Повече от 40 години комунистите забраняват празнуването на Деня на народните будителите
Честването на днешния Ден на народните будители е забранено
от комунистическия режим през 1945 г. и не се отбелязва в продължение на повече
от четири десетилетия, до рухването му в края на 1989 г.
За първи път честване на народните будители става на
фестивала в Пловдив през 1909 г. Всепризнат патрон на българското будителство е
Йоан Рилски почитан като небесен покровител на българския народ и държава,
който в народната памет е образец за себеотдаване, безсребърничество, любов към
ближния и Отечеството и към когото народната обич и уважение остава жива през
вековете на османско владичество.
През 1922 г. Стоян Омарчевски, министър на народното
просвещение по инициативата на група интелектуалци внася предложение в
Министерския съвет за определянето на 1 ноември за Ден на българските народни
будители.
На 28 юли 1922 г. Министерството на народното просвещение
излиза с окръжно №17 743, според което 1 ноември е определен за „празник на
българските будители, ден за отдаване на почит към паметта на големите българи,
далечни и близки строители на съвременна България“.
На 31 октомври 1922 г., излиза постановление на Министерския
съвет за обявяване на празника. На 13 декември същата година 19-то Обикновено
Народно събрание приема Закон за допълнение Закона за празниците и неделната
почивка. Цар Борис III подписва закона за въвеждането на Деня на народните
будители на 3 февруари 1923 г. Три години след подписване на Ньойския договор
българското общество изпитва остра нужда от духовни стимули и ги намира в
наследството от идеи на най-мъдрите българи.
Прокламацията на Денят гласи:
„Нека Денят на св. Йоан Рилски да се превърне в Ден на народните
будители, в празник на големите българи, за да събуди у младите здрав смисъл за
съществуването и интерес към дейците на миналото ни.“
От 1945 г. празникът е отменен от комунистическият режим,
който въвежда задължително празнуване на дати като 9 септември и 7 ноември –
празник на „Великата Октомврийска революция”, та дори рождения ден на
най-масовия убиец на ХХ век Сталин.
Въпреки забраната Денят на народните будители е запазен в
паметта на българския народ. В много селища на България този ден се отбелязва
неофициално.
Празникът е възстановен със Закона за допълнение на Кодекса
на труда, приет от 36 Народно събрание, на 28 октомври 1992 г.
Сред най-тачените български народни будители са Свети Иван
Рилски, Паисий Хилендарски, Григорий Цамблак, Владислав Граматик, Петър
Парчевич, Петър Богдан, Матей Граматик, Неофит Бозвели, Неофит Рилски, Иван
Селимински, братята Димитър и Константин Миладинови, Георги Стойков Раковски,
Васил Априлов, Васил Левски, Христо Ботев, Стефан Караджа, Хаджи Димитър, Любен
Каравелов, Добри Чинтулов, Иван Вазов, Григор Пърличев, Александър Екзарх,
Никола Бобев, Стефан Антонов, Иван Богоров и много други.
От 1991 г. Съюзът на учените в България отбелязва Деня на
народните будители и като Ден на българската наука. С решение на Съюза на
българските журналисти този ден става и Ден на българската журналистика.
Денят на народните будители не е единственият празник, който
е забранен след окупацията на България от Червената армия и взимането на
властта от БКП. В своите „Задочни репортажи за България” убитият от Държавна
сигурност през 1978 г. в Лондон писател Георги Марков пише:
„След установяване на пълното съветско господство над
България, по указания на Москва, бяха предприети системни и решителни опити за
ликвидиране на всички съществени традиционни празници и обреди. Огромната част
от тях попаднаха под ударите на антирелигиозните кампании на режима и бяха
дамгосани като попски отживелици.
Всеки днешен българин знае, че бяха ликвидирани не само
пряко свързани с религията празници като Коледа, Великден, Богоявление,
Гергьовден и други, но и празници, свързани пряко с националното самосъзнание и
във висша степен “надрелигиозни” като Деня на Кирил и Методий.
Вместо тези празници, които българите бяха зачитали от около
хиляда години, бяха въведени празници на режима като Първи май и Девети
септември. Но ако човек може да разбере желанието на една диктатура да има свои
празници, то как би могло да се квалифицира изхвърлянето на Деня на Кирил и
Методий и заменянето му с официалното празнуване на Деня на съветската
конституция.
Как би могло да се обясни задължителното празнуване на
националния празник на чужда държава – 7 ноември? Ако тези действия не
представляват гавра с българското национално съзнание, не зная какво друго име
би им подхождало. Трябваше да мине доста време, докато в обърканите
следсталински години, под натиск отдолу, Денят на съветската конституция
отстъпи мястото си на Деня на Кирил и Методий…
Същевременно човек не може да не си спомни трагикомичната
ситуация, в която се намери българският режим, когато до 1953 година честваше с
невиждана помпозност рождения ден на Сталин, а десет години по-късно датата 21
декември беше мъртъв ден.”
„Господари на ефира” наказаха тези, на които им пречат „неколцината”
Ранобудни студенти!
.jpg)
