Вижте интересните истории "СЕНКИ НА СЪВЕТСКИ ШПИОНИ (II)" публикувани в Портал Култура автор Тони Филипов
Привечер по „Канала“, както столичани са свикнали да наричат бул. „Евлоги Георгиев“. Бродя по отсечката между Орлов мост и Военната академия, често се спирам и оглеждам фасадите на старите кооперации, кацнали по поречието на Перловската река като олющени замъци на ръба на бездната. Зеленикавите сенки на цъфналите дървета нямат в момента онази притегателна сила, каквато навярно биха имали за мен в друго време. Защото целта на разходката ми е да проиграя друга една разходка, случила се някога на тази алея. В средата на юли 1934 г. тук на една пейка се срещат трима мъже. Срещата е решаваща и в дългосрочен план кръстосва пътищата на две от най-големите съветски агентурни мрежи в България, от които Москва набира огромна секретна информация.
Историята накратко е следната. Организатор на „срещата“ е Кръстьо Белев, „пролетарски писател“ на 26 години, автор на репортажни книги за „Берлин, световния град“, и за „Италия, страната на черноризците“, дългогодишен „рабкор“ (запомнете този термин). Другите двама мъже, седнали на пейката, са добре познати лица. Единият от тях е биохимикът проф. Асен Златаров, известен на широката общественост със своите сказки, както и с белетристичните си книги, които издава под псевдонима Аура. Асен Златаров винаги е бил „наляво“, но никога не е бил член на комунистическата партия. Скоро след това обаче приема поканата на съветската легация да посети СССР и да се запознае с живота там. Резултатът е книгата му „В страната на Съветите“, която излиза през 1936 г. – само няколко месеца преди смъртта му. Тази книга в годините на НРБ се възприемаше като еталон на „българо-съветската дружба“, защото в нея Аура неудържимо възпява „страната, където тъй волно диша човекът“. Включително заради колхозите и колективизацията, и то тъкмо по времето, когато валякът на сталинските репресии зачерква живота на милиони разкулачени селяни. Другият участник в срещата е също добре позната фигура – ген. Владимир Заимов, герой от войната, тогава инспектор на артилерията. Той е син на националреволюционера Стоян Заимов, един от апостолите през 1876 г., а майка му е рускинята Клавдия Поликарповна-Корсак. Целта на срещата е само „опознавателна“ – както я описва самият Кръстьо Белев в свой късен спомен (вестник „Народна армия“, юни 1977 г.). Но никак не е случайна.
Във ведомостите на ОГПУ (или на тогавашното съветско разузнаване) Белев се води като агент „Август“, обучен за резидент. Наскоро се е завърнал от Париж, където по каналите на Коминтерна (дублиращи съветските служби) организира комитети в защита на Георги Димитров по време на Лайпцигския процес. Среща се с писатели като Анри Барбюс и Ромен Ролан, с Пол Елюар и Луи Арагон. Коминтернът е във възторг от факта, че заради нацизма западната интелигенция започва масово да „клони на Изток“. Такова е времето. Проницателният Джордж Оруел го описва така: „едни от страх пред Хитлер попадаха в ръцете на Сталин, а други от страх пред Сталин – в лапите на Хитлер“. Изборът, откъдето и да се погледне, е отвратителен.
Самият „Август“ е изключителен активен. По време на деветнайсетомайския преврат Владимир Поптомов, един от лидерите на БКП, го намира в Париж и му поставя конкретна задача от Центъра, препотвърдена от др. Васил Коларов от Москва – да проучи „военния преврат“, лигарите и цялата деветнайсетомайска върхушка. След изброените имена е и това на ген. Заимов. Съветските „другари“ са силно заинтересувани от Военната лига. И неслучайно през септември 1934 г. правителството на Кимон Георгиев установява дипломатически отношения със СССР, като води определено проюгославска и просъветска политика.
Съответно съветската легация в София (приютена в сградата на старата руска легация) отваря врати и набъбва като персонал, започвайки да развива твърде активна дейност. Самият съветски посланик – Фьодор Разколников (псевдоним по Достоевски) е много интересна фигура – стар болшевик, но и човек на перото. Скоро неговите приеми – с огромно количество скъпи напитки и деликатеси – привличат немалка част от българския елит, който охотно започва да посещава легацията. Съветската пропаганда работи на пълни обороти – показват се прочути съветски филми, превеждат се книги, има внос на съветска литература, организират се футболни срещи. Към касите на нелегалната БКП също потича сериозен финансов поток. От библиографските справочници става ясно, че никнат нови десетки, ако не и стотици „леви издания“. Парадоксалното е, че само две години по-късно Фьодор Разколников, виждайки вълната на новите сталински съдебни процеси, ще замине за Франция със съпругата си и ще стане „невъзвръщенец“. Изцяло ще разобличи онова, в което доскоро е убеждавал българските си „гости“. Дори ще напише в открито писмо до Сталин: „връщам ви входния билет към построеното от вас „царство на социализма“ и скъсвам с вашия режим“. Пълният текст на писмото е публикуван и в българската преса, но кой му обръща внимание?
