Най-добрият
начин да се подобри транспортът би бил да се вкарат влаковете под земята.
През 1865
г. собствениците на метрото купуват първия тунел под река Темза, построен през
1843 г. от сър Марк Брюнел, за да бъде продължена линията. Само 4 години след
пуска на метрото с него вече се придвижват по 40 000 души на ден. Стремително
се разширяват и други линии, което през 1884 г. свързва гара „Централ“ с
метрото. По-късно, през 1890 година, в
Лондонското метро е била построена и първата електрическа линия.
Появява се
първият проблем. По това време локомотивите се захранват с дърва и въглища, а
от комините излизало огромно количество пушек, който би бил задушил пътниците.
Проблемът е решен със създаването на специален резервоар за пушек, намиращ се
веднага след локомотива. Оказало се, че резервоарите се пълнят много бързо и
трябва да бъдат изпразвани периодично. Строителите отворили шахти, през които
локомотивите изпразвали резервоарите, а тези шахти хитро били замаскирани като
къщи, но без покрив. Това става голямо неудобство с разширяване на линията.
Електроцентралата
„Lots Road Power Station“
През 1900
г. лондонското метро започва да се електрифицира, благодарение на американския
бизнесмен Чарлз Йеркс, който прави това в Чикаго, а по-късно се използва в
Лондон. Започват да се поставят още две релси, заедно с първите две, по които
тече 650 V електричество, което чрез токоприемник преминава в мотрисата и
задвижва електродвигатели. Така освен чисто, метрото станало и сравнително
безшумно и многократно по-бързо. В началото пътниците били ужасени от безшумно
приближаващите се машини, но скоро свикнали.
За да
захранват с електричество метрото, собствениците решават да предприемат нова
решителна крачка, създавайки най-голямата електроцентрала в света, която
нарекли „Lots Road Power Station“. Построена на брега на Темза,
електроцентралата добивала електроенергия с помощта на парни турбини, които
задвижвали мощни генератори.
С
увеличаване на дълбочината на тунелите (по 30-40 метра), достъпът до пероните
ставал по-труден за гражданите. Собствениците решават да изградят асансьори, но
те били много малки и бавни. Тогава британците приемат друго американско
изобретение – ескалаторът. За съжаление на управата на метрото, в началото
лондончани отказвали категорично да се качват на ескалаторите, смятайки ги за
опасни и ненадежни. Управата се принудила да наеме инвалид, който по цял ден да
се вози на ескалаторите, и така да убеди гражданите, че са безопасни. За
съжаление, след почти половин век, точно ескалаторите ще бъдат причина за една
от най-големите трагедии в лондонското метро.