Любопитно: Арабските газели - клубът на жените със суперколи в Дубай

До неотдавна Ханан Мазузи Собати се сблъсква с нескрито пренебрежение, когато излиза на пистови състезания в Дубай. Запалена почитателка на високите скорости, Собати показва забележителни резултати като шофьор. Много от мъжете, които участват заедно с нея, не виждат нищо повече от пола й.

Повечето от състезателите си мислят, че Ханан придружава някой мъж, който ще я повози в колата си като трофей.

Със същото отношение се е сблъсквала и Джалин Джарви - когато застане на стартовата линия, всички си мислят, че е нечия жена или приятелка. Всички мъже се взират в нея, което я кара да се чувства неудобно.

С течение на времето Собати разбира, че колегите й не просто не очакват да се състезават с жена, а и не желаят да го правят.

А между шума на двигателите и дима на гумите по асфалта се ражда една революционна идея - за създаването на първия автомобилен клуб в Дубай за жени със суперколи, "Арабските газели".

За мнозина Дубай представлява "Дисниленд за възрастни", площадка, готова за Instagram-галерии със суперзвезди и бързи коли, където всяко желание се сбъдва и слънцето винаги огрява пейзажа.

Хората идват тук, за да правят пари. Ако дойдете в Дубай с идея, можете да се наслаждавате на живота, казва Джарви. Самата тя е родена в САЩ, по професия е пилот от гражданската авиация.

От дете си мечтае да притежава Porsche, а сега пътешества из Обединените арабски емирства с Ferrari 599 с 620 к.с. под капака. Свръхбогатството дава възможност на притежателите му да сбъднат високоскоростните си фантазии, а желанието им да карат само най-новите модели води до зараждането на пазар за употребявани суперколи на по-ниски цени - шанс за всички останали автомобилни фенове.

В луксозни оказионни сайтове като Dubizzle могат да се намерят Bentley, Maserati, Aston Martin, Porsche, Dodge и др., а цените им са по-ниски в Дубай от други големи градове.

"Разбира се, че ще си купя спортна кола. Би било глупаво да не го направя!", казва Джарви.

Тя е една от 80-те жени от общо 17 националности, които участват в "Арабските газели". Голям процент от членуващите в клуба притежават собствени копмании, други са мениджъри от топ-ниво, но има и такива, които са се отдали на грижата за семейството и дома си.

Основателката на "Газелите" Ханан Собати има опит в луксозната индустрия. Родена е в Алжир, живяла е във Великобритания и Катар, преди да се установи в Дубай. Автомобилите са част от любимите й занимания още откакто като дете си играе с количките на брат си. Страстта й към скоростите е сериозна - все още твърди, че 1 май 1994 г. (смъртта на Айртон Сена при катастрофа на пистата Имола) е един от най-тежките дни в живота й.

Собати купува автомобилите със съпруга си, макар че самият той не е толкова запален по колите като нея. В колекцията й има Rolls Royce Drophead Phantom и Morgan Aero Supersport. Докато членува в чисто мъжки автомобилен клуб, решава, че е време да потърси жените-любителки на скоростите, в чиято компания да се радва на по-добро отношение.

В началото кани две от съседките си на пистата през 2016 г. Прекарват си страхотно. След това състезание едната си купува личен спортен автомобил, а другата "присвоява" този на съпруга си.

"В един момент се бях превърнала в страшилището на мъжете - всички съпрузи на приятелките ми се плашеха от мен, защото им развалям жените", казва тя с усмивка.

Социалните мрежи помагат за разпространението на славата на клуба й. Една от новопостъпилите участнички е 18-годишната Гала Ал Кетби, студентка по международни отношения в Университета в Шарджа и собственичка на Porsche 911 Carrera.

"Газелите" използват срещите си за различни активности, а брандове и производители проявяват интерес да подкрепят финансово клубните събития. McLaren спонсорира някои състезания, а Michelin участва в един от семинарите им.

Компаниите знаят, че имат полза от това да се асоциират с група като "Газелите", защото популярността им създава възможности за печалба.

Собати разказва как пет жени прекарват уикенд с тестдрайв на Ferrari California T, което струва над 200 000 долара.

"Две от тях поискаха да си купят колата след онзи уикенд. Спомням си как главният изпълнителен директор на компанията дойде при мен и ми каза, че това е била най-бързата възвращаемост на инвестиция в живота му".

Има и шанс за реална промяна и влияние върху индустрията. Неотдавна BMW кани "Газелите" за участие в дискусия за възприятията на брандовете и дизайна на автомобилите - от онзи тип дискусии, в които участниците разказват как си представят идеалните коли.

Основателката на автомобилния клуб участва и в панел по време на Международния автосалон в Дубай през ноември 2017 - форум, на който жените почти липсват в предишни години.

Все повече отношението на производителите и дилърите на суперколи се променя - гледат на жените-клиенти много по-сериозно, търсят мнението им като на ценни потребители.

Клубът е инструмент за промяна на разбиранията, казва Джарви. Групата иска да покаже на жените, че не е задължително да са "украшения" на мъжете си, за да карат хубави коли - могат да постигнат същия успех с учене и здрава работа.

"Не е задължително да си готината мацка на предната дясна седалка до шофьора. Може да си готината мацка, която държи волана"

Студентката Ал Кетби казва, че членството и в "Газелите" е провокирало интереса на колегите й в университета, а някои от приятелките й също искат да си купят бързи коли.

"Когато видиш толкова много момичета да говорят за коли и да разбират от тях, това те кара да знаеш, че не си сама", казва тя.

 По CNN

Любопитно: Най-недостъпните места на Земята

Малко хора осъзнават, че има места на Земята, на които хората все още не са стъпили и които все още са изцяло запазена територия на дивите животни.

Горското езеро, Русия

Точното местоположение на това мистериозно езеро е неизвестно. Според някои то може да се намери в района на руския град Тюмен, който е разположен в Западен Сибир.

Как се стига до там? Никой не знае...

Водопади Хонокохау, Мауи

Това отдалечено място е обляно в зеленина. Само един поглед към снимката ти дава чувство на изящна красота, величие и интерес към тайната на естествения свят.

Само си представете какво би било, ако пътувате до там.