Българското общество е под сериозното въздействие на съветските „фейкове“ и пропагандната машина на Москва, работеща на пълни обороти. За което изключително много допринасят и „рабкори“ като Кръстьо Белев.
Лично аз научих за институцията на „рабкорите“ едва след 1993 г. от книгата на френския историк Тиери Волтон „Голямата вербовка“ (Le grand recrutement), която вдигна доста шум при появата си. Волтон е имал достъп до секретни архиви на Коминтерна в краткия промеждутък, в който Елцин беше на власт. После ключът отново щракна. Повечето от тези документи са „второ копие“ от донесения, адресирани до Четвърти отдел на Червената армия (бъдещото ГРУ).
Онова, което се натрапва като извод след прочита на „Голямата вербовка“, е невероятно стройната и същевременно проста схема, чрез която Москва въздейства върху „умовете и сърцата“ (както се казваше навремето). Впечатляващ е самият начин, по който тя набира, рекрутира или вербува (въпрос на терминология) своите „полезни идиоти“. За по-оперативно, те са разделени на следните три категории:
– хора, които действат по силата на убежденията си (без финансиране);
– хора, силно симпатизиращи на Русия и съветската власт (с частично финансово стимулиране);
– хора, които нямат идеали, но за пари са готови на всичко (пълно финансиране);
Авторът на тази класификация – белгиецът Анри Робинсон (с псевдоним Хари) – е всъщност създателят на може би най-голямата шпионска мрежа в ХХ век. Зад кадър той подпомага „червените революции“ из цяла Европа след Първата световна война, свободно владее основните европейски езици. Оглавява Организационния отдел в ИК на Коминтерна и в същото време работи за Разузнавателното отделение (РУ) на Червената армия. През 1925 г. Робинсон (Хари) се установява във Франция и там измисля тази невероятна мрежа от осведомители, която жъне огромен успех – институцията на „рабкорите” (работническите кореспонденти).
Става дума за следното: дава се възможност на „левите“ като цяло да имат дори не десетки, а стотици издания – малотиражки, многотиражки, че и големи вестници. Щом властите закрият едно или друго издание, тутакси като гъба на негово място избуява второ или трето. Парите не са проблем. Всички тези издания имат своите „кореспонденти“ сред масите. Платени или насърчени финансово, те, от една страна, държат будно класовото съзнание на трудещите се, а от друга – набират нужната информация. Чрез „рабкорите” Москва дирижира настроенията на работническото движение (стачки, синдикални искания). С тяхна помощ пък Робинсон разполага с изчерпателни данни за цялото производство в стратегически сектори в Европа и при желание може да се снабди с помощта на тези „полезни симпатизанти” (за да не използвам друга дума) с нужните му технически чертежи или промишлени тайни.
Платените „рабкори” са особено полезни през Втората световна война и непосредствено след нея, някъде до края на сталинизма. Има ги и у нас – Иван Фунев ги обезсмъртява в една картина от 1931 г. За да стане ясно колко успешна е била стратегията на Анри Робинсон, нека пак повторим, че той изпраща донесенията си на две места: в Коминтерна и в РУ на Червената армия. Сам той се представя по различен начин пред своите кореспонденти – пред едни като коминтерновец, пред други – като деец на съветския шпионаж (в зависимост от техните убеждения или мотивировка).
