АПОСТОЛЪТ
Из "Как дяволът чете Евангелието", 1933 г.
ДИМИТЪР ПОДВЪРЗАЧОВ
1881-1937 г.
Роден е в Стара Загора. За пръв път печата стихове с псевдоним
Забравен талант през 1898 г. във в. "Смях и сълзи". Редактира
хумористичното списание "Оса", а по-късно сп. "Смях". Често
се подписва с псевдонима Хамлет-принц Датски и е майстор на фейлетона, баснята,
злободневката. Подвързачов съживява и утвърждава афоризма в българската сатира.
Той е и преводач на класиците Гогол, Дж. Суифт, Сервантес, Чехов, Б. Шоу и др.
Старият революционер тихо и незабелязано слезе от собствения
си паметник зад Държавната печатница и се оттегли на отсрещния тротоар.
Разкършвайки плещи, той си рече:
- Откога не съм се вестявал из моята София! Големи промени,
изглежда, са станали...
Беше мека зимна вечер. По "Московска" се движеха в
разни посоки хора, автомобили, а трамваят пискливо скърцаше на завоя към
"Свободния театър".
- Любопитно е да се види, как ли се готвят да празнуват
моята годишнина признателните потомци...
Острото му око привлякоха големите разноцветни афиши на
стената. Те се трупаха там едва ли не една върху друга, една от друга по-големи
и по-шарени.
- А ето: навярно известие за моя празник! - помисли
апостолът.
Па се доближи до стената и започна да чете тлъстите букви:
"Сладострастни купнежи - най-нова продукция с Диана
Хайн и Пияна Майн".
"Целувката на 18-годишната".
"В твоите прегръдки ми е най-добре, мили мой!"
"Госпожо, дайте си крачето насам!"
"Горещите страсти в харема".
- Боже мой! Що е това?
Апостолът усети как всичката му кръв бликна в лицето.
Както във време оно, той беше чист като дете.
- Боже мой, що е това? Нима новите българи само с тия
глупости се занимават?
Той се отстрани бързо и закрачи към светлия площад "Ал.
Невски". Той трепереше от вълнение...
Едно вестникопродавче тичаше пряко площада и викаше колкото
му глас държи:
- Вестници! Новото убийство! Любовната трагедия!
Апостолът посрещна момчето и си купи един вестник. Може би
във вестника ще има нещо и за годишнината на славната бесилка? Интересно е да
се види, наистина...
Седнал на стъпалата на храма, той разгърна вестника и почна
да чете. Дълго чете той, а през това време лицето му се помрачаваше все повече
и повече.
От вестника апостолът узна, че България била населена с
адски изчадия и подземни чудовища - или, най-малко, вродени вагабонти, апаши и
хайдути.
И че, най-важното, предстоящите избори ще разплачат мамицата
на противниците.
От колоните на вестника ръмжаха глутница зверове.
Косата на апостола настръхна. Той стана и тръгна зашеметен,
без да знае накъде...
Но насреща му се зададе един младеж. Апостолът се реши и го
спре:
- Добър вечер, момко. Кажете ми, моля ви се, утре ще има ли
тука някакви възпоменания за Левски?
- За кого? За Левски? Вие чужденец ли сте?
- От провинцията... Случайно съм дошел, та рекох да видя,
ако има - да се позабавлявам...
- Не вярвам да има. Левски изобщо не го зачитат твърде.
- Че защо?
- Ясно защо! Той всъщност не е революционер в пълната смисъл
на думата. Той е бил само против турците, но не и против българите... Но вие,
ако искате в София да се забавлявате истински, идете в някой танцувален салон -
ще останете много по-доволен; там има джаз-банд, хубави жени... Това е много
по-интересно...
И, усмихвайки се многозначително, младежът отмина бързо към
"Цар Освободител".
Апостолът се почувства смазан. Той крачеше като убит и
мълвеше през зъби:
- Нима за тия... дадохме главите си тогава...
Внезапно в здрача пред него се чуха многобройни изстрели.
Един самотен минувач падна с отчаян вик на тротоара;
неколцина души, които бяха стреляли върху него, се разбягаха в разни посоки.
Чуха се викове, свирки; над убития се събра малка тълпичка.
Апостолът се доближи разтревожен.
- Какво е това? - попита той.
- Нищо особено - отговори му някой от тълпата. - Искали да
го убият, убиха го.
- Но защо? Как тъй, не е ли българин, не са ли българи?
- Пада му се! Идеен противник... но вие няма защо да му
сеете на дъното просо; по-добре махайте се от тука...
И равнодушната тълпа почна да се разотива.
Старият революционер се отстрани и тръгна бързо назад, към
паметника. Уловил главата си с две ръце, той бързаше, той почти тичаше и от
време на време повтаряше тихо:
- Нима за тия...
Раменете му подскачаха: плачеше ли - смееше ли се?