година. Някой инжектирал калий в системите на пациентите в интензивното отделение, убивайки ги моментално. Когато властите най-накрая притиснали един заподозрян (жена), прокуратурата сметнала, че тя е невинна и я освободили.

Всички тези безсърдечни жени са хладнокръвни убийци. Но никой не изобразява жената убиец по-добре от Черната вдовица, към която сега ще обърнем вниманието си. През нейното дълго и демонично царуване тя успява да се превърне във вдъхновение за легенди, песни и дори, по един много зловещ начин, за любовен романс.

Мери Ан Котън
Пепелянката

Мери Ан Котън е може би една от първите в категорията убийци, взаимствала името си от отровния паяк, но онези, които останали живи след нейните престъпления, я сравняват метафорично с пепелянка, което най-добре приляга на змийската й същност.

Тя е родена през 1822 година в провинциалния миньорски град Рейнтън в Англия. Нейните родители са младата методистка двойка Майкъл и Маргарет Робсън. Скоро след като баща й преместил семейството в по-почтената атмосфера на Мъртън, той загинал в инцидент в мината. Но, благодарение на усилията на г-жа Робсън, тя и нейната осемгодишна дъщеря избегнали домовете за бедняци. Детето, Мери Ан Котън, никога не забравила оскъдните, гладни дни и се заклела, че никога няма да умре с празен стомах. Така и станало.

Тя станала булка за първи път през 1844 година, когато се омъжила за 26-годишния железопътен работник Уилям Моубрей и се преместила с него в Корнуол. В следващите седем години двамата имали пет деца, но всички умрели още като бебета. Медицинската диагноза за всяка смърт била „гастритна треска“. След тези големи разочарования Моубрей получил същите симптоми и последвал децата си на небето през януари 1865 година. Неговата смърт дошла след подписването на застраховка за живот на стойност 35 лири. Парите естествено преминали в наследство на неговата скърбяща вдовица.

След смъртта му Мери Ан си потърсила работа. Намерила си такава като асистент медицинска сестра в болница „Съндърленд“ в Сийхам. Тя получила достъп до складовете на болницата, където се съхранявали арсеник и други отровни субстанции. Никой не забелязал, че шишенцата с течности понякога изчезвали.

Тя се омъжила отново, този път за пациент, с когото се запознала в болницата. Младият Джордж Уорд бил много щастлив с новата си съпруга, но не след дълго започнал да изпитва хронична замаяност, стомашни болки и изтръпване. Смятайки, че тези симптоми са реакция от лекарството, което лекарите му давали в болницата, той никога не се оплакал. Умрял петнайсет месеца след сватбата.

Мери Ан не си губила времето. Тя бързо намерила и се омъжила за вдовеца Джон Робинсън. Заможният морски търговец охотно я приел в богатия си дом като нова майка за петте му деца. Само за година починали три от тях. Диагнозата: гастритна треска. Робинсън скърбял и се питал какво ли проклятие е надвиснало над дома му, докато една сутрин не се събудил и открил, че съпругата му е изчезнала, а заедно с нея са се изпарили няколко сандъчета с ценности и счетоводните му книги. Първоначално се почувствал съкрушен, че е бил изоставен в момент на нужда, но по-късно осъзнал какъв късмет е имал, че той и другите му две деца са останали живи.

Мери Ан се върнала в Мъртън, за да се грижи за възрастната си и немощна майка. Тя донесла със себе си някои лекарства, с които обещала, че ще подобри състоянието на крехката старица. Смята се, че едно от тези „лекарства“ е било шишенце с арсеник. Старата жена починала скоро след пристигането на дъщеря си. Поредната жертва на „гастритната треска“.

Необвързана и свободна, Мери Ан пристигнала в Нюкасъл през 1870 година и там научила, че нейната приятелка Маргарет Котън има богат брат на име Фредерик, който току-що бил овдовял. Фредерик Котън бил привлечен от закачливата малка „вдовица“ Робинсън – тя му казала, че последният й съпруг е починал – и все по-често търсел компанията й. Тя не се дърпала много и скоро заченала извънбрачно дете. За да спазят благоприличието, двамата се оженили и спретнали уютен семеен дом.

В началото съседите нямали причина да подозират, че нещо нередно се случва в дома на семейство Котън. Но странни, трагични и необясними инциденти започнали да се случват в града им. За няколко месеца всички прасета във фермите около града заболели и умрели, отровени от неизвестен източник. В разгара на животинската чума, друга зараза покосявала местните жители. Маргарет Котън починала. След това и Фредерик си отишъл внезапно. После неговият 10-годишен син. Както и един наемател в къщата на семейство Котън. Последвал го мъничкият Робърт, когото Мери Ан родила преди по-малко от година. И накрая Чарлз – най-малкият син на Котън от предишния му брак.

