Момчето до мен се свлече на пода и за момент не знаех дали е
припаднало или е умряло – тогава видях, че си криеше очите, за да не вижда
повече вълните. Бременна жена повърна и започна да пищи. На долната палуба
хората крещяха, че се задушават. Тогава тези, на които беше корабът, слязоха
долу и започнаха да ги бият. Докато зърнахме спасителния хеликоптер – два дни
след като отплавахме от Либия с 250 души на борда, някои вече бяха мъртви. Захвърлени
в морето и отнесени от вълните. Други се бяха задушили в тъмнината долу.
Много ми е трудно да си спомням за това, дори и почти четири
години след като платих на трафикант да ме измъкне от Либия, но е важно хората
да научат какво се случва с нас и защо.
Аз съм един от няколкостотин хиляди хора, които от началото
на Арабската пролет през 2011 година, пристигнахме в Европа през Средиземно
море. Това е най-смъртоносната граница в света.
Всички ние имаме различни причини, за да тръгнем: някои се
надяват да намерят по-добър живот в Европа, други просто искат да избягат от
местата, където се води война. Но всеки чувства, че това е единствената му
възможност. Скоро след това разбираме, че най-големият проблем са вълните.
Аз съм от Нигерия, после живях в Либия пет години преди да
избухне войната. Добре живеех: работех като шивач, изкарвах достатъчно, за да
изпращам пари на близките си. Но след като започнаха сраженията, хората като
нас – чернокожите – се превърнахме в най-застрашените. Всички младежи бяха
въоръжени и знаеха, че ако ни ограбят, в домовете ни ще открият пари.
Ако излезеш навън за храна, веднага ще те спре някоя банда
да те пита дали ги подкрепяш. Може да са бунтовници, може да са от
правителството. Няма как да знаеш.
Не можех да се върна обратно в Нигерия – пътят на юг бе
блокиран. Срещнах едни хора в Триполи, които ме увериха, че могат да ме закарат
до Италия. Заведоха ни до брега извън града, където имаше лагер от стотици хора
– всички чакаха да се качат на кораба.
Някои бяха от Сирия, Алжир или Египет. Но повечето бяхме от
Западна или Източна Африка. Повечето бяхме мъже, но имаше също жени, цели
семейства, малки деца.
Няма фиксирани цени: зависи какви контакти имаш и колко си
отчаян. Аз платих 400 динара (по това време около 370 евро), колкото бяха
доходите ми за седмица. Трафикантите се бяха снабдили със стари рибарски кораби
– някои бяха направо грохнали и не ставаха за нищо – поставили им нови
двигатели и ги дали на свои познати. „Капитанът“ може дори да не знае маршрута
за Италия. Може дори никога преди да не е управлявал кораб.
Когато корабът отплава, се притеснявахме да не би
двигателите да откажат. Скоро обаче разбрахме, че най-големият проблем са
вълните. Корабът не бе пригоден за такова плаване и се накланяше силно всеки
път, когато ни удареше голяма вълна.
Единственото, което можеше да направя, бе да си кажа
молитвата. Вече се чувствах умрял. Това беше през 2011 година, но днес много
повече хора чакат на брега в Либия да им дойде редът.
Когато за първи път чух, че британските политици не
подкрепят спасителна операция в Средиземно море, си помислих, че това е някоя
крайнодясна партия. Не разбрах, че това е позиция на правителството. Това е
ужасно решение.
Цяла Европа има отговорността да спаси хората от удавяне.
Отчасти и техните действия в Африка са причина хората да искат да напускат
домовете си. Италия прави толкова много, за да спаси бежанците и заслужава да
бъде подкрепена. Държави като Великобритания, Франция, Белгия и Германия си мислят,
че са много далеч и не е тяхна работа, но всички те участваха в колонизирането
на Африка. НАТО взе участие във войната в Либия. Те всички са част от проблема.
Важно е да се знае, че нашето пътуване не приключва с
достигането до брега. След като хеликоптерът откри нашия кораб, бяхме откарани
с италиански кораб до Лампедуза, където бяхме заключени в приемен център,
приличащ на затвор. После аз бях изпратен в малък град в Южна Италия и за
щастие си намерих работа като шивач на палатки. Заплащането обаче беше толкова
ниско, че не можех да се издържам. Италия е в криза и милиони от собствените й
жители също заминаха, за да търсят работа в Северна Европа. Реших и аз да
направя същото.
Заминах за Берлин. Предлагаха ми работа, но не можех да
започна, защото не притежавах необходимите документи. Регламентът от Дъблин
казва, че бежанците трябва да останат в страната, в която първо са пристигнали.
Свърших парите и се озовах на улицата – в лагер, където бежанците се бореха за
правото да живеят и работят в Германия.
Лагерът е политическо място и ме накара да си задавам
въпроси. Как така моят живот тук е по-лош, отколкото под диктатурата на Муамар
Кадафи? Вярвам в демокрацията, но в Европа изглежда има демокрация за едни, но
не и за други. В Германия наричаме себе си „групата Лампедуза“.
Все пак ми провървя. В Берлин срещнах моята приятелка и сега
имаме малко момченце. Той е на три месеца. Когато го погледна, си мисля как
искам той да живее в по-добър свят и да не му се налага да се сблъсква с това,
което аз преживях. Когато тръгвах от Триполи, нямах никаква идея колко опасно
ще бъде. Преди това само веднъж се бях качвал на кораб. Дори не мога да плувам.
Разказът на Хаким Бело е публикуван в The Guardian.