Реших да публикувам информация за живота и творбите на един
наистина велик български писател, който е бил забраняван много години и е почти
неизвестен на българите.
На живота в блатото
все така си става:
все потъва златото
а боклукът плава.
Змей Горянин, псевдоним на Светлозар Акендиев Димитров,
български писател, публицист, фейлетонист, преводач, е роден на 11. 01.1905
година в гр. Русе в чиновническо семейство. И въпреки че творчеството му е
съизмеримо с това на Елин Пелин и други велики писатели, то той е напълно непознат.
Неговите великолепни статии, романи, повести, разкази
(голяма част, от които за деца и юноши), пиеси, стихотворения, епиграми са
нарочени за „фашистка литература” и са забранявани повече от 50 години.
Те са иззети от библиотеките, изчезват от справочниците,
дори от каталозите. През 1944-1945 г. техният автор е обвинен от шести състав
на т.нар. „Народен съд” във „великобългарски шовинизъм“, поради интереса си към
българската история, който е имал покрай издирването на материали за
художествените си творби.
Осъден е на една година затвор и на пълно заличаване от
литературния живот.
Когато на 13 декември 1945 г. излиза от затвора, неговите
„идейни наставници” Георги Караславов, Христо Радевски и Младен Исаев няколко
пъти му предлагат да се разкае публично, за да бъде реабилитиран. Той отказва.
Изолиран е от обществения живот в манастира „Седемте престола“, Софийско,
където е под непрекъснато наблюдение на ДС. Но не спира да твори.
Подписвал е своите произведения с изобилие от псевдоними
(твърди се, че са 18 на брой): Аждер Акиндин, Марин Василев, Дикий, Барин, Змей
Горянин, Змея Пепелянка, НЕ Крилов, Камен Къшов, Захария Лютаков, Стоимен
Богдан Стоев, като най-известният от тях – Змей Горянин е забранен от
„Народната власт”.
„Знам, че съм писател и поет по Божие вдъхновение и по
призвание. Знам добре това. Но какъв е
творческият ми ръст, това само времето ще отмери.“, пише в дневника си Светозар
Димитров в последната година от живота си.
Ето само част от епиграмите му:
Покой и мир обгърнаха земята.
Във тъмната гора – ни шум, ни звук.
Седяхме двама – аз и самотата…
Ний, само двамата, и никой друг.
***
Какви години, Боже! Да си печелим хляба
с това, което можем, а не с което трябва!…
***
Душата ми копней за тишината,
сърцето ми тупти безспир за мир.
Зове ме горда Стара планина
и сгушеният в нея манастир.“
През 2003 г. излиза стихосбирката „Майчина вяра“, съставена
главно от произведения, писани зад манастирските стени, а през 2000 г. – част
от епиграмите му.
Другарят —
господин —
бай
Атанас
стои на сигурна позиция:
да бъде винаги на власт
и нокога във опозиция!
1950
***
Няма нужда от пророци
днеска на земята; —
натежала от пороци —
тя си знай съдбата.
1950
***
Така е нареден света,
че всяко зло е за добро:
загубиш ли си съвестта —
намираш злато и сребро.
1951