На тази дата: 28 януари 1982 г. командоси успяват да освободят пленен US генерал с помощта на екстрасенси

Италиански командоси успяват да освободят без нито един изстрел американския бригаден генерал Джеймс Дозиър, отвлечен 42 дни по-рано от лявата терористична организация „Червените бригади“.

В атаката против наблюдаван от няколко дни апартамент в Падуа са задържани петима терористи, включително една жена. По-късно показанията им позволяват да се стигне до други членове на организацията и да се разкрие убийството на бившия премиер Алдо Моро през 1978 г.

Любопитни факти:

През 1981 г. терористи, преоблечени като водопроводчици, отвличат американския генерал Джеймс Дозиър от дома му в италианския град Верона. През първите дни на опитите да го намери италианското правителство отказва да сътрудничи на САЩ. Отчаяните американски военни се хванали за последната сламка – обърнали се към екстрасенсите от програмата Grill Flame за оценка на хора със свръхестествени способности, които да събират надеждна разузнавателна информация.

Един от екстрасенсите заявил, че генералът е задържан в тухлена сграда с червен покрив. Друг негов „колега” предположил, че става въпрос за къща в малкия северен град Падуа. Няколко дни по-късно италиански отряд за бързо реагиране спасил Дозиър от място, което отговаряло напълно на описанието.

Десетки учени и частни фирми провеждат експерименти с екстрасенси. Изследователи на фирмата Boeing например накарали през 60-те години група доброволци да контролират генератор на случайни числа само със силата на мисълта си. Изходът бил успешен, но само в някои от случаите. Несигурността на резултатите е причината свръхестественото още да не е на щат в световните въоръжени сили.

На тази дата: 27 януари 1924 г. полагат балсамираното тяло на Ленин в мавзолей

1924 г. полагат балсамираното тяло на Ленин в построения за него мавзолей на Червения площад в Москва. Архитект на монументалната гранитна сграда е Алексей Шчусев, който е взаимствал някои елементи на античните мавзолеи, като за основа използва Пирамидата на Джосер.

Всъщност всичките три проекта на мавзолея са на архитекта Шчусев. Първоначално е построен от дърво във формата на куб само за шетс дни след смъртта на Владимир Ленин за неговото погребение. През пролетта на същата година е издигнат пак дървен мавзолей, като са пристроени трибуни. В сегашния си вид - от железобетон, с тухлени стени и облицовка от гранит, мрамор, лабрадор и порфир, е построен през 1929-1930 г.

Първите два саркофага за тялото на Ленин са по проект на архитекта Константин Мелников. По време на Великата отечествена война тялото е евакуирано в Тюмен, след което то е поместено в саркофаг по проект на Шчусев и скулптора Борис Яковлев.

От построяването му мавзолеят е използван като трибуна, на която се появявали ръководителите на Съветската държава и са наблюдавали тържества, шествия и паради на Червения площад. Любопитен факт е, че в периода 1953-1961 г. в мавзолея е съхранявано и тялото на Йосиф Сталин.

Сред руската общественост периодично се възобновява обсъждането дали да се погребе тялото на Ленин и какво да се прави с мавзолея. Учените вече са притеснени за състоянието на мумията. Според тях тялото на вожда се топи. „Вождът е в добро състояние, но костюмът му не бе сменен заради кризата”, обясни преди време Юрий Денисов-Николски, зам.-директор на Всеросийския научно-изследователски институт за лекарствените и ароматичните растения и ръководител на групата биолози, направили последното освежаване на мумията.

Четири малко известни факта за мавзолея на Ленин

Народен конкурс за мавзолей

През 1924 г. бил обявен народен конкурс за проект на мавзолей, в който всеки желаещ могъл да предложи виждането си за гробница.

Днешната форма на мавзолея съвсем не била единствената, която разглеждало журито – например, имало варианти с куб и пирамида, разказва специалистът по история на Москва Денис Ромодин:

- Имало е проект на неголям обелиск със зелена площ, към която плува малък кораб. Друг е предлагал цилиндрична кула, висока колкото Спаската кула. Имало е и проект на изкуствена пещера, до която се стигало с катерене.

Организаторите на конкурса стигнали до извода, че той трябва да се проведе между професионалистите. Ромодин смята за най-оптимален вариант проекта, по който бил построен мавзолеят, - на архитект Алексей Шчусев. Изхождайки от икономическите реалности на онова време, неговият проект бил най-практичен и технически осъществим.

По-малко от седмица за мавзолея на вожда

Ленин умира на 21 януари 1924 г. и Президиумът на Централния изпълнителен комитет (ЦИК) на СССР  постановил на Червения площад в Москва сред братските могили на Октомврийската революция да бъде построен некропол за съхраняване на тялото на вожда.

В нощта на 23 срещу 24 януари Държавната комисия под председателството на Вячеслав Молотов и Феликс Дзержински дала задача на архитект Алексей Шчусев спешно да изготви проект на временен мавзолей.

Шчусев бил извикан в Колонната зала в Дома на съветите около 12 часа през нощта. „Имах време само да взема необходимите инструменти за работа, а после трябваше да отида в помещението, което ми беше предоставено за работа. Още сутринта трябваше да започне строителството на трибуните, полагането на основата и на гробницата на мавзолея”, - разказвал по-късно Шчусев.

Рано сутринта на 24 януари 1924 г. лично той оградил мястото на постройката с колчета. След това се раздали първите взривове: земята, скована от 25-градусов студ, не се поддавала на лопати и чукове и, за да се изрие изкоп, трябвало да извикат екип от специалисти. Взривните работи отнели почти едно денонощие и едва след това земекопачните машини пристъпили към изкопаването, както записал в дневника си архитектът.