Та Кръстьо Белев е бил именно такъв „рабкор“. А в ролята на „агент на влияние“ на споменатата среща през онзи юлски ден на 1934 г. влиза проф. Асен Златаров – един от водачите на българската интелигенция. По свидетелството на Белев професорът го представя на ген. Заимов, без да разкрива кой точно е той (нелегален функционер на БКП, редактор на в. „Преглед“ и съветски резидент). Ала генералът изглежда е бил съвсем наясно с кого си има работа. Първата среща е наистина само „опознавателна“. Следва втора, пак на същата пейка, със същите хора, в същата отсечка по канала. Извървявам я отново и изведнъж ми хрумва, че започвам да проумявам защо „рабкорът“ Белев е избрал точно това място. В средата на отсечката има разширение към две построени по онова време кооперации – на 74 и 72 номер. В първата от тях навремето е живял д-р Александър Пеев, столичен адвокат и известен русофил, впоследствие също рекрутиран от Кръстьо Белев, за да работи за Москва – под името „Боевой“. Знам това, защото тук някога имаше съответната паметна плоча, а сега до входната врата тъмнее само петно. А пък на съседната стена графити артист е оставил следния надпис: „Пътят не е труден. Стига да няма желание и нежелание“.
В случая на д-р Александър Пеев пътят определено е минал през известни колебания. Ето защо „раздумките“ на трите лица под прозорците му явно са го склонили да вземе по-бързо решението си.
Интересното е, че и на двете срещи (по думите на Белев) ген. Заимов проявява интерес, но не се ангажира с нищо конкретно. Ала споделя, че се чувства „русин“ (какъвто е по майка). Като резидент Белев е пряко координиран от съветската легация – първо от военния аташе полк. Сухоруков, след което от неговия наследник полк. Бенедиктов.
През 1939 г. именно Бенедиктов му съобщава, че Владимир Заимов вече работи за съветското военно разузнаване (впоследствие ГРУ) под кодовото име „Азорский“. Скоро (като ръководител на паралелна агентурна мрежа) за Москва започва да работи и д-р Пеев.
Мрежата на „Азорский“ е необичайно голяма, стига до 27 лица, при това не само в България, но и в чужбина, което е сериозна предпоставка за провал. Интересното е, че сянката на проф. Асен Златаров продължава да витае над нея и след смъртта му. Донесенията във вид на шифровани писма се пускат от племенника на ген. Заимов – Евгени Чемширов – в пощенската кутия на вдовицата на Асен Златаров на ул. „Връбница“, от която племенникът има ключ.
Групата на „Боевой“ е по-малка и оперативно по-активна, разполага със собствена радиостанция. В спомените си Белев говори и за трета група, с която е поддържал връзка – тази на Антон Прудкин, която действа предимно във Варна, оттам събира шпионска информация и замисля диверсионни действия. Прудкин е фантасмагоричен персонаж, който предполага отделен разказ. На младини минава за руски нихилист, избягал в България, а всъщност е бил агент на царската „Охранка“. Бил е и сред атентаторите на ВМРО, а в навечерието на Първата световна война е арестуван от българските власти като руски шпионин и в затвора се сближава със Стамболийски. Прудкин е в основата на някои от най-съмнителни деяния на земеделския режим (като атентата в театър „Одеон“ или взрива на надлеза в „Надежда“, за да се потуши транспортната стачка). Уволнен е като столичен градоначалник, защото организира бягството от ареста на македонски дейци като Тодор Александров и ген. Протогеров. От средата на 20-те години започва да работи (и то на постоянна заплата) за съветското разузнаване, през 30-те години е особено активен. Вербува хора от „бялата емиграция“, привлича и хора от левицата на ВМРО, сред които и легендарни фигури като „солунския атентатор“ Павел Шатев.
Темата за „финансирането“ на „рабкорите“, „резидентите“ или нелегалните функционери на БКП от Москва продължава да е болезнена до ден днешен. Тя си заслужава специално изследване, което предстои да бъде написано.
Ще дам само един пример от показанията пред полицията на поета Никола Вапцаров. На 7–8 септември 1941 г. Никола Вапцаров става платен функционер на нелегалната БКП с псевдонима „Лозан“. Отначало му дават на ръка по 100–200 лв. на седмица, после възнаграждението му нараства до 2000–3000 лв. на месец. Сетне „Лозан“ се сдобива с една огромна за времето си сума от над 2 млн. лв. (става дума за куфар с пари, оставен му от Павел Шатев, който някогашният „солунски атентатор“ на свой ред доставя от съветската легация в София – 5 000 долара, 200 000 драхми и 100 000 динара). „Лозан“ и брат му Борис трябва да продадат „на черно“ доларите (черният курс долар-лев е 1:300). За справка: тютюноработник получава 1300 лв., а вездесъщият Никола Гешев, началник на отделение А в Дирекция на полицията, се разписва срещу 5600 лв. Когато арестуват Атанас Романов, у него има около 100 000 лв. и 1000 долара. С такива суми разполага и непосредственият началник на „Лозан“ – Цвятко Радойнов.
