На 10 юни 1692 г. в град Салем, Масачузетс, е обесена
Бриджит Бишъп, осъдена на смърт
седмица по-рано за магьосничество. По ирония на
съдбата тя е последната арестувана, но изпреварва останалите 18 души, виснали
на бесилото. Най-злата й магия се изразявала в това, че поразявала мъжете в
Салем със смъртоносния грях на Страстта, тъй като била привлекателна млада
жена, пренебрегваща пуританския морал с облеклото си, без да носи скромна черна
рокля и алено боне. Нейната „форма“ посещавала мъжете в градското предградие
Салем Вилидж посред нощ и ги скланяла към грях.
Съдебните процеси срещу Салемските вещици, започнали през
1692 г., са подклаждани от пуританите. Не е излишно припомнянето, че това са
крайно фанатични и нетолерантни протестанти, враждебно настроени към другите
течения в християнството, като първите от тях пристигат в Америка едва преди 70
г. Салем е основан през 1626 г. и е наречен на светия град Йерусалим.
В строгия морален кодекс на пуританите не е предвиден
отдушник за враждебността и агресията. Това, в комбинация с пуританската вяра,
че всеки човек е длъжен да следи за благочестието на съседа си, прави
конфликтите неизбежни.
Проповедниците, които идват в Масачузетс от други краища, са
изложени на риск. Властите изгонват три пъти квакерката Мери Дайър, но всеки
път тя се връща и продължава да проповядва своите възгледи, докато на 1 юни
1660 г. е обесена в Бостън. Филип Ратклиф заради неговите проповеди срещу
правителството и срещу църквата в Салем е бит, бичуван, отрязани са му ушите и
е изгонен. Нетолерантността на пуританите принуждава мнозина заселници да
напуснат Масачузетс и това допринася за развитието на други колонии.
Предпоставките за избухването на абсурдния „лов на вещици”
през 1692 г. са съвсем банални. Една от тях са вътрешните разногласия в
общността във връзка с ръкополагането на пристигналия от Барбадос Самюъл Парис
за пастор Салем Вилидж, тъй като за предходните 20 г. суровите пуритани
прогонват предишните трима. Колонистите се карат непрекъснато за земя, тъй като
семействата им се увеличават и изхранването им става все по-трудно. Катализатор
на напрежението се явява и нападението на индианците абенаки.
В дъното на проблемите обаче стои наложената от пуританите в
Новия свят теокрация (сливане на светската и религиозна власт), тъй като всички
нещастия – от загиването на реколтата до смъртта на децата – са приписвани на
Божия гняв към прегрешилите смъртни.
Историята започва, когато 9-годишната дъщеря на преподобния
Самюъл Парис, Бети и 11-годишната му племенница Абигейл започват да получават
странни пристъпи, проявява на явни знаци, че умът на момичетата се влошава. Не
е намерено медицинско обяснение за тяхната разсеяност, празния им поглед,
небрежността и особено непокорството им.
Скоро след това и други деца от селището започват да страдат
от същите припадъци. Лекарят на колонията доктор Григс не успява да постави
диагноза и оповестява, че в случая става дума за магьосничество, в чиято основа
стоят вуду магиите на робите от Карибите. „Преподобни Парис, страхувам се, че
Ръката на злото е над тях“ – казва Григс тъжно. „Магия?“ - пита невярващо
Парис. Лекарят кимва с глава.
В опита си да помогне на пострадалите, Мери Сибли, леля на
едно от засегнатите момичета, влошава нещата, като моли робинята Титуба
(наполовина африканка, наполовина карибска индианка) да направи
контразаклинание чрез „магьоснически сладкиш”. Титуба се опитва да улови
демона, като изпече магически кейк от ръжено брашно, смесено с урината на Бети
и Абигейл. Тя нахранва с него кучето с надеждата, че песът ще я отведе до
човека, омагьосал девойките. Но кучето просто се помотава безцелно наоколо и
накрая хуква да гони един заек в гората. Случаят обаче се разчува из града.