Дъждовната гора в Амазония

Тази невероятна, огромна гора се простира през девет различни държави в Южна Америка: Бразилия, Перу, Колумбия, Венецуела, Еквадор, Боливия, Гвиана, Суринам и Френска Гвиана.

Тя е толкова огромна, че човечеството дори не може да се надява някога да я проучи цялата.

Гангкар Пуенсум, Бутан

Това е най-високата планина в света, която не е покорена от човечеството.

Разположена е върху спорна територия между Бутан и Китай и се извисява на 7 570 метра в небето

Каменната гора, Афганистан

Тези скални издатини и каньони са образувани в продължение на милиони години, предимно под земята под формата на огромни пещери.

С течение на годините мусонните дъждове отмиват метър по метър от варовика и дебелите слоеве от варовита утайка, създавайки тази система на уникални, мистериозни естествени мостове, кули и клисури, която може да достигне до 120 метра в дълбочина.

Далол, Етиопия

Днес в околностите на вулкана Далол се добива сол, така че, строго погледнато, това не е непокътната зона. Но непосредствената зона на вулкана, разбира се, е необитаема.

Учените смятат, че извънземният му пейзаж поразително прилича на повърхността на Йо - вулканична луна на планетата Юпитер.

Любопитно: Как получават прякорите си известните престъпници

Карлос Чакала

Истинското име на международния терорист всъщност е Илич Рамирез Санчес. Баща му е венецуелски марксист, който кръщава синовете си Владимир, Илич и Ленин.

След престрелка в Париж, при която загиват двама детективи и информатор, полицията съобщава на пресата само името "Карлос". То е открито във фалшивите паспорти на стрелеца, съобщава The Guardian.

Прякорът "Чакала" е последната част от пъзела. През 1975 г. Бари Удхамс намира чанта с оръжия в апартамента си в Лондон. Удхамс живее с бившата приятелка на Карлос и предполага, че оръжията са на терориста. Вместо да се обади на полицията, той се свързва с вестника The Guardian. Репортерът Питър Нийсуанд идва на мястото и забелязва, че на един шкаф стои копие на книгата "Денят на Чакала" от Фредерик Форсайт.

Така на следващия ден във вестника е поместена статия за Карлос "Чакала" - прозвище, което остава и до днес. Проблемът е, че книгата всъщност не е била притежание на терориста, а на самия Удхамс.

Ал "Белязаният" Капоне

Легендарният гангстер се сдобива с прякора "Белязания" (Scarface) още докато работи като охрана за занимаващия се с рекет Франки Йейл. Всичко се случва в клуб в Бруклин, Ню Йорк. Капоне е охрана на входа и обижда жена. Това води до бой с нейния брат – Франк Галучио. Той успява да посече лицето на Капоне три път от лявата страна.

От този момент нататък гангстера крие лявата половина на лицето си, когато го снимат. Лъже, че белезите са от войната, макар никога да не е служил в армията.

Клоунът убиец

Джон Уейн Гейси-младши е сериен убиец и изнасилвач. Жертвите му са най-малко 33 момчета в тийнейджърска възраст, които той насилва и убива в периода 1972-1978 г. Гейси е чудовище, което заравя телата на жертвите в собствения си дом или ги захвърля в реката. За престъпленията си е екзекутиран през май 1994 г.

Публичният образ на Гейси е много по-различен от неговата мрачна същност. Той е женен мъж, когото съседите му мислят за отзичвчив. Активен е в местната общност. Освен това влиза в клуб, чиито членове се маскират като клоуни и се появяват на различни благотворителни мероприятия – от събития за събиране на средства до посещения на болни деца в лечебни заведения.

Гейси създава своите образи – клоунът Пого и клоунът Пачъс. Сам изработва костюмите си и се научава да си слага грим. От това му странично хоби по-късно се появява и прякорът Клоунът убиец.

Джон "Тефлоновият дон" Готи

Популярният американски гангстер от италиански произход става глава на престъпната фамилия Гамбино в Ню Йорк след като през 1985 г. организира убийството на дотогавашния дон - Пол Кастелано. Така Готи застава начело на една от най-големите престъпни организации в света, която годишно изкарва милиони долари от рекет, кражби, лихварство, трафик на наркотици, проституция, изнудване и други престъпни занимания.

Става популярен с прозвището "Спретнатият дон" (The Dapper Don) заради скъпите дрехи, които носи, и това, че не крие лицето си от обществеността и медиите. По-късно, след като три големи съдебни процеса завършват с оправдаването му (макар и постигнато с тормоз над свидетелите и купуване на съдебни заседатели), Готи получава и друг прякор - "Тефлоновият дон". Идеята е, че винаги се изплъзва от ръцете на закона и нищо не "залепва" върху него.

Зодиак

Ето една неразрешена загадка. Убиецът Зодиак вилнее в Северна Калифорния в края на 60-те и началото на 70-те години. Убива четирима мъже и три жени на възраст между 16 и 29 години в периода декември 1968 – октомври 1969 г.

До ден днешен не се знае неговата истинска самоличност. Прозвището "Зодиак" той си дава сам чрез писмата, които изпраща на пресата. Те включват четири криптограми, от които само една е била разкодирана със сигурност. По думите му разкодирането на всичките е щяло да разкрие самоличността му пред полицията.

И макар в някои градове в района на Залива на Сан Франциско случаят все още да е отворен, едва ли някога ще стане ясно истинското име на убиеца.

Любопитно: Мъже под наем в Япония

"Учиш се като виждаш през очите на хората". "Хората, които приемат живота твърде сериозно, са тесногръди". "Ако не преживяваш нещо ново всеки ден, умираш малко по малко".

Не, това не са сентенции, извадени от профил в социалните мрежи на някоя тийнейджърка.

Това са съвсем реалните мисли на мъже на средна възраст в Япония.

Мъже, които могат да бъдат "взети" под наем. Те са добре облечени, дори леко небрежно, и на пръв поглед нямат вид на отчаяни. По нищо не приличат на така наречените "инсели" - самотните мъже на Запада, които обвиняват жените за всички свои несгоди.

Повечето са по-скоро като бохеми със свободен дух. Звучат енергично и ентусиазмът им никога не стихва. Всичко това е част от работата им като "осан" под наем. "Осан" е японската дума за мъж на средна възраст.