В полицейските материали по процеса на ген. Владимир Заимов се съобщава, че са му били предоставени 120 000 лв. от съветския шпионаж за срещи, пътувания и агентурни цели. Прощалното му писмо, публикувано в биографичната книга на Борислав Дичев „Умирам за България. Процесът на Владимир Заимов през 1942 г.“ (2014 г.), обаче подтиква към размисъл:
Когато стана германо-руският пакт, аз бях луд от радост, че се разбраха тия сили и че ние ще бъдем тяхното галено дете. Тогава – през зимата на 1940–1941 г., когато те бяха заедно – и почнах да обяснявам в разговори на г-дата Савченко и Середа [помощник на военния аташе] какво е настроението на нашия народ. Но настъпи, уви, войната между тях. Русия стана официално наш противник, а аз продължих да ги срещам. Защо съм продължил – ето въпроса, който всички ще искат да зададат? За пари – ще викнат мнозина, които не ме познават, но вие всички виждате колко ги имахме, че постоянно бяхме в недостиг, че големите дългове… си стоят. Знайте вие – не е за пари… а за друго нещо – за една идея, която малцина ще разберат.
Аз съм славянофил, но все заради България бих желал германската победа, защото и с германците няма да ни е добре, но без тяхна победа ще сме много зле. И сърби, и гърци да дойдат, и болшевици (заедно с наши комунисти) да дойдат – зле. А в мен се е вкоренила тая мисъл, че ще се повтори 1915–1918 г. и накрая противниците ще победят. И кой ще дойде тогава да ни съди и наказва? Ако Лондон прати гърците и сърбите – тежко ни, ако дойдат нашите от крайните квартали да горят сухо и сурово – ужас! Кой ще ги спира, кой ще се застъпва, кой ще може да прокара една възможна умереност?
Очевидно ген. Владимир Заимов е имал ясно изразени политически амбиции, отвеждащи твърде нависоко. Което не е попречило на съветския шпионаж да се възползва от неговите услуги, както впрочем и от услугите на редица високопоставени български военни, включително и на екзарха Стефан (според мемоарите на един от ръководителите на съветския шпионаж в България).
Как всичко това се отразява на отношенията между Царство България и СССР в периода 1934–1944 г.? Докато вървя по „Раковски“, пред погледа ми отново се мярва „Домът на Москва“ (бившата царска и съветска легация). Паралелите са очевидни. Дипломацията между София и Москва винаги е била в динамично неравновесие. Чрез смартфона си попадам на публикацията на руската историчка проф. Луиза Ревякина. От нея става ясно, че дипломатическата дейност на мисията на Москва постепенно е била ограничавана все повече и повече. Особено след съветските бомбардировки по българското Черноморие (юли 1941 г.) и нескритата шпионска дейност в съветското консулство във Варна, довела до обиск от страна на българските власти (15 септември 1942 г.).
Постепенно дипломатическата мисия на Москва в София е поставена под пълен контрол. Там вече не влизат български политици и журналисти. Срещите, доколкото ги има, се извършват само „на открито“ – по ресторанти и кафенета. В края на 1941 г. персоналът на съветската легация и на консулството във Варна е намален от 94 на 29 души (двадесет и шест дипломати, един служител в търговското представителство и един в „Аерофлот“). Накрая се взема решение консулството във Варна да не затваря врати, но персоналът му да бъде съкратен от 16 на 9 души.
Екстрадирани са всички лица, уличени в шпионаж: вторият секретар Вл. Киреев, сътрудникът на военния аташе Л. Середа, консулът във Варна В. Минаков, шофьорите Кузмин и Василий Вълкович. И тогава, както и сега. Ала от статията на проф. Ревякина става ясно нещо наистина интересно. На тяхно място съветското разузнаване изпраща още по-квалифицирани и кадрови шпиони: военният аташе полковник Ив. Дергачов е заместен от генерал-майор Иван Иконников, на мястото на Л. Середа секретар на военния аташе става Яков Савченко; назначен е и втори секретар на военния аташе – Георгий Горбачов. Във варненското консулство идва друг шпионин от кариерата – Леонид Соколовски… Пристига и нов представител на „Аерофлот” – Виктор Касталски, въпреки че от 10 юни 1941 г. съветските авиолинии не функционират… И така през целия период на войната.
До онзи 5 септември 1944 г., когато Вячеслав Молотов връчва нота на българския пълномощен министър Иван Стаменов, с която СССР обявява война на България. След което стройни редици от съветски шпиони излизат от сенките, за да поемат новите си функции. Вече наяве.