Писателят Умберто Еко почина на 84-годишна възраст, предаде
Би Би Си. Семейството му съобщава, че авторът на "Името на розата" и
"Махалото на Фуко" е издъхнал у дома си късно вечерта в петък, без да
уточнява причината за смъртта.
Италианският писател, философ-семиотик и медиевист е роден
на 5 януари 1932 година в Алесандрия, в провинция Пиемонт. Баща му е
счетоводител и е мобилизиран по време на войните през 30-те и 40-те години. По
време на Втората световна война Умберто и майка му Джована живеят в малко
планинско село. След войната учи средновековна философия и литература в
Торинския университет и през 1954 се дипломира с работа върху Тома Аквински.
През следващите години Умберто Еко работи като културен
редактор в RAI, където се сприятелява с група авангардни художници, музиканти и
писатели. През 1956 публикува първата си книга „Il Problema Estetico di San
Tommaso“, разширение на докторската му дисертация, и започва да преподава в
университета в Торино. След 1964 преподава във Флоренция и Милано, а през 1971
става професор в Болонския университет.
Семиотиката заема централно място в заниманията на Еко от
средата на 70-те години до края на века.
През последните 30 години Умберто Еко бе отличен с над 30
титли доктор хонорис кауза от различни академични институции по света, сред
които и Софийския университет „Св. Климент Охридски“ (1990).
Автор е на романите "Името на розата" (1980),
"Махалото на Фуко" (1988), "Островът от предишния ден"
(1994), "Баудолино" (2000), "Тайнственият пламък на кралица
Лоана" (2004), "Пражкото гробище" (2011). Последната му книга
"Година нула" излезе само преди месеци.
Представяме ви някои от забележителните слова, които Умберто
Еко изрича в различни интервюта и беседи през годините, публикувани на
официалния сайт на писателя.
Героят по погрешка
Когато хората спрат да вярват в Господ, това не значи, че
след това не вярват в нищо – те вярват във всичко.
Стигна се до там да смятам, че целият свят е енигма, една
безвредна енигма, превърната в ужас от нашите налудни опити да я тълкуваме
сякаш в основата ѝ се крие истината.
Истинският герой винаги е герой по погрешка; той мечтае да е
честен страхливец като всеки друг.
Отсъствието се отнася към любовта както вятърът към огъня:
изгасва малкия пламък, но разгаря големия.
Всички поети пишат лоша поезия. Лошите поети я публикуват,
добрите поети я изгарят.
Една епоха на изгубена невинност
Обичам миризмата на мастило рано сутрин.
Мисля за постмодерното поведение като за човек, който обича
много начетена жена и знае, че не може просто да ѝ каже „Обичам те лудо“, тъй
като той знае, че тя знае (и че тя знае, че той знае), че въпросните думи са
вече написани от Барбара Картланд. И все пак има решение. Той може да каже
„Както Барбара Картланд би казала, обичам те лудо“. В този момент, след като се
избегне фалшивата невинност, като е казал ясно, че повече не може да се говори
невинно, той все пак ще изрече онова, което е искал да заяви на жената: че я
обича в епоха на изгубена невинност.
Понякога гледам луната и си представям, че тези тъмни петна
са пещери, градове, острови, а местата, които блестят, са онези, където морето
улавя светлината на слънцето, като лъч в огледало…
Нищо не дава на страхливеца повече кураж от страха на
другите.
Къде другаде? Аз принадлежа към едно изгубено поколение и ми
е комфортно единствено в компанията на други изгубени и самотни хора.
Да се смееш в лицето на истината
Изглежда знам всички клишета, но не и как да ги поставя на
едно място по правдоподобен начин. Или пък тези истории са ужасни и грандиозни
точно защото всички клишета са преплетени по нереалистичен начин и не можеш да
се справиш с тях. Но когато действително изживяваш клише, го усещаш като нещо
съвсем ново, чувстваш се безсрамно.
Чувствах се сякаш отравям монах.
Може би мисията на тези, които обичат човечеството, е да
накарат хората да се смеят в лицето на истината, да карат истината да се смее,
защото само истина лежи в умението да освободим себе си от безумната страст към
истината.
Книгата е крехко създание, то понася теглото на времето,
заплашено е от гризачи, природни стихии и непохватни ръце. Така че
библиотекарят защитава книгите не само от човечеството, но и от природата; той
посвещава живота си на войната срещу силите на забравата.
Вашите учители в Оксфорд са ви учили да идолизирате
причината, като пресушите пророческите способности на сърцето си!
Две клишета ни разсмиват. Сто клишета ни задвижват. Смътно
усещаме, че клишетата общуват помежду си и празнуват обединението си.
Вяра в религията
Интервюиращ: Вярвате ли в Бог?
Умберто Еко: Защо някой един ден обича определен човек, а
открива на следващия, че тази любов си е отишла? Чувствата, уви, изчезват без
обосновка, а често и без следа.
Интервюиращ: Ако не вярвате в Бог, тогава защо пишете
толкова много за религията?
Еко: Защото вярвам в религията. Човешките същества са
религиозни животни и тази характеристика на поведението им не може да бъде
пренебрегвана или отхвърляна.