Мъжете под наем могат да бъдат наети за почти всичко, но ангажиментите им не включват физически контакти.

Тарифата им е равна на средното заплащане на час в страната - 1000 йени или около 9 долара. Почти всички "осан" под наем обожават работата си.

Както в повечето мегаполиси по света, така и в Токио хората предпочитат анонимността, особено като стане въпрос за желанията, нуждите и слабите им страни. Жителите на столицата копнеят за съвети от по-възрастни и по-опитни от тях, но се срамуват да се обърнат към колегата, с когото работят от години, или към чичо си, който ги помни от малки. Някой близък може и да ги съди за проблемите им.

По-лесно е да изповядаш притесненията си на някой напълно непознат, да получиш полезен съвет от него, след което той да се разкара. Е, на помощ идват "осан" под наем.

Компанията е основана от човек на име Нишимото през 2012-а. В Япония да наемеш човек под наем по този начин означава да изпиеш едно кафе с него, например, да си "изповядаш" проблемите и повече никога да не го видиш повече. А и историите, разказани пред познати, винаги могат да се превърнат в клюка, която всички знаят.

Затова има полза от мъжете под наем.

Те предлагат на клиента събеседник, който да ги изслуша търпеливо, а и самите те остават с чувството, че изпълняват дълга си към обществото. Вдъхновението за този бизнес спохожда Нишимото докато пътува в градския транспорт и чува как момичета се подиграват на мъж на средна възраст и го наричат "мръсен и миризлив".

"Осан" преди са доминирали в японското общество, но в момента изпитват затруднения да поддържат позитивен образ.

Културата и ценностите в Япония се сменят със скоростта на светлината. Нишимото не предполага, че по-възрастните мъже са изпаднали до такова положение. Затова решава да върне достойнството им.

След разгрома на Япония през Втората световна война войнствената мъжественост, според която войникът е олицетворение на мъжеството и плодовитостта, е отхвърлена. В десетилетията след войната процъфтява нов идеал за мъжественост. Мъжът на новото време е с бялата якичка, той е бизнесменът от средната класа.

Идеалът за мъж е бил такъв със стабилен доход, чист и подреден офис, улегнал, женен, с две деца.

Но дори и този стандарт се проваля. След икономическите сътресения в страната от 1989-а много мъже остават безработни и се оформя нова класа от такива, работещи на свободна практика. Нов удар върху икономиката нанасят кризата от 2008-а и аварията във Фукушима от 2011-а.

Постепенно, но сигурно, мъжете на средна възраст започват да губят културната си власт. Медиите започват да ги описват като неамбициозни, безлични и назадничави.

Този обрат обаче не означава, че жените са придобили повече власт. Институциите продължават да бъдат доминирани от мъже и да не допускат жени до високите лидерски позиции. Само че изгубеното чувство за чест у мъжете, което Нишимото е решен да възвърне, не е илюзия.

Уебсайтът му започва колебливо и има само по 45 заявки за "осан" на ден, което за мащабите на Токио е пренебрежимо малко. В останалото време Нишимото работи като стилист. В момента бизнесът му може да се похвали с 80 "осан" в 36 града на страната, включително Киото, Осака и Токушима.

Сред мъжете под наем има финансисти, инженери, брокери, застрахователи, мениджъри и учени.

Самият Нишимото се е срещал с повече от 5000 клиенти от основаването на компанията насам. Таксата за наемане е символична и е само с цел да вдъхне уважение и у клиента, и у предоставящия услугата. Наличието на заплащане е и гаранция, че "осан" ще свършат задачата си качествено.

Набирането на служители е лесно според Нишимото. Той получава по поне 10 кандидатури на седмица. Когато подбира персонала си, предпочита странно изглеждащи мъже с очевидни недостатъци. Тези, които изглеждат сякаш имат задни помисли, директно биват отхвърляни.

Мъжете с добър външен вид биха привлекли повече клиенти, но за Нишимото те са отегчителни. А и в сайта му най-популярни са приветливо изглеждащите, тези, които дават вид на добри слушатели. Разведени и такива, преминали през големи премеждия, също са предпочитани от потребителите, защото могат да разберат чуждата болка.

Ясно е, че много от клиентите преминават през психологически трудности. 70% от потребителите използват услугата за консултация и начин да поговорят с някого. Други 30% искат физическа помощ, например преместване на обемни вещи.

Когато започва, Нишимото очаква да привлече млади японски мъже, които имат нужда от съвет от някой по-възрастен с повече опит.

Младите японци така и не идват на тълпи - 8 от 10 клиенти са жени. Част от "осан" изпълняват и спешни поръчки за моментите, в които потребителят иска да говори с някого на момента. Такива са случаите на изневери, скандали, тормоз в работата.

Нишимото категорично забранява онлайн чатове и телефонни обаждания. Харесва "аналоговия" начин на комуникация и разговорите лице-в-лице. Има стриктна политика да няма никакъв физически допир между "осан" и клиентите. Създателят на услугата е категоричен - "осан" не са предвидени да изпълняват интимни прищявки.

При внимателно вглеждане в сайта на Нишимото обаче човек може да остане с различно впечатление.

Новите попълнения в екипа му биват описвани като "нови продукти", а всеки от предлаганите "осан" е представен с ръст, тегло и физически показатели. За всеки от тях е посочено какво предлага - разговор, вечеря, излизане на по питие. Нашимото също така е бивш автор на колонка за романтични и секс съвети.

Той искрено вярва, че помага на японските мъже на средна възраст да си възвърнат самочувствието. Само че много други се питат "Кой, по дяволите, би взел мъж под наем, само за да поплаче пред него?!".

По CNN

Любопитно: Градски легенди за метрото: тайни тунели, мутанти и още...

За някои хора метрото не е средство за бързо придвижване в мегаполиса, а зловещо място и източник на много легенди и митове, които се разказват като предания. Ето някои от мистериите на метрото в някои градове по света.

Московското Метро-2

Метро-2 е името на предполагаема секретна мрежа от метролинии, построена по времето на Сталин през 1930-а, за да позволи на съветските тайни служби да се придвижват бързо и незабелязано. Линиите би трябвало да стигат до имението на Сталин в предградията, до Министерството на отбраната, командни бункери и други военни обекти. Счита се, че тази система от тунели е по-голяма от официалното московско метро.

