Малко хора могат да кажат, че са били в Северна Корея. Още
по-малко са хората от Запада, които редовно са ходили там в продължение на 13
години.
Саймън Кокерел е член на този елитен клуб, пише „Вашингтон
пост“. Той е управител на „Корьо Турс“ - британска туристическа агенция, която
оперира от Пекин. Кокерел започнал да посещава Северна Корея през 2002 година.
Той бил на екскурзия в Китай, когато основателят на фирмата Ник Бонър му предложил
работа. И Саймън казал „да“, още преди да е стъпил в Пхенян.
„Корьо турс“ е първата западна фирма, която организира
пътувания до Северна Корея. Започва още в началото на 90-те. В момента
компанията води по около 2500 души годишно в страната. Бонър дори е организирал
прожекция на филма „Ритай като Бекъм“ на Пхенянския филмов фестивал. Тогава
фирмата започва да предлага и пътуване с влак от столицата Пхенян до Чонгжин –
град на североизточното крайбрежие.
„Вашингтон пост“ се среща с Кокерел веднага след 143-то му
пътуване до най-изолираната държава в света.
„Вашингтон пост“: Какво се промени от първото ви пътуване до
Северна Корея през 2002 година?
Саймън Кокерел: Появи се средна класа, ако можем да приемем
за средна класа хора, които си купуват и неща, от които нямат нужда. Средната
класа на Пхенян не си купува обаче втори дом, нито пътува в чужбина – това
просто са хора, които разполагат с някакъв доход, а това не беше толкова често
срещано преди.
Много е лесно да наречем това елит – хора, които сядат в
кафенета, които купуват вносни дрехи, които хващат такси. Вижда се, че има хора
с пари в джобовете, но това не е елит. Просто са хора, които могат да си
позволят да вземат такси, вместо да се возят на автобуса. Но това е предимно в
Пхенян.
За туристите най-голямата промяна е, че има повече места за
посещение. Ограниченията и правилата са си все още същите. Трябва да си
предплатил all-inclusive пакет, трябва да имаш водач със себе си през цялото
време, не можеш да се разхождаш сам, нямаш достъп до интернет.
Но вече можеш да се снимаш на повече места. Постепенно се
либерализира това, но все пак промяната за тези години е почти нищожна.
ВП: Да се върнем на това, което казахте – че не само елитът
има разполагаем доход. Но не е достатъчно само да живееш в Пхенян, за да си
елит?
СК: В Пхенян живеят 2-3 милиона души, не може да имаш
10-процентен елит в никоя страна. Той просто спира да бъде елит. Истинският
елит в Северна Корея са много малка група хора, които са не повече от няколко
десетки хиляди.
ВП: Какво си купуват севернокорейците? Какво е модерно сега?
СК: Хоратя ядат на вън, а жените си купуват модни дрехи.
Мъжете все още се обличат униформено, но много жени на 20-30 години се обличат
доста по-стилно отпреди. Има няколко модни марки – предимно ментета, вече се
срещат жени с по-къси поли и високи токчета. Преди десет години младите хора и
децата изглеждаха като умалени версии на родителите си, а сега е различно. Това
обаче е само в столицата и пак не са всички.
ВП: Забелязвате ли промяна в отношението? Станаха ли
по-отворени?
СК: Може би, но аз контактувам с малко хора. Обучихме
хората, с които работим, да се отнасят по-приятелски с чужденците. Повече хора
вече карат децата си да казват „Hello” на чужденците. Често хора ме спират да
се снимат с мен. Причината е, че когато Денис Родман беше там, телевизията
показа негови снимки заедно с мен. Преди това го нямаше – хората просто нямаха
фотоапарати и телефони, с които да снимат.
Все още обаче никой няма да те покани на гости, както се
случва с чужденците в други страни. Например в Пекин някой веднага ще се опита
да ти продаде нещо, да те измами, някое момиче ще се опита да те свали. В
Северна Корея няма такива неща.
ВП: За тези 15 години и 143 посещения успяхте ли да
създадете приятелски отношения с някой местен?
СК: Да. Познавам много хора и ги приемам за приятели, но ако
говорите за истински приятели, може би имам само двама.
ВП: Как успяхте да спечелите доверие и да развиете бизнеса
си?
СК: С много посещения. Те са бизнес хора, не са от
правителството, а задачата им е да осигуряват приходи за компанията.
ВП: Но това все пак е правителствената Корейска международна
търговска компания?
СК: Не, това е компания, собственост на правителството.
Трябва да правим разлика между правителството и държавата. Това са две различни
неща. Едното е организация, чиято цел е да печели пари. Те имат поставена
задача да правят печалба чрез работата си с нас. Ние се представяме доста
добре, водим доста туристи, започнахме да правим събития и да разширяваме
паазара.
ВП: Как става това в Северна Корея?
СК: Организирахме първия голф турнир преди 11 години, а
преди три или четири години направихме и колоездачни състезания, правили сме и
футболни турнири, първия мач по крикет, първата викторина в пъб, турнир по
дартс. Понякога са много успешни, друг път – не.
ВП: Участваха ли и севернокорейци?
СК: Да, двама. Само трябваше да им покажем как се хвърлят
стреличките. Понякога обаче отнема години, за да получим достъп до други части
на страната. Години и години продължиха убежденията ни, за да стигнем до
Хамхунг и Синуиджу.
ВП: Наистина ме впечатлиха огромните пари, които една малка
държава инвестира в новото си летище?
СК: Летището на Пхенян не е чак толкова лъскаво, даже не е и
голямо. То е по-малко от всяко едно летище, което съм посещавал в Китай.
Очевидно и икономиката е различна, но летището в Пхенян изглежда просто като
провинциално летище.
ВП: С шоколадов фонтан?
СК: Да, разбира се, че има и глупави неща. По-голямо е от
необходимото за толкова малко полети, но не чак много повече.
ВП: Няма ли етичен проблем в това да правиш туристически
бизнес със Северна Корея? Все пак давате пари на режима?
СК: Е, не давате пари на режима. Парите, които
правителството получава от туризма, са приходите от данъците върху платените от
чужденците стоки и услуги. Самолетни билети, билети за влак, нощувки, сувенири,
пране, телефонни обаждания и т.н. Това са стоките и услугите, които купуват
чуждите фирми. Ако приемем, че компаниите плащат данъци върху печалбите си, то
парите отиват в общия кюп в хазната. И за какво се харчат?
Училища, пътища, затвори, оръжия, охрана на границите,
лекари. Парите са лесно заменяеми. Никой не иска да плаща точно за лошите неща,
които правят севернокорейците.