Реакцията на общността е светкавична – в църквата робинята е
подложена на публично унижение и е обвинена от преподобния Парис, че е
призовала дявола на помощ.
Скоро след това започват да валят обвинения в магьосничество
– първите арестувани във връзка с тайнствените пристъпи на четири от болните
момичета са просякинята Сара Гуд, Сара Осбърн и робинята Титуба. Всяка от тях
вече е трън в очите на обществото и пуританите просто се нуждаят от повод, за
да им навредят. Сара Гуд е бедна жена, която моли съседите си за храна и
подслон, а непрекъснатото й мърморене под нос е тълкувано като правене на
заклинания. Сприхавата Сара Осбърн скандализира съгражданите си, като се омъжва
за нает от нея работник. Като капак, никоя от тези жени не посещава църква. Те
набързо са арестувани и изпратени в затвора.
С това обаче фарсът тепърва започва. През март 1692 г. са
задържани още жени – Марта Кори, Ребека Нърс, Дороти Гуд (четиригодишната
дъщеря на Сара Гуд) и Рейчъл Клинтън. Марта Кори, видна жителка на Салем,
открито се усъмнява в показанията на пострадалите момичета и се отнася с
презрение към съда.
През април арестите зачестяват, като в магьосничество вече
са обвинявани и мъже. Повечето от показанията пред съда са „призрачни” –
пострадалите твърдят, че им се явил дух с лика на зложелателя. Като
допълнителни доказателства са приведени самопризнанията и взаимните обвинения
на подсъдимите, както и намерените в домовете им книги по хиромантия и
хороскопи, странни церове и, разбира се, т. нар. „магьоснически цицки” по
телата им, с които кърмят демоните.
Фарсът добива трагично измерение, когато през юни се стига и
до екзекуции по обвинение във вещерство. Първата жертва е Бриджит Бишъп,
обесена на 10 юни 1692 г. Още по петима „магьосника” са убити на 19 юли и 19
август и други осем на 22 септември. Две от смъртните присъди са отложени с
няколко месеца, защото двете обвиняеми са бременни. Сара Осбърн умира в
затвора.
Осемдесетгодишният фермер Джайлс Кори отказва да се защити в
съда срещу отправените нелепи обвинения и е осъден на мъчението „смазване с
камъни”, при което върху тялото на осъдения бавно се натрупва купчина камъни –
нещо, което английското право е отменило преди двадесет години. Кори умира на
втория ден от изтезанието, без да отстъпи от позицията си.
Звучи парадоксално, но робинята Титуба, която се признава за
вещица и с куп измислени небивалици като „очевидец” разказва за съгражданки,
набеждавайки ги за вещици, е пусната от затвора и се връща при господаря си
пастор Парис.
Краят на Салемския „лов на вещици” настъпва през май 1693
г., когато са приключени последните съдебни процеси и останалите живи осъдени
са амнистирани. Пуснати са от затвора 180-200 души, които са разследване за
вещерство. Принос за това има преподобният Франсис Дейн, който издига глас
против абсурдните дела и отправя петиция към губернатора и Върховния съд.
През 1706 г. Ан Пътнам, една от главните обвинителки срещу
„салемските вещици”, писмено се извинява на жертвите и твърди, че не е
действала от зла умисъл, а била подлъгана от дявола да компрометира невинни
хора.
На 17 октомври 1711 г. Върховният съд снема присъдите на 22
души, осъдени по време на салемските процеси, а два месеца по-късно оцелелите и
наследниците на загиналите получават и финансово обезщетение.
Що се отнася до тайнствените пристъпи, довели до жестокия
фарс, съвременните изследователи дават няколко възможни обяснения – от
обикновена злоба и завист от страна на навлизащите в пубертета момичета до
душевни заболявания, а възможно и несъзнателна употреба на халюциногенни
вещества.
Премиерът Пламен Орешарски и лидерът на "Атака"
Волен Сидеров, който не се е появявал 