Тя е предвидена да служи като убежище в случай на ядрена атака и се предполага, че има огромен бункер, който може да подслони до 300 000 човека. Дори има слухове, че Метро-2 излиза извън рамките на Москва, позволявайки на съветските лидери да избягат в случай, че столицата бъде нападната. Информацията за съществуването на Метро-2 не е потвърдена, но и не е отречена от руските служби.

Тунел, който се счита, че води до Метро-2, е открит през 1960-а след разрушаването на хотел "Русия" близо до Кремъл. Тунелът е наречен Д6 - кода на КГБ за една от предполагаемите линии на Метро-2.

В нюйоркското метро е открито мистериозно ДНК

През 2014-а година екип от студенти от медицинския факултет на Университета Корнел събират генетичен материал от тунелите, седалките и автоматите за билети от 468 станции на метрото в Ню Йорк. Те откриват бактерии, която живеят върху човешката кожа, както и такива, които обикновено се свързват със стомашно-чревния тракт и отделителната система. Една от станциите, която е наводнена по време на урагана Санди, дори още съдържа генетичен материал, свързан с морската среда.

Странното е, че немалка част от откритите ДНК проби не съответстват на нито едно познато живо същество. Логичното обяснение е, че в метрото се съдържат микроорганизми, които все още не са подробно изследвани, за да може да бъдат разпознати през генетичните бази данни. .

Тайната подземна мрежа на Токио

През 2002-а журналистът Шун Акиба публикува статията "Имперският град Токио: Тайната на секретната подземна мрежа". В нея той твърди, че има доказателства за скрита подземна мрежа от тунели, която е открил докато сравнява стари и нови карти на столицата. На едно място например новата карта показва как два тунела се пресичат, докато в стария й вариант те са паралелни.

Това е първата от много "загадки", които Акиба смята за несъвместими с официалните данни. Журналистът твърди, че секретните тунели са прокопани преди Втората световна война. Предполагаемата причина за мистериозното им изграждане е, че правителството се е подготвяло за защита по време на военни действия. Някои вярват, че и до днес властите имат достъп до секретни влакове и подземни комплекси под правителствените сгради.

Хората-къртици и троглодити

От години съществуват легенди за безследно изчезнали в метрото на Ню Йорк бездомници, които никога не се появяват отново на повърхността. Твърди се, че те всъщност са хора-къртици - такива, които не понасят слънчева светлина и предпочитат да живеят под земята. Там те обитават изоставените тунели на метрото, крадат вода и ток и строят собствени убежища.

В Лондон съществуват слухове за така наречените троглодити, които живеят в метрото. Конспиративните теории твърдят, че това били наследници на ирландски имигранти-работници, които са блокирани под земята при строителството на подземната железница през 90-те години на 19 век...

Документален филм от 2010 г., посветен на хората, които намират подслон в подземията на метрото в Ню Йорк, показва, че това са бездомни хора, наркомани и алкохолици, живеещи в ужасни условия, но в никакъв случай не са мутанти.

Сингапур и лошият фън-шуй

През 70-те години министър-председател Ли Куан Ю решава като част от модернизацията на града да бъде построена система от влакове, наречена SMRT (Singapore Mass Rapid Transit). Проектът започва добре, но скоро икономиката влиза в криза. Според градската легенда премиерът Ли посетил специалист по фън-шуй, който го убедил, че линиите на метрото пресичат 8 "драконови вени" - т.е. предизвикали са гнева на "духовете на дракона" или са прекъснали потока на "чи", което е довело до икономическия срив.

Митът гласи, че решението на властите било да накарат всички жители на Сингапур, независимо от техния произход, да носят огледало във формата на "багуа" (осмоъгълник), което отразява негативната енергия. През 1987-а на монетата от 1 сингапурски долар е изсечен осмоъгълник и от двете й страни. Някои вярват, че това умиротворява духа на дракона и помага на икономиката да преодолее кризата. Монетата влиза в обращение през септември 1987-а - два месеца преди тържественото откриване на SMRT.

по List Verse

Любопитно: Човекът, който си купи изоставен град, за да живее там с кучето си и две котки

Единственият жител на град Сънрайз в щата Уайоминг се нарича Джон Войт. Да не се бърка с известния актьор и баща на Анджелина Джоли. 62-годишният мъж е горд собственик на призрачен град, който обитава заедно с кучето и двете си котки.

Въпреки че има население от 1 гражданин, Сънрайз се радва на висока популярност сред туристите. Преди година градчето беше посетено от близо 1000 души, защото се оказа разположено точно върху линията с най-добра гледка към слънчевото затъмнение. Наскоро археолози попаднаха и на подземно находище с артефакти от преди 13 века - един от най-старите обекти, свързани с наследството на първите заселници на континента.

Решението на Войт да си купи изоставеното миньорско градче Сънрайз през 2011 г. е просто поредната спирка по приключенския му път. Отраснал е в Уайоминг, живял е в Саудитска Арабия и Либия, занимавал се е с продажба на недвижими имоти, музика, ресторантьорство и много пътувания.

Плаща 12 милиона долара за земята, върху която няма нищо повече от няколко изоставени тухлени къщи, химическа лаборатория и младежки център, построен от Джон Д. Рокфелер в началото на 20 век. Идеята на Войт е да възстанови минното дело и да върне живота в Сънрайз.

"Призрачен град" е неофициален термин, който се отнася за изоставени населени места, чиито жители са се изнесли заради икономически фактори. Много от тези селища се намират в близост до бивши рудници или изоставени селски стопанства.

Когато населението стигне до 0, градовете се саморазпускат - губят традиционната си политическа структура (т.е. кметът), а националната статистика спира да ги брои при социални изследвания. Тук няма пощенски услуги, защото държавата не разпознава Сънрайз като географска единица.

Стотици хора, корпорации и църковни организации в САЩ си купуват градове-призраци, за да сбъднат инвестиционните си мечти, да запазят историческата ценност на мястото или да избягат от цивилизацията и да създадат секта.

Милиардерите Робърт и Триш Дуган платиха 6 милиона долара през 2016 г., за да придобият изоставения Холи Сити в Калифорния, някогашен дом на нациста Уилям Райкър. Семейство Дуган са сред най-големите донори на Църквата на сциентолозите, което накара много от жителите на околните населени места да се страхуват от бъдещите им планове за развитието на призрачния град.

