Христо Ботев
Господин капитан!
Господа пътници!
Имам чест да
ви обявя, че в тоя параход се намират български въстаници, на които имам чест
да бъда войвода.
С цената на
нашия добитък и на нашите земеделски сечива, с цената на големи усилия и с пожертвуване
на нашите блага, най-после с цената на всичко, що е най-скъпо на тоя свят (без
знанието и въпреки преследванията на властите в страната, чийто неутралитет ние
уважихме), ние си доставихме това, което ни беше необходимо, за да се притечем
на помощ на нашите въстанали братя, които се сражават тъй храбро под българския
лъв за свободата и независимостта на нашето скъпо Отечество - България.
Ние молим
Господа пасажерите никак да не се безпокоят и да останат спокойни. Колкото за
вас, Господин Капитане, аз имам тежката длъжност да ви поканя да поставите
парахода на мое разположение до самото ни слизане, като в същото време ви
заявявам, че и най-малкото ваше съпротивление ще ме постави в печалната
необходимост да употребя сила и въпреки волята ми да си отмъстя за
отвратителната случка върху парахода "Германия" в Русчук през 1867.
И в единия,
и в другия случай нашият глас за бой е следния:
Да живее България!
Да живее Франц Йосиф!
Да живее граф Андраши!
Да живее християнска Европа!
Х. Б о т й о в 185
Долуподписаните потвърждаваме истинността на това писмо:
Д о й м и, помощник
Е н г л е н д е р, кап.
Х а д з е л, I-ви машинист
УДОСТОВЕРЕНИЕ, ДАДЕНО НА
КАПИТАНА НА ПАРАХОДА "РАДЕЦКИ"
Ние, долуподписаните, удостоверяваме с настоящето, че ние,
въстаниците на България, със сила принудихме капитана на кораба
"Радецки" да спре на турския бряг, ако и да няма станция.
Въстаниците на България
Войвода: Б о т й о в 186
На 20 април 1876 година, когато въстанието избухва, Ботев се
намира в Одеса. Той бил там, за да събира средства и да доведе български
офицери, които били на руска служба.
Нямало как една
голяма чета, наброяваща около 200 души, да премине Дунав незабелязано,
ако се прехвърли с множество малки
лодки. Наложило се да бъде измислен различен план, според който четата да се
прехвърли на дунавския бряг.
Според плана четниците трябвало да се качат на различни
пристанища, дегизирани като обикновени пътници, в по-голямата си част градинари. Оръжието трябвало да бъде качено в
сандъци, от които да бъде извадено в точния момент, когато дойде време да бъде
установен български контрол над парахода. За по-голяма сигурност Ботев съобщил
плана на малка част от четниците.
На 16 май 1876 година започнало осъществяването на плана.
Бил избран парахода Радецки. Първите четници начело с Христо Ботев се качили на
пристанището в Гюргево. Билетите на повечето били за различни дестинации, било
им забранено да говорят един с друг, за да не усъмни някой в тях. Два сандъка с
оръжие били качени чрез хитрост по предварително изготвен план. След като
всички пътници били на борда, Димитър Пехливанов хвърлил в Дунав петел.
Четниците започнали да викат, че човек е паднал от борда. В настаналата
суматоха незабелязано били качени още двата сандъка с оръжие. В първа класа се
настанили Христо Ботев, Сава Катрафилов и Димитър Икономов. Те се престрували
на търговци, говорили си на румънски, преструвайки се на търговци.
От Зимнич, второто пристанище след Гюргево, се качили 15-20
момчета, също преоблечени като градинари, носещи тежък багаж. От Турну Мугорели
се качили голям брой четници – около 60 души. Заедно с тях били едни от
най-близките помощници на Ботев – Никола Войновски, Спас Соколов и брат му
Кирил Ботев. 9 души от тях били част от четата на Стоил войвода, която била
разбита в Сливенския Балкан. Качили се и
Никола Кючюков заедно с още десетима, които били въоръжени с ками и
револвери, като тяхна задача била да пазят оръжието и при опит за
конфискуването му от властите да окажат съпротива. След натоварването на
пътниците парахода потеглил към следващото пристанище.