„Голям брой фактори спомогнали Мери Ан Котън да избегне разкриването си дълго време“ – пише Ангъс Хол в своята антология „Престъпления на ужаса“. - „Нивото на медицинските познания, леснината, с която се купувал арсеника, доверието, което тя създавала, казвайки че някога е била медицинска сестра, фактът, че винаги викала лекар да се грижи за жертвите й и постоянството, с което сменяла домовете си“.

Но сега съседите започнали да говорят, и то много. Подозренията се засилили и, когато умрял малкият Чарлз, местният доктор, който чул слуховете, разпоредил да бъде направена аутопсия. Той знаел, че определени отрови биха могли да причинят симптоми, подобни на гастритната треска, която покосявала членовете на семейство Котън. В организма на момчето бил открит достатъчно арсеник да убие петима души. Мери Ан била арестувана и властите наредили ексхумацията на всички починали досега. Разследващият професор по медицина д-р Томас Скетъргуд, един от водещите учени криминалисти от Университета в Лийдс по онова време, се произнесъл, че цялото семейство е починало от една и съща отрова.

Мери Ан Котън, която пресата нарекла „Лейди Гнилост“ набързо била призната за виновна и обесена на 24 март 1873 година. Говори се, че домът на Котън, който все още стои непокътнат в Нюкасъл, е обитаван от духа й.

Вицове, март 2017 г.

Красота...

СмЕх/Таралеж/


В Хотел "Рила" - Боровец, ако не сте облечени с анцуг, персоналът ви заговаря на английски.

***

Мачът между България и Холандия днес е именуван от много европейски медии "Ботаническото дерби" , защото играели лалета срещу дървета...

***

Като си пия ракията без да се чеквам у Фейса, аз анонимен алкохолик ли съм?!

***

- Какво харесвате повече - вино или жени?
- Зависи от коя година е реколтата...

***

Катаджия спира автомобил :
- Видяхте ли знака "50"?
- Да, видях го.
- А защо карате с 20лв. по-бързо?

Всяка сутрин нови вицове в /Таралеж/ 

петък, 24 март 2017 г.

Имаме повече патриоти отколкото граждани! Някои граждани са патриоти и на други държави

Българо-турската граница бе блокирана днес от поддръжници на Патриотите в опит да бъдат спрени автобуси с гласоподаватели от Турция. Организаторите се заканиха да държат блокадата до неделя, когато са парламентарните избори.

Заради действията им днес премиерът е свикал спешно заседание, в което са участвали шефовете на МВР, ДАНС и главният прокурор. След съвещанието правителствената пресслужба обяви, че властите настояват блокадата да бъде вдигната, в противен случай ще предприемат предвидените в закона мерки.

Междувременно блокадата продължава вече четвърти час. Граждани, симпатизанти и
политици от „Обединените патриоти“ продължават да протестират срещу изборния туризъм на границата с Турция, на километър от ГКПП Малко Търново.

Има напрежение между протестиращите и блокираните шофьори, съобщават от полицията. Засега то не е прераснало в сблъсъци. Двамата кандидат-депутати, които организират протеста, обещаха да няма такива. Те пускат коли с деца и тези, които искат да излязат от България.

Втора блокада по пътя при ГКПП "Малко Търново" започна след 11 часа, на километър от граничния пункт. Два автобуса, един микробус и шест леки автомобила докараха протестиращите, а група кукери "гони злите духове". Отново се виждаха и руски знамена при българските патриоти.

Нова Република продължава #НоваПанорама

Генералният директор на Българската национална телевизия (БНТ) Вяра Анкова изпрати нотариална покана до Нова Република, с която иска спиране на излъчването на #НоваПанорама, както и сваляне на предишните издания на формата.

БНТ твърди, че е „притежател на изключителните права върху интелектуалната и индустриална собственост, свързани с продуцираното и излъчвано в ефира му предаване „Панорама". 

Претенцията на БНТ е, че в първите две издания на #НоваПанорама е използван фрагмент от първата шапка на предаването „Панорама" и още, че знакът #НоваПанорама е „сходен в изключително висока степен на притежаваните от БНТ права и регистрирани марки".
Нотариалната покана не съдържа доказателства за притежанието на марките и Нова Република ще продължи да излъчва #НоваПанорама до получаването им.

#НоваПанорама е отговор на медийното затъмнение, което политическият картел наложи над Нова Република. Първото издание бе излъчено в петъка, когато на председателя на Нова Република бе отказано участие в „Панорама" с аргумента, че е представител на извънпарламентарна политическа сила. 