Серо Гордо, което се намира на границата на Долината на смъртта, е продадено за 1.4 милиона долара на двама инвеститори от Тексас. Изоставеният му бар прилича на декор от "Западен свят". Целта на предприемачите е да го превърнат в туристическо селище, като планират да подменят цялата канализация и да преустроят останалите сгради.

"В момента всичко е 80% мечта, 20% пари. Със сигурност има и по-добри места, в които да похарчиш спестяванията си. Но в крайна сметка, човек се замисля за какво изобщо трупа пари. Лично аз, не бих се поколебал да си купя призрачен град, ако имах безкраен достъп до финансов ресурс", казва съсобственикът на Серо Гордо Брент Ъндъруд.

Старото фермерско селище Албърт в щата Тексас е продадено през 2009 г. и вече е преобразено в дестинация за брачни церемонии.

Градът-призрак е използван за терен на повече от 40 сватбени тържества през последната година. Собственикът на Албърт не е имал намерения да го рекламира като "град на сватбите", напротив. Когато за пръв път стъпва на терена на новата си придобивка, Брандън Ийзли си казва "По дяволите, какво направих?". В началото на 20 век градчето е популярно със земеделския си пазар. Сто години по-късно в него е останала само прашна танцувална зала, бар на открито и 50 декара градина с пеканови дървета.

Първоначалният план на Ийзли е да превърне Албърт в дестинация за организиране на концерти и фестивали. После обаче негов познат го пита дали би разрешил на сина му да се ожени в залата за танци, а предложението дава нова идея на собственика на призрачния град.

Фактът, че в Албърт няма жилищни сгради, не променя интереса на младоженците. Да наемеш цял град за сватбата си звучи много по-добре, отколкото да наемеш ресторанта на хотел.

Но повечето инвеститори, които влагат парите си в подобни проекти, нямат особено големи амбиции.

В повечето случаи става дума за хора, които търсят тишина и спокойствие от всекидневието си в големите градове. Преди всичко става дума за емоционално решение, а не за проект с очаквана висока добавена стойност.

А интересът към този вид имоти не е малък - включително от страна на чужденци, които искат да си купят "парче американска история", като придобият села, създадени по времето на Златната треска.

Колкото до плановете на Джон Войт да възроди Сънрайз с миньорство - нещата не се получават така, както той си е представял.

Първоначално, производството тръгва, продажбите на желязна руда изплащат част от инвестицията, но през 2014 г. пазарът се срива заради заливането с евтина китайска продукция и Войт разбира, че няма да може да продължава да се издържа по този начин.

Затова както повечето си колеги - собственици на призрачни градове - се насочва към туризма. Но не точно в стила на Серо Гордо или Албърт. Войт решава да сподели с посетителите си както историята, така и ресурсите на Сънрайз.

Така учени от цяла Америка пристигат в градчето, за да провеждат проучвания и експерименти. Освен археолозите, Сънрайз привлича и геолози с една от най-старите кариери в Северна Америка, както и изследователи на дивата природа, които се занимават с проучвания на местната популация от прилепи.

Това не означава, че Войт прави печалба от собствеността си. Дори извънредният наплив на туристи през 2017 не носи пари в градчето. Но за неговия стопанин това няма значение - самият той има значителен източник на приходи от по-стари инвестиции в други недвижими имоти. А и винаги може да отвори отново мината за желязна руда.

по The Outline

Любопитно: През XIX век жените ходили на плаж с цели фургони

Днес събираме багаж в малка чанта и отиваме на плаж.

Но как е било в XIX век в Англия?

Жените ходили на плаж с цели фургони!

В Англия, по времето на викторианската епоха, общото къпане на жени и мъже с бански костюми не било прилично. 

Поради тази причина били измислени къпалните кабини, които скривали къпещите се от чужди погледи.

Вътре във фургоните е имало шкафове за парфюми и накити и закачалки за дрехи.

Пикът на тези къпални кабини бил през 50-те години на XIX век, а се ползвали главно в Англия, но също така и във Франция, Германия, САЩ и Мексико.

В началото на XX век кабините излизат от употреба, когато официално е разрешено на жени и мъже да се къпят заедно.

Любопитно: Герои променили света

Супергероите са вдигнали летвата доста високо, защото са идеални личности, които винаги поставят другите преди себе си. Те са добри до мозъка на костите си и не биха се замислили да рискуват живота си, за да спасят вашия. 

Но такива хора всъщност не съществуват, нали? Е, има доста личности от историята, чиито действия са променили света. Независимо дали са целяли това или не, техните постъпки и мислене са ги превърнали в истински герои.

Мартин Лутър Кинг Младши

Считан за един от най-великите американски оратори, Мартин Лутър Кинг Младши е убит заради работата си в  Афроамериканското движение за граждански права. Там е един от водачите, активист и хуманист, както и отдаден християнин, вярващ че би могъл да промени света без насилие – и успява да го направи.

Лутър Кинг организира маршове, паради и кампании срещу расовата сегрегация и посвещава живота си на борбата с расизма, загнездил се в обществото и правителството. И до днес има спекулации, че в покушението му са замесени правителствени служби (ЦРУ и ФБР), но това така и не е доказано.

Стивън Хокинг

Един човек, който е преодолял всички физически, емоционални и академични ограничения в своя живот.

Хокинг страда от амиотрофична латерална склероза – болест на моторните неврони, която го е парализирала. Повечето хора го разпознават по електронния глас, идващ от компютъра, с помощта на който комуникира. Той не само е надминал всички прогнози на лекарите, които през 1963г му съобщават, че ще живее най-много още две години, но също така е посветил живота си на науката.

В своята книга „Кратка история на времето“ Хокинг обсъжда своите собствени теории за космоса. Той е и научен директор в Центъра по теоретична космология в Кеймбридж. Въпреки своето заболяване, което се отразява тежко не само на личния му живот, но и на професионалния му, той все още е женен, има деца и продължава да се занимава с наука.

Роза Паркс

Роза Паркс е известна с едно нещо – че веднъж отказала да освободи мястото си в автобуса, за да седне бял мъж. Тя била афро-американка, в последствие станала известна като „първата дама на гражданските права“ и „майката на движението за свобода“.

