Глен Форд, който прекарал 30 години в затвора без вина
|
Глен Форд е прекарал 30 години в затвора в очакване на
смъртното си наказание за убийство, което не е извършил. Той влязъл в затвор в
американския щат Луизиана през 1985 г. с присъда смъртно наказание чрез електрически
стол.
„Когато влязох, синовете ми бяха бебета. Сега те са големи
мъже с бебета“, разказва мъжът, чиято история бе широко огласена от
американските медии.
Той вече е на свобода – само от няколко седмици, но
историята му не свършва щастливо. Форд има белодробен рак в последен стадий и
го очакват едва няколко месеца живот.
А щатът Луизиана не иска да му плати 330-те хиляди долара,
които му дължи, затова, че е разбил живота му.
Форд бил изпратен в затвора „Ангола“ в Луизиана с присъда от
1983 г., признат за виновен в убийството на местния бижутер Исадор Роузмън. И
прекарал там 30 години в очакване на смъртта, докато нова информация, дошла от
отделно съдебно дело, не доказала невинността му през 2013 г. Той е освободен
през март 2014 г. и сега се бори да получи финансова компенсация за пропиляния
живот зад решетките. Законът на Луизиана му дава право на компенсация, но
щатските власти традиционно протакат, твърдейки, че Форд не може да докаже, че
е „фактически невинен“ по престъплението и затова не му се полага
обезщетението.
Експрокурорът Марти Страуд
|
Несправедливостта спрямо Форд е толкова възмутителна, че
самият прокурор, поискал смъртното му наказание навремето – А.М. Страуд,
изпратил отворено писмо до изданието The Shreveport Times. Магистратът осъжда
„безочието на щатските власти да откажат на г-н Форд всякаква компенсация“,
посочвайки, че „тук нямаше никакви формални мотиви. Професионалната защита не
осигури освобождаването на някакъв престъпник“. И настоява, че мъжът трябва да
бъде „напълно компенсиран“.
Но най-необикновената част от писмото на прокурора, след
като той разказва за още по-големи несправедливости в правосъдието на Луизиана.
Заслужава си да се прочете цялото му писмо. А следващите абзаци са особено
важни, предвид факта, че те вероятно касаят други подсъдими, излежаващи
несправедливи присъди.
Страуд се отрича от смъртното наказание, посочвайки, че е
бил само 33-годишен по време на делото на Форд и е нямал моралното право да
взема решения, водещи до нечия смърт. „Никой не би трябвало да има право да
налага смъртно наказание в никое криминално производство“, заявява бившият
прокурор.
„Ние не сме в състояние да изнамерим система, която честно и
безпристрастно да налага смъртно наказание, просто защото всички сме човешки
същества, склонни да грешат“.
Той описва как прокурорите са пропуснали оневиняващи
подсъдимия доказателства. „Може би ако бях по-любопитен, доказателствата щяха
да излязат наяве още преди години. Но не бях и в този смисъл моята пасивност
допринесе за съдебната грешка. Базирайки се на това, което имахме като
доказателства, бях уверен, че съдим правилния човек. И не бях склонен да отделя
ресурси, за да разследвам твърденията, че сме хванали грешния човек, които
смятах за лъжливи“.
Нагласата ми беше погрешна и ме отклони от целта ми да търся
справедливостта към повдигане на обвинение на онзи човек, когото аз смятах за
виновен. Не съм крил доказателства, просто не взех предвид цялата онази
информация, която можеше да е някъде наоколо, която би могла да доведе до
различно заключение“.
„Никога не поставих под въпрос несправедливостта на това, че
г-н Форд бе наел защита, която никога не беше работила по дело за престъпление,
камо ли углавно“, пише той. „Не ме обезпокои фактът, че защитата нямаше
достатъчно средства, за да наеме експерти или че адвокатите бяха спрели задълго
работата във фирмите си, за да се подготвят за делото“. Малко прокурори обръщат
внимание на такива обстоятелства.
В писмото си магистратът твърди, че условията на живот в
затвора в Луизиана са отвратителни и това е известно на ръководството: „Г-н
Форд прекара 30 години от живота си в малка кирлива килия. Интериорът е бил
потресаващ. Осветлението е било слабо, отоплението и климатизацията ги е нямало
почти никакви, храната почти не е ставала за ядене. Никой не е искал да бъде
обвинен в че „глези“ затворник, осъден на смърт“.
Той споменава и „съмнителните показания на един криминален
патолог“, допринесли за присъдата: „Твърде късно научих, че въпросните
показания бяха чиста проба измишльотини, по-лоши от най-лошите“. А по колко ли
още дела за престъпления е свидетелствал същият този човек?
Експрокурорът признава какво са направили с колегите му,
след като издействали смъртното наказание на Форд: „Излязох с другите и
отпразнувахме с по няколко питиета. Отвратително. Поверено ми беше задължението
да искам смъртта на друго човешко същество – една доста мрачна задача, която
със сигурност не предполага никакво „празненство“.
В края на писмото си Страуд казва: „Завършвам с надеждата,
че провидението ще прояви повече милост към мен, отколкото аз имах към Глен
Форд. Но в същото време трезво осъзнавам, че сигурно не я заслужавам“.
Очевидно, позволявайки си да каже тези неща публично,
магистратът заслужава милост поне повече от онези свои колеги, които са
постъпвали по този начин или още по-зле, но никога не са признали грешките си,
нито са се застъпили за реформа.