Когато през 2001 г. Огнян Герджиков стана председател на
Народното събрание, той подари на всички 240 депутати копие от „Приказка на
стълбата“ – остра сатира, последната творба на Христо Смирненски, в която
поетът разобличава политическите ренегати, въздигнали се от социалните низини и
станали „принцове“. Днес е денят, в който проф. Герджиков се завръща в
политиката след години наред отсъствие – той встъпи в длъжност като служебен
министър-председател.
„Приказка за стълбата“ е емблематичен текст в българската
литература – и си струва да се припомня винаги на политиците ни, при всеки
подходящ повод, вече близо век след създаването си. Все пак Смирненски
неслучайно я посвещава на всички, които ще кажат: „Това не се отнася до мене!“.
Приказка за стълбата
Христо СМИРНЕНСКИ
Посветено на всички, които ще кажат:
„Това не се отнася до мене!“
— Кой си ти? — попита го Дяволът…
— Аз съм плебей по рождение и всички дрипльовци са мои
братя. О, колко е грозна земята и колко са нещастни хората!
Това говореше млад момък, с изправено чело и стиснати
юмруци. Той стоеше пред стълбата — висока стълба от бял мрамор с розови жилки.
Погледът му бе стрелнат в далечината, дето като мътни вълни на придошла река
шумяха сивите тълпи на мизерията. Те се вълнуваха, кипваха мигом, вдигаха гора
от сухи черни ръце, гръм от негодувание и яростни викове разлюляваха въздуха и
ехото замираше бавно, тържествено като далечни топовни гърмежи. Тълпите
растяха, идеха в облаци жълт прах, отделни силуети все по-ясно и по-ясно се
изрязваха на общия сив фон. Идеше някакъв старец, приведен ниско доземи, сякаш
търсеше изгубената си младост. За дрипавата му дреха се държеше босоного
момиченце, и гледаше високата стълба с кротки, сини като метличина очи. Гледаше
и се усмихваше. А след тях идеха все одрипели, сиви, сухи фигури и в хор пееха
протегната, погребална песен. Някой остро свиреше с уста, друг, пъхнал ръце в
джобовете, се смееше високо, дрезгаво, а в очите му гореше безумие.
— Аз съм плебей по рождение и всички дрипльовци ми са братя.
О, колко грозна е земята и колко са нещастни хората! О, вие там горе, вие…
Това говореше млад момък, с изправено чело и стиснати в
закана юмруци.
— Вие мразите ония горе? — попита дяволът и лукаво се
приведе към момъка.
— О, аз ще отмъстя на тия принцове и князе. Жестоко ще им
отмъстя зарад братята ми, зарад моите братя, които имат лица, жълти като пясък,
които стенат по-зловещо от декемврийските виелици! Виж голите им кървави меса,
чуй стоновете им! Аз ще отмъстя за тях! Пусни ме!
Дяволът се усмихна:
— Аз съм страж на ония горе и без подкуп няма да ги предам.
— Аз нямам злато, аз нямам нищо с което да те подкупя… Аз
съм беден, дрипав юноша… Но аз съм готов да сложа главата си.
Дяволът пак се усмихна:
— О, не, аз не искам толкоз много! Дай ми ти само слуха си!
— Слуха си? С удоволствие… Нека никога нищо не чуя, нека…
— Ти пак ще чуваш! — успокои го Дяволът и му стори път. —
Мини!
Момъкът се затече, наведнъж прекрачи три стъпала, но
косматата ръка на Дявола го дръпна:
— Стига! Спри да чуеш как стенат там доле твоите братя!
Момъкът спря и се вслуша:
— Странно, защо те започнаха изведнъж да пеят весело и тъй
безгрижно да се смеят?… — И той пак се затече.
Дяволът пак го спря:
— За да минеш още три стъпала, аз искам очите ти!
Момъкът отчаяно махна ръка.
— Но тогава аз няма да мога да виждам нито своите братя,
нито тия, на които отивам да отмъстя!
Дяволът:
— Ти пак ще виждаш… Аз ще ти дам други, много по-хубави очи!
Момъкът мина още три стъпала и се вгледа надоле. Дяволът му
напомни:
— Виж голите им кървави меса.
— Боже мой! Та това е тъй странно; кога успяха да се облекат
толкоз хубаво! А вместо кървави рани те са обкичени с чудно алени рози!
През всеки три стъпала Дяволът взимаше своя малък откуп. Но
момъкът вървеше, той даваше с готовност всичко, стига да стигне там и да
отмъсти на тия тлъсти князе и принцове! Ето едно стъпало, само още едно
стъпало, и той ще бъде горе! Той ще отмъсти зарад братята си!
— Аз съм плебей по рождение и всички дрипльовци…
— Млади момко, едно стъпало още! Само още едно стъпало, и ти
ще отмъстиш. Но аз винаги за това стъпало вземам двоен откуп: дай ми сърцето и
паметта си.
Момъкът махна ръка:
— Сърцето ли? Не! Това е много жестоко!
Дяволът се засмя гърлесто, авторитетно:
— Аз не съм толкова жесток. Аз ще ти дам в замяна златно
сърце и нова памет! Ако не приемеш, ти никога няма да минеш туй стъпало, никога
няма да отмъстиш за братята си — тия, които имат лица като пясък и стенат
по-зловещо от декемврийските виелици.
Юношата погледна зелените иронични очи на Дявола:
— Но аз ще бъда най-нещастният. Ти ми взимаш всичко човешко.
— Напротив — най-щастливият!… Но? Съгласен ли си: само
сърцето и паметта си.
Момъкът се замисли, черна сянка легна на лицето му, по
сбръчканото чело се отрониха мътни капки пот, той гневно сви юмруци и процеди
през зъби:
— Да бъде! Вземи ги!
…И като лятна буря, гневен и сърдит, разветрил черни коси,
той мина последното стъпало. Той беше вече най-горе. И изведнъж в лицето му
грейна усмивка, очите му заблестяха с тиха радост и юмруците му се отпуснаха.
Той погледна пируващите князе, погледна доле, дето ревеше и проклинаше сивата
дрипава тълпа. Погледна, но нито един мускул не трепна по лицето му: то бе
светло, весело, доволно. Той виждаше доле празнично облечени тълпи, стоновете
бяха вече химни.
— Кой си ти? — дрезгаво и лукаво го попита Дяволът.
— Аз съм принц по рождение и боговете ми са братя! О, колко
красива е земята и колко са щастливи хората!