Всичко започва на 1 декември 1955г, когато Роза отказва да послуша шофьора на автобуса, който й нарежда да освободи мястото си, за да седне бял мъж в секцията за чернокожи, тъй като другите места били заети.

За своето неподчинение Роза е арестувана, само защото цветът на кожата й бил различен. Тя се превръща в символ на съпротивата срещу расовата сегрегация, а действията й довеждат до автобусния бойкот в Монтгомъри – едно от най-големите успешни масови движения против расовата сегрегация.

И макар в дългосрочен план битката да е спечелена, личният живот на Роза се превръща в истински кошмар. Тя губи работата си и получава безброй смъртни заплахи в продължение на години.

Кайл Карпентър

Уилям Кайл Карпентър е най-младият жив войник, получил Медал за храброст.

Той е награден с престижното отличие за своята забележителна храброст, която проявява на мисия в Афганистан. Карпентър предпазва свой приятел от ръчна граната, хвърлена на покрива, където са разположени през ноември 2010г. И двамата мъже оцеляват благодарение на действията на Кайл, който тогава е на 21 години и се хвърля върху гранатата. В резултат на това губи почти всичките си зъби, дясното си око, челюстта му е натрошена, а ръката му счупена на няколко места.

Любопитно: Най-умният човек на планетата

Уилям Джеймс Сидис (роден на 1 април 1898 г.) е абсолютен рекордьор с гигантското IQ равнище между 250 и 300. На 5-годишна възраст той използва пишеща машина и се научава да говори латински, гръцки, руски, френски, немски и иврит. На 6-годишна възраст му е бил отказан прием в Харвард, под предтекст, че е бил прекалено емоционално незрял. По-късно, на 11-годишна възраст, са били принудени да го приемат в престижния университет, след като държи лекция по 4-измерна физика, като до завършването си вече владее общо 40 езика.

След арестуването му през 1918 г. вследствие на федерален акт, ограничаващ свободата на словото, Сидис прекарва годините от 1921 до 1944 (когато умира) в дейности, при които не му се налага да има пряк контакт с хора и да говори много.

Още като 18-месечно бебе четял вестник "Ню Йорк таймс", като двегодишен сам научава латински, а две години по-късно се справя много добре със старогръцки.

През целия си живот обаче Уилям Сидис не се е занимавал с нищо съществено.

Любопитно: Места по света, където няма да стъпим

Гасадалур, Фарьорски острови

Острови, до които се плава около седмица, високопланински села, до които не водят пътеки, изследователски станции, оковани във вечен лед – ще ви разкажем за няколко места, на които рядко стъпва човешки крак.

Пейзажите тук са недокоснати от човешка ръка. Истинска награда за търпеливия пътешественик. До малкото селце на Фарьорските острови може да се стигне от 2004 година насам. Благодарение на машина, която направи тунел в скали край него.

През 2012 година населението на Гасадалур бе само 18 човека. Независимо от това, тук рибата не достига, за да изхрани и толкова малко хора.

Ла-Ринконада, Перу

Градът се намира в перуанските Анди и на 5100 метра надморска височина. Смята се, че това е най-„високият” град на планетата.

Намира се на ледник, който никога не се топи. А да се доберете до него е възможно, но минавайки с тежки камиони по опасни пътища. За да преодолеете разстоянието до Ла-Ринконада, ще ви е необходима около седмица. Пътят е сложен, като в допълнение идва и височинната болест.

Всеки ден местните жители се спускат в шахти, за да добиват в ледените пещери ценни метали.

Станция Мак-Мердо, Антарктика

Намира се буквално на края на света. Станцията е удивително място. Коренни жители няма. През лятото обаче тук става доста оживено – идват около 1200 учени.

Те се радват на редица удобства след дълги години упорито облагородяване на местността – имат телевизор, спортна зала, малко поле за голф, оранжерия и т.н.

Алерт, Канада

Алерт е село на 500 мили от Северния полюс.  Смята се, че това е най-серевният постоянно обитаван населен пункт в света.

Както се досещате, доста е недружелюбен към хората откъм условия за живот. Температурите са изключително сурови – само два месеца в годината средната температура за месеца надвишава нулата.

Окръг Мотуо, Китай, Тибетски автономен регион

За да стигнете до Мотуо, трябва да преодолеете редица трудности. По-голямата част от пътя трябва да бъде измината пеш.

Иначе областта е известна с красотата си и невероятните пейзажи. Според будистки източници, именно тук се намира Свещената земя.

През годините властите са се опитвали да построят път, но заради ландшафта и постоянните лавини това е невъзможно.

"Забранения етаж" в Пхенян, който не съществува, но може да убива

Мнозина са на мнение, че именно посещение до скрития пети етаж на хотел "Янггакдо" в Пхенян е причината за задържането и последвалата смърт на американския студент Ото Вармбиер. Американецът Калвин Сън също е бил там и съветва всички останали да стоят далеч от там.

Сън е роден и израснал в Ню Йорк в семейство на китайски емигранти. Преди да отпразнува 20-тата си годишнина, той няма навика да пътува много и почти не е напускал щата. Предпочита да стои в зоната си на комфорт.

Спонтанно пътуване до Египет променя нещата и така започва страстта му към пътешествията. Калвин започва свой блог за пътувания и бързо си печели фенове.

Използва всяка ваканция и всеки уикенд, за да посещава нови и нови места, а условието е само едно - никога да не бъде на едно и също място два пъти.

Преди да започне втората си година в университета, Сън решава да използва лятната си ваканция, за да обиколи Близкия Изток и Азия. Той няма навика да има предварително начертан маршрут и винаги оставя част от изживяванията си на случайността. Северна Корея също не е част от плана. Нито секретният пети етаж на "Янггакдо".

През 2011-а западните туристи, които искат да посетят КНДР, трябва задължително да използват услугите на туроператори. Половин дузина агенции предлагат организирани екскурзии до Северна Корея през Китай. Правилата за тези визити стават далеч по-стриктни през 2017-а, според мнозина - заради посещение на забранения пети етаж на въпросния хотел.

Докато е в Пекин, Калвин се отбива от любопитство при един туроператор и офертата да отскочи до мистериозната Северна Корея е твърде примамлива, за да я пропусне.