В същото време представители на коалиции в същата юридическа ситуация получиха покани като парламентарно представени. БНТ се позова на становище от ЦИК, което Нова Република обжалва във Върховния административен съд.
Първото издание на #НоваПанорама бе гледано от над половин милион българи само за няколко дни.

БНТ твърди, че целта на #НоваПанорама е „извличане на лична изгода при направени минимални разходи" и още, че това ще доведе до „финансови загуби за притежателя на изключителните права". #НоваПанорама не е търговски формат, в него не се излъчват реклами и по никакъв начин не може да увреди финансовия интерес на БНТ.

#НоваПанорама е акт на упражняване на гарантираната от Конституцията свобода на словото, а асоциацията с предаването на БНТ е нищо повече от политическа сатира.

Лидерът на ГЕРБ бил бит заради кражба в 4-ти клас, оттогава "чуждото не се пипа"

Лидерът на ГЕРБ Бойко Борисов потвърди пред Нова тв, че е завел дело срещу лидерката на БСП Корнелия Нинова за поговорката "крадеца вика - дръжте крадеца", която тя отправи към него ден по-рано от ефира на същата телевизия. Борисов дори разказа как се е научил да не краде, за да обясни защо съди Нинова за репликата:

"Бях в 4-и клас, с още едни момчета от квартала се качихме на една джанка, дойде собственика, ние смачкахме един лук, докато бягахме. Толкова бой ме е бил баща ми, и майка ми… баща ми бие, майка ми говори. Оттогава никога не съм си мислил да открадна. Толкова превенция и толкова добре съм запомнил, че чуждото не се пипа", заяви той.  И добави: "Не за първи път лидери на партии се съдят."

Бившият премиер бе силно критичен към БСП:

"Демокрацията им пречела… ми чл. 1 от конституцията да го върнем и БСП да са на власт, те все пак са на 130 години партия. В неделя ще получим един тежко разделен народ. И всичките тези, просто буквално обиди, квалификации, буквално неверни неща, когато 10 години над милион души гласуват за ГЕРБ, така обиждаш всичките тези хора. Аз бих й отговорил много остро, но зад нея стои друг милион хора. Аз имам много приятели от БСП, ако започна да говоря така за тях, ние ще счупим отношенията си като хора."

Според него Нинова готви коалиция с ДПС, след като е говорила с председателя на движението Мустафа Карадайъ по време на кампанията. Борисов отбеляза още, че в момента се правят много назначения именно на БСП и ДПС, което повдига въпросът и кой назначава и контролира служебното правителство. И разказа за своите разговори с Лютви Местан и Карадайъ:

"Чух че с Карадайъ, като минах през Кърджали от Смолян, и с Местан и им викам: "Минавам през Кърджали, тука да не се сбиете", ей така, приятелски разговор."
Лидерът на ГЕРБ се възмути и на грубата шега на младия кандидат-депутат Крум Зарков от вчера, на която гостуващата с него Нинова шумно се разсмя.

"Аз истински съжалявам за това момче младо, което така ехидно говореше вчера за убитите по лагерите. Считате ли, че е човешко да се шегувам със смъртта на близкия ти? За дядо ми са писали, че умрял от червен вятър, има такава болест. Все едно аз сега да му отрежа ушите и да кажа, че е умрял от заушка."

Моли ли се Борисов за победа на изборите на "началника", както няколко пъти е наричал Бог?

"Аз съм вярващ човек и винаги съм си вярвал. Помня като искахме да ходим на църква, кварталния беше отпред и не можехме, тогава управляваше БКП. Това са толкова антихристи хора, толкова лицемерни…", отговори той.

Борисов обясни и защо всъщност е добре, че ГЕРБ са загубили президентските избори и Румен Радев е президент:

"За нас е здравословно, за държавата е здравословно, че загубихме тези избори, ние се превърнахме в един гръмоотвод на държавата. Сега имаме президента Радев. Когато имаш твърда позиция срещу Турция от президента, когато от премиера също, държавата изглежда по друг начин."

Лидерът на ГЕРБ заяви, че той знае как да общува с турския президент Реджеп Ердоган, който "всеки ден заплашва Европа и вече България". Рецептата на Борисов - "твърди и внимателно" отношение. По негови думи имало риск някой да забие флаг в Кърджали.

"Към днешна дата напрежението е между Турция и Запада. Виждате всеки ден вътрешни министри, премиери, президенти на водещи европейски държави са в полемика. 15 000 на ден ще идват на границата, няма да спите в европейските столици. Това не са случайни заплахи, това не е войната за киселите краставички. Ние имаме голям износ на кисели краставички", пошегува се той с Нинова, която неотдавна каза, че санкциите срещу Русия спрели износа ни на зарзават.