Какво е общото между Болшой и Калашников? Според новия
документален филм, изследващ последиците от нападението с киселина в
легендарната балетна трупа през 2013 г., това са двете марки, които определят
съвременна Русия. Филмът „Болшой Вавилон“, чиято премиера във Великобритания
предстои на 8 януари, търси истинския дух на институцията и разказва за нападението
над артистичния директор Сергей Филин и значението му за руската политика.
„Беше необичайна история, когато гръмна из медиите – дори по
стандартите на руския подземен свят“, казва единият от режисьорите, Ник Рийд,
по време на фестивала на документалното кино в Копенхаген, където бе
европейската премиера на филма.
„Киселината не е често използвано оръжие – продължава Рийд.
– Това събуди любопитството ми, както и на много хора в Русия. Всички се
почесваха по главите. Торбата със змиите беше развързана.“
Рийд и неговият колега-режисьор Марк Франкети току-що били
завършили своя пръв пълнометражен документален филм – за изолиран затвор за
серийни убийци в Урал, когато един от главните танцьори е обвинен за атаката.
Двамата успяват да получат разрешение да снимат в Болшой през сезона 2013-2014,
докато театърът се опитва да възстанови омърсената си репутация и вече има ново
ръководство, повлияно от фигури, стоящи високо в управлението на Владимир
Путин.
 |
Сергей Филин след нападението с киселина.
|
„Начинът, по който се избират танцьорите в този театър, не
винаги е базиран на уменията им – казва Рийд. – Важно е на кого си верен, на
кого се подмазваш и кой те покровителства. Това е наследството на
комунистическото минало. Артистите са принудени да се борят за вниманието на
началниците си и да вкарват в употреба различни средства – говори се за
сексуални услуги, корупция и така…”
Марката Болшой
Филмът влиза дълбоко в културата на отделните партии и
партизански групи в Болшой, които оказват натиск за превръщането му в търговско
дружество – успоредно с навлизането в капиталистическата ера. Танцьорите
излизат на свободна практика, за да допълнят основните си заплати, и са в
жестока конкуренция за най-желаните роли.
„Прекарахме доста време в опити да разберем до каква степен
ситуацията в театъра отразява политическия пейзаж – разказва Рийд. – Все още се
колебая. Всичко е силно политизирано, и театърът е използван ката пешка от
режима, но в същото време артистите живеят изолирани в своя театрален свят. И
стените му са много дебели.”
Рийд описва мутациите, през които е преминал Болшой:
„По време на Студената война те бяха предвестниците,
прославящи майка Русия, изпратени в чужбина като икона на меката сила. Дори по
време на гласността и перестройката те бяха пратени да танцуват в Белия дом,
преди срещата на Горбачов с Рейган.
После, в годините на Елцин, държавните структури бяха
разградени, организираната престъпност се обедини и се появиха олигарсите.
Болшой трябваше да се промени заедно с времето. И макар да остана на държавна
субсидия, театърът обедня, защото икономиката бе дестабилизирана и се наложи
турнетата да бъдат увеличени.“
Тогава се появява марката „Болшой“.
„Сега те са много по-желани като институция, отколкото
самите танцьори“, твърди режисьорът.
Разделителна фигура
Човешката драма в Болшой идва от напрежението между Филин,
Цискаридзе и Владимир Урин – новият началник, който Кремъл изпраща от Театъра
на Станиславски. Натоварен с възстановяване на контрола, работещ по въвеждането
на нова, прозрачна система за разпределение на ролите, Урин има осезателно
присъствие във филма.
„Ти си на огневата линия, ако ръководиш Болшой – смята Рийд.
– Това е силно политизирана роля. Сигурен съм, че знаете достатъчно за
политическия стил на Путин, за да се сетите какво ще стане, ако сбъркате
някъде.“
Урин, според Рийд, е раздиран от дълбоки противоречия:
„От една страна той е лоялист, а от друга – отцепник. Веднъж
го попитах дали вярва в демокрацията и той ми се изсмя – обичайна
комунистическа позиция. Хората от неговото поколение са доста, да кажем –
амбивалентни, относно демократичните принципи. Възпитателната етика иска
твърдост.“
Въпреки разрешения достъп за филмовия екип, Болшой не се
оказва отворена книга.
„Постоянно се губех там – спомня си Рийд. – В театъра
работят около 3 хиляди души, което си е доста застрашително.“
Отначало танцьорите не били склонни да обсъждат киселинната
атака.
„Започнахме с разговори за тяхното обучение, за страха от
травми и за кратката кариера – все неща, които са общи за всички танцьори по
света. Отне ни доста време да изградим доверие и да стигнем до най-важните
въпроси.
Въпреки че има изобилие от професионална ревност, има и хора
верни до смърт на институцията. Те знаят, че в живота няма да им се случи нищо
по-хубаво от това да танцуват в Болшой. В разговорите си с нас те усещаха, че
върви катарзисен процес, който трябва да бъде доведен до край“, разказва Рийд.
Имало и много егота, с които да се борят.
„Филин е човек, с когото не беше лесно да се разберем –
твърди Рийд. – Той се възстановяваше от сериозни наранявания, така че в
началото дори не беше там.“
Бившият директор не бил достъпен за всеки.
„Той е единственият човек в сградата, който работи зад
заключена врата – обяснява режисьорът. –
Това е, защото е твърде спорна фигура. Бил е велик танцьор, но кой е
казал, че големите танцьори могат да станат големи мениджъри?!“
Независимо от скандала и интригата в сърцето на историята,
„Болшой Вавилон“ избягва ясна или сензационна позиция по киселинната атака и
нейните последици.
„Предпочитам публиката сама да си състави мнение – казва
Рийд. – Но да видиш дълбоко политизираните игри лице в лице, е уникална гледка
към институцията, балансираща по острието на бръснача между високата културна
виртуозност и бруталните домогвания в съвременна Русия.“
Както казва един руски коментатор в началото на филма:
„Брандовете, които представят Русия, не са много. Един от
тях е балетът на Болшой. Другият е Калашников.“