Сън е в група заедно с 20 американци, европейци и китайци, повечето на възраст между 20 и 30 години. По време на инструктажа им в Пекин им е обяснено да слушат и изпълняват всичко, което гидовете им кажат и винаги да показват уважение към севернокорейската култура.

При кацането си в Пекин Калвин първо е поразен от контраста с Китай. Всичко му изглежда черно-бяло на фона на пъстрата китайска столица.

Сградите, билбордовете и дори дрехите - всичко е в бяло, черно и малко червено.

Групата има трима гидове на възраст около 40 години. И тримата казват, че са бивши военнослужещи от народната армия на КНДР. Отначало са стриктни с групата - на никого не е позволено да пресича без придружител или да снима без предупреждение. Въпреки това гидовете са общителни и непрекъснато разговарят с туристите.

Калвин стреля за първи път с огнестрелно оръжие по време на престоя си в Пхенян, а на стрелбището американците отнасят много шеги колко лоши стрелци са, при положение, че идват от страна, в която почти всеки носи пистолет. С напредване на времето гидовете стават все по-небрежни към правилата, а Сън си е спечелил доста нови приятели.

В края на престоя екскурзоводите оставят туристическата група без надзор в хотела. Те са уморени и се оттеглят да си починат от дългата седмица. Тогава някой от туристите предлага да разучат хотела.

Със своите 47 етажа "Янггакдо" е една от най-високите сгради в Пхенян.

Има четири ресторанта, салони, СПА. Телевизорите в стаите дори предават и чуждестранни канали. Това е и най-популярното място за отсядане в страната. Според севернокорейските стандарти хотелът е петзвезден, въпреки че според туристите е по-близо до тризвезден.

Групата първо посещава панорамния ресторант на покрива на хотела. В асансьора обратно към вътрешността на "Янггакдо" някой забелязва, че няма бутон за петия етаж. Цифрите на панела са 4 и след нея - директно 6. Затова посетителите решават да проверят дали етажът наистина съществува и дали го няма от суеверие.

Мистерията на петия етаж не е нещо ново - тя се споменава в редица блогове за пътувания. Някои от групата на Сън също са чували за това, но самият той не е. Дотогава туристи не са били задържани в КНДР и групата не осъзнава сериозността на положението. В момента в сайта на туроператора, който Сън е ползвал, е изрично посочено, че етажът е строго забранен за посетители.

Но Калвин и приятелите му не са били предупредени за каквото и да било.

Групата слиза на четвъртия етаж и се изкачва по стълбите етаж нагоре. Настроението привидно е весело, но повечето туристи всъщност са напрегнати и нервни. Един от тях твърди, че отнякъде се чуват викове - нещо, което Сън не потвърждава. Изненадващо, вратата към петия етаж няма никакви надписи и табели. Освен това не е заключена. Всички вадят фотоапартите и пристъпват напред.

Първото, което прави впечатление, е, че таванът е значително по-нисък от този на останалите етажи. Решени да изследват мястото, туристите се разделят на по-малки групи. Етажът е слабо осветен и напомня повече на бункер, отколкото на хотелски коридор.

Повечето стаи са заключени, но една е с открехната врата. Вън до отворената врата има чифт обувки. Вътре обаче няма никого, но има множество екрани, които изглежда показват хотелските спални. Затова Калвин решава, че това са помещенията за охраната на хотела, в които те следят посетителите.

Стените са покрити с ярки плакати с анти-американска и анти-японска пропаганда.

След няколко минути отнякъде идва непознат мъж и на ясен английски пита групата дали не се е загубила. Някой отговаря "Да". Въпреки че не изглежда ядосан или раздразнен, мъжът веднага ги ескортира до най-близкия асансьор.

Но част от групата решава да се върне отново и да проучи още от етажа. Оказва се, че зад някои врати има само тухлени стени, само че една от тях води към стълби към друг етаж.

Там има още повече пропаганда и още повече заключени врати. И още веднъж мъж, който изглежда да е от персонала на хотела, ги моли учтиво да се отправят към най-близкия асансьор.

Най-смелите от туристическата група се връщат за трети път. В крайна сметка те са само на по 20-и-няколко - млади, смели и до огромна степен безразсъдни. А тайните им обиколки из петия етаж на "Янггакдо" им изглеждат напълно безобидни. Всичко, което се случва оттам нататък, показва точно обратното.

В 5:00 сутринта Сън и приятелите му се прибират по стаите си и започват да приготвят багажа си. Микробусът, който ще ги откара до летището на Пхенян, трябва да пристигне след по-малко от два часа.

В 7:00 сутринта групата е в микробуса и все още е в много добро настроение, докато не се качва служител на хотела и не ги моли да слязат.

Гидовете казват, че знаят какво е направил един от туристите и ще е по-добре да си признае сега. Никой не проговаря. Според служителя някой е взел без разрешение бродираните кърпи на "Янггакдо" и ако чужденците искат да се приберат по домовете си - откраднатото трябва да бъде върнато. Никой не признава да е виновен.

Тогава гидовете сключват своеобразна сделка със служителите на хотела. Всички ще се обърнат с гръб, а крадецът ще остави кърпите на земята. Така неговата анонимност ще бъде запазена. В крайна сметка всички се прибират по домовете си. Сън започва втората си година като студент по медицина и рядко се сеща за преживяното в Северна Корея. Четири години по-късно това се променя.

През 2015-а американецът Ото Вармбиер попада в КНДР по почти същия начин, по който и Калвин и то със същия туроператор.

Вармбиер също е в "Янггакдо". Той обаче е обвинен от севернокорейските власти, че се е опитал да открадне пропаганден постер.

Минава през скалъпено съдебно дело и е принуден със сила да направи самопризнания по телевизията. Осъден е на 15 години тежък труд. Заради насилието в ареста изпада в кома, а смъртта му през 2017-а е новина номер едно във всички западни медии.

Камерите за наблюдение показват, че той е бил в част на хотела, която не е публично достъпна.

Според тези, които са отсядали в този хотел, Вармбиер е бил именно на петия етаж, където се е опитал да свали пропаганден плакат - нещо, което нито севернокорейските власти, нито персоналът на хотела потвърждава. Те също така отказват да кажат дали петият етаж въобще съществува.