Никола Кючюков най-точно описва обстановката в кораба:
„След това истинска тишина владееше. Шумоленето на тихия
Дунав, хладния пролетен ветрец и мисълта, че изпълняваме най-честно дълга си
пред народния идеал тургаха в движение най-деликатните струни на нежното сърце
и човек, унесен, доволен от себе си, заспива. Цялата почти дружина се беше
отдала на сън. Гледаш един тук се усмихва в съня си, друг там, прилични на
малко дете, което прави така от целувката на майка си в люлката, когато то
спи”.
На 17 май бил даден сигналът, който всички чакали. Ботев
излязъл на палубата, придружен от Никола Войновски и Димитър Икономов, облечени
в униформи, с калпаци на главите, върху които над челото им блестял българския
лъв. Държели револвер в лявата и сабя в дясната ръка. Според някои сигналът,
който Ботев дал, бил вик „На оръжие, момчета!”, според други сигналът бил три
изсвирвания със свирка. След даването му настъпило масово оживление. Четниците
за секунди захвърлили старите дрехи и облекли униформите. Нетърпеливи, те не
могли да дочакат отварянето на сандъците. Започнали да ги разбиват и да вадят
от там оръжието. За минути от мирни пътници те се превърнали в една добре
въоръжена войскова част. Войновски дал команда да се строят двама по двама.
Ботев се изправил пред четата, облечен във военните си дрехи. Никола Обретенов
го описва по следния начин:
„Хубав като Аполона,
страшен и войнствен като Марса.”
Всичко се осъществило по план. Пътниците били затворени в
първа и втора класа, като при тях не се допускало да влиза никой, за да се предотвратят
инцидентите. Контрол бил установен над целия кораб. Капитанът бил заставен да
изпълни исканията на българите. Всичко вървяло по план, никой не пострадал,
което било най-важното. Корабът поел с пълна пара към Козлодуй. След няколко
трудни маневри „Радецки“ акостирал на брега. Поради факта, че там нямало
пристанище, параходът трябвало да достигне до сушата с носа си без той да се
повреди. Трябвало да се вреже в дъното до плиткия бряг така, че да се закрепи
достатъчно здраво, но и да не се повреди от движението. След акостирането за
въстаниците бил положен здрав мост, по който да слязат на сушата. Ботев
очевидно останал доволен от действията на капитана и с благодарен поглед
стиснал силно ръката му. Капитан Енглендер никога не забравил финалната сцена
от слизането на Ботевата чета на Козлодуйския бряг. Той я описва в спомените си
по следния начин:
„Сега вече, като излязоха всички, последва една живописна и
в същото време възвишена сцена. Цялата българска чета се разположи в живописни
групи по хълмистата почва и покри едно толкова голямо пространство, щото даже
на мен се показваше много повече, отколкото тя беше в действителност. Тогава се
раздаде един глас и всичките нападаха на колене и останаха в такова положение –
вероятно правеха молебен. Много от тях целуваха земята, която беше тяхно свето
отечество и която твърде скоро щеше да ги приеме в себе си… Тогава се издигна
пак попът, хвана байрака и с друг един предмет, който държеше в дясната си
ръка, благославяше, види се, поборниците за свободата.
Мисля, че това беше кръст: аз не можах да видя с просто око,
а да взема бинокъл, не намерих за уместно. Сцената беше тържествена и
трогателна, след това всичките момчета станаха на крака и аз видях, че Ботев
застана на високото място и захвана да говори реч, която се продължи две-три
минути. След това извика се едногласно: „Ура (да живей) България, ура, ура!”,
толкова силно и радостно, че ние, моряци и военни, които различаваме нациите,
гдето знаят да викат ура и гдето не знаят, казвахме помежду си:
-Тези българи, ако и да са малко и още неизвестни, трябва да
станат една силна нация.”