Американската декларация за независимостта признава правото
на щастие за всички хора. Но
Умберто Еко, "Еспресо" (Италия)
Понякога ми се струва, че много от проблемите, от които сме
свикнали да се оплакваме в статии като тази (например кризата на ценностите,
склонността да се поддаваме на влиянието на рекламите, желанието да се появиш
на екрана на телевизора, загубата на историческа и индивидуална памет), са
свързани с една несполучлива формулировка в Декларацията за независимостта на
САЩ от 4 юли 1776 г., в която с масонска вяра във всичките прелести на съдбата
и на прогреса, съставителите й са обявили, че всички хора имат право на живот,
свобода и стремеж към щастие.
Обикновено коментарите по този повод гласят, че става дума
за първия случай в историята, когато правото на щастие е споменато в основополагащите
закони на държавата, вместо необходимостта от подчинение и други сурови
предписания в този стил. На пръв поглед това е революционна декларация. Но все
пак ще се осмеля да отбележа, че тя е довела до известна двусмисленост,
свързана със семиотиката.
Литературата, посветена на щастието, е огромна по обем. Тя
води началото си от Епикур, а може би и от още по-рано. Но здравият разум ми
подсказва, че никой не знае какво точно представлява щастието. Ако приемем, че
става въпрос за някакво постоянно състояние, трябва да отбележим, че един
човек, който не се сблъсква с никакви съмнения, болки или кризи, или е идиот,
или е изолиран от света и няма никакви желания. Сещам се за Филемон и Бавкида,
но сигурно и тях са ги болели зъбите и са боледували от грип.
Пълното опияняващо щастие продължава сравнително кратко и ни
навестява епизодично. Става дума за преходни ситуации, като раждането на дете,
ликуването, когато човекът, когото обичаш ти отвръща със същото, радостта от
победата, от постигането на някаква цел, от получаването на някаква премия или
за приятни емоции по време на някое пътешествие. Всичко това отминава, а след
него настъпват периоди, в които изпитваме страх, болка, тревога или
безпокойство.
Пък и когато говорим за щастие, ние винаги мислим за личното
си щастие и много рядко за щастието на цялото човечество. Обикновено щастието
на другите ни вълнува твърде малко, защото сме се посветили изцяло на това да
търсим своето собствено. Дори в любовта щастието ни често е придружено от
нещастието на някой друг, който е отхвърлен и не ни интересува, защото се
опиваме от собственото си завоевание.
Идеята за щастието се експлоатира в рекламата и в света на
потреблението, където всяко предложение звучи като призив за щастлив живот.
Кремът подмладява, прахът за пране премахва напълно всички петна, канапето се
продава на половин цена, край консервата с месо се събира цялото семейство,
продават ни прекрасни евтини коли, а дамските превръзки ще ви позволят да се
качите в асансьора, без да се притеснявате от обонянието на околните.
Твърде рядко се замисляме за щастието, когато гласуваме или
когато изпращаме сина си на училище. Но когато купуваме ненужни неща, смятаме,
че така удовлетворяваме правото си на стремеж към щастие.
Но все пак, ние не сме напълно безсърдечни скотове и
понякога мислим за щастието на другите. Това се случва, когато средствата за
масова информация ни напомнят за чужди беди. Например за чернокожите жители на
планетата, които гладуват и боледуват или за народите, пострадали от някое цунами.
В такива случаи ние дори сме способни да пожертваме известна сума и в замяна да
се възползваме от някое друго данъчно облекчение.
Декларацията за независимостта е трябвало да обяви на всички
хора по света, че имат правото (което същевременно е и тяхно задължение) да
намаляват размера на нещастието по света, включително, разбира се, и на
собственото си нещастие. Така много американци щяха да разберат, че не трябва
да възразяват срещу безплатното здравеопазване. А те му се противопоставят,
вероятно защото тази странна идея може да нанесе ущърб на личното им фискално
щастие.