Според Сън обаче плакатите там не могат да бъдат свалени - те са заковани здраво за стените, и всъщност нищо от етажа не може да бъде откраднато.

Смъртта на Вармбиер промени туризма на Северна Корея. Редица туроператорски фирми вече отказват да предлагат пътувания до там. А Сън осъзнава какви сериозни последици са можели да имат малките им среднощни пътешествия из дебрите на "Янггакдо"...

по BBC

Любопитно: Малкият остров, чиито пари са големи колкото хората

Пристигането на остров Яп ще изпълни дори най-преситените туристи с усещане за страхопочитание. Единственият самолетен полет до микронезийския остров преминава над гъсти гори, блатно таро, плитки лагуни и и гъста мрежа от мангрови дървета, заобиколени от извиващ се риф.

Истинското възхищение не идва от идиличните картини, нито от посрещането от местно момиче в традиционна пола от хибискус. То се проявява, когато за първи път се изправите очи в очи с гигантските им каменни пари.

Стотици от тези необичайни дискове с размерите на човешки ръст са разпръснати навсякъде из острова.

Някои са поставени пред шепата хотели, други са подредени на редици близо до плажа или дълбоко в сърцевината на горите. Всяко селце има своя банка с каменни пари - тези, които са твърде тежки, за да бъдат местени, биват показвани на малал (площадките за танци).

Уникалната каменна валута се използва на острова от няколко века, макар че никой не е съвсем сигурен кога точно се е зародила концепцията. Това, което е известно, е че всеки от камъните е различен, изпълнен с дълбок смисъл, като са издълбавани и пренасяни от жителите на Яп чак от Палау, островна нация на 400 км на югозапад.

Първите от тях са използвани като подаръци и са оформени като кит - и затова са наричани ‘раи'-камъни. Постепенно те еволюират до валута. Получават и дупки, издълбани в центъра им, за да бъдат по-удобни за транспортиране през океанските води.

Проблемът на остров Яп е, че той никога не е имал издръжливи камъни или ценни метали, от които да се правят монетите.

Вместо това опитните местни моряци, наемани основно от богати върховни вождове, са плавали до Палау на бамбукови салове и шхуни, за да превозят варовик от чуждите каменоломни.

С подобряването на техниките и инструментите, каменните пари започват да стават дори по-големи от хората, които усърдно ги оформят и дълбаят. Когато на острова се появяват метални инструменти, донесени от европейски търговци в края на XIX век, добивът на варовик става по-лесен. Някои исторически източници от 80-те години на XIX в. твърдят, че 400 мъже от общо 7000 души население в Яп са работели в една от каменоломните в Палау.

При завръщането си моряците предават оформените камъни на върховните вождове, които се събират от различни селища. Вождовете задържат по-големите пари, плюс 2/5 от по-малките монети. Понякога дават имена на някои камъни, често избирали своето собствено име, или това на роднини. Определят стойността им на база на още по-стара парична система със седефени монети.

Оттам нататък камъните влизат в обръщение и могат да бъдат купени. Ако вождът реши, че една каменна пара струва 50 седефени пари, всеки може да направи размяната, стига да разполага със съответната стойност.

В наши дни седефите са заменени от вездесъщите американски долари - поне за всекидневни транзакции като покупката на хранителни стоки. Но за по-концептуални размени, например - откупуването на права, камъните остават жизненоважно разплащателно средство за 11-те хиляди жители на Яп.

Местен жител разказва, че е семейството му е използвало каменни пари само два пъти. Единия път - като обезщетение за развод: "Използвахме ги, когато един от братята ми създаде проблеми на друго семейство. Бракът му се провали. Бащата на бившата му съпруга, който е един от вождовете, получи една каменна пара като извинение и го прие".

За разлика от западната концепция за предварително фиксираната стойност на валутата, цената на каменните пари винаги се променя. Каменните пари се оценяват по размера им (варират от 7 см до 3.6 м диаметър), по сложността на украсата и дори според трудностите, свързани с придобиването на камъка.

Стойността на каменните пари зависи и от това на кого ги давате.

Жителите на Яп оскъпяват всеки камък, като го „доукрасяват" с допълнителни истории и легенди за произхода му.

Семействата рядко напускат родните си села, а племенните старейшини предават на потомците си информация за всеки камък. Така парите служат като памет за миналото и помагат за заздравяването на връзки и взаимоотношения, които датират още от времената на воини и кланове.

В някои случаи камъните имат гравирани надписи, обозначаващи сражения отпреди повече от 200 години.

На около 40 км от столицата Колония се намира банката за каменни пари "Мангьол". Няколко дузини камъни са подредени по големина пред "пебея", открита сграда в центъра на селото, където местните жители се събират, за да търгуват, да празнуват и понякога да учат децата.

Раите са специално разположени, всяка от тях е кодирана с тайни връзки, отношения на селища, истории на бракове, конфликти и дълбоки извинения. Историите са с вековна възраст и се знаят само от местните жители. Те съответно определят кои камъни са най-ценни.

Няма нужда да се правят повече раи, тъй като островът на практика има постоянен брой пари в обръщение, и много малко от тях някога изобщо се поместват. Дори счупените камъни запазват своята история, която им придава по-голяма ценност, отколкото биха имали новите.

От време на време все пак се правят и нови каменни пари, просто за да се гарантира, че уменията на предишните поколения няма да бъдат забравени.

Ако камъните са толкова ценни и лесно достъпни, какво спира някой да си присвои чуждите пари или да ги открадне?

Кражбата на раи е относително рядко срещан феномен, тъй като местните хора не пазят тайни помежду си. Повечето събития в селото са известни на всички и ако се случи незаконно отнемане, то бързо ще бъде разкрито.

Съседните острови до Яп - Гуам, Палау и Чуук - са силно повлияни от европейската и американската колонизация, и носят видими белези от Втората световна война. Гуам остава американска територия с голяма военна база на острова, оформила неговата култура, докато в лагуната на Чуук има около 60 потопени отломки от кораби, резултат от унищожителната операция "Хейлстоун" през 1944.

Яп обаче като цяло избягва американските бомбардировки, след като японската окупация в началото на XX век приключва. Затова здравината и дълготрайността на камъните раи въплъщава автентичността на културата през вековете.

По BBC