Днешният мавзолей е трети по ред

След първия временен мавзолей от дърво Шчусев през май 1924 г. строи по-капитална постройка, но също така дървена от дъб.

За да бъде предпазвана гробницата от атмосферните влияния, архитектът покрил стените й с маслен медно-кафяв лак, а капака – с медни листа. Необикновено изразителният надпис и майсторската украса върху медно-кафявата лакирана повърхност на мавзолея с вложките от тъмен дъб и петната от ковани пирони му придавали мемориален характер.

Третият и окончателен вариант на мавзолея, чието строителство завършило през октомври 1930 г., бил направен от камък.

Трибуните подчертават уникалността на сградата

Скелето на мавзолея е железобетонно, като стените са запълнени с тухли. Вратите на вътрешната зала, като вратите на входа и изхода, са обковани с патинирина мед.

През 1945 г. била направена частична реконструкция на главната фасада на паметника. Тогава освен двете железобетонни трибуни за зрителите отдясно и отляво на входа, покрити с мрамор, била направена още една, главна, - за ръководителите на партията и правителството.

При това тактиката на включване на мавзолея в много сложния исторически ансамбъл  на Червения площад не попречила на Шчусев да подчертае смисловата уникалност на обекта. Тъкмо за това помагат особените пропорции на сградата – много едри деления на компактния стъпаловиден обем с трибуните.

Забележителното е още, че мавзолеят при цялата си строгост на архитектурата не е съвсем симетричен и това му придава живописност, типична за много постройки на Шчусев.

Мавзолеят има и малък подземен етаж за непосредствено обслужване на този комплекс. Допълнително, на това място, нищо не могло да се построи: сградата на мястото на изкопа е на доста нестабилна почва, така че строителството на каквито и да е допълнителни подземни съоръжения би било крайно опасно.

На тази дата: 26 януари 1788 г. е основан Сидни като английски каторжен лагер

 1788 г. по време на първото заселване на Австралия като английски каторжен лагер е основан Сидни. Днешният ден е обявен за Ден на Австралия и се чества като национален празник.

През 1770 г. британският капитан-лейтенант Джеймс Кук акостира на брега на залива Ботани. Тук той за първи път се среща с аборигенските племена, населяващи Австралия.

На 18 януари 1788 г. 11 британски кораба - „Първата флотилия”, с около 750 затворници и над 200 моряци и офицери (за охрана) на борда пристигат в Порт Джаксън (днес пристанище на Сидни) и основават първата наказателна колония в Австралия. Британците имат нужда да облекчат пренаселването на затворите в родината си и виждат в обширната страна. Според някои този ход е част от по-мащабния британски план да се установи плацдарм за понататъшни икономически начинания в южната част на Тихия океан.

Земята на първоначалния лагер е неплодородна и има недостиг на питейна вода, затова на 26 януари той е преместен към брега на залива Сидни. Заселването на новата колония обаче не е лесно - земята се обработва трудно, болестите са хроничен проблем и освен това възникват конфликти с местното население - аборигените, които населяват континента вече 60 000 години. Въпреки това през следващите шест десетилетия в Австралия са докарани още 160 000 осъдени.

Аборигените правят опити да се съпротивляват на британското заселване и се стига до сблъсъци между двете страни. През 1789 г. обаче тежка епидемия унищожава голяма част от местните жители. Към 1820 г. в района на Сидни са останали едва няколкостотин аборигени и британската администрация полага усилия да ги „цивилизова, покръсти и образова”, като ги отдели от клановете им. При управлението на губернатора на Нови Южен Уелс Лаклан Макуори Сидни започва да се благоустроява - британски и ирландски каторжници изграждат улици, мостове, кейове и обществени сгради. През 1822 г. в града вече има банки, пазари, добре очертана улична мрежа и организирана полиция.

Едва през 30-те години на 19 в., когато вътрешността на континента добива известност като добро място за отглеждане на овце, започва преселническият бум на обикновените британци.

На 20 юли 1842 г. е официално основана общината на Сидни, който става първият град в Австралия, а за негов първи кмет е избран Джон Хоскинг. През 1851 г. започва първата от няколкото австралийски златни трески и пристанището на Сидни посреща първата от множество вълни имигранти от целия свят.

Градът е наречен на британския вътрешен министър лорд Сидни, който издава заповедта за основаването на наказателната колония.

На тази дата: 25 януари 1905 г. Работник в мина в Южна Африка открива най-големия известен диамант на света

 

Скъпоценният камък преди обработката.

1905 Работник в мина в Южна Африка открива най-големия известен диамант на света. „Кулинан”, наречен така по името на собственика на мината, тежи 3106 карата (над 620 грама). Когато е раздробен за обработка, се получават 9 големи скъпоценни камъка и 100 по-малки. Най-големият - „Кулинан - 1”, е от 516,5 карата и го монтират в британския кралски скиптър.

Легендата разказва, че туземецът бил нает от предприемача Кулинан по време на диамантената треска в Африка. 

Кулинан решил да разработи рудник, кръстил го “Премиер”, но по време на изкопните работи се наложило да се изкопае кладенец, за да се търси вода. Само на 30 см. работниците ударили на камък, който не се поддавал изобщо на опитите да го раздробят с кирки и лопати. Туземците се опитвали да разбият най-големия в света диамант, чиито размери се оказали 100 х 65 х 50 мм. Той бил наречен “Кулинан” по името на собственика на мината. Хората се стичали на тълпи да гледат диаманта в банката на Йоханесбург, където бил изложен.

9-те най-големи къса след разделянето.

По-нататъшната съдба на този скъпоценен камък го отвежда във Великобритания. През 1907 г.

е купен за 150 000 фунта стерлинги и поднесен като подарък за рождения ден на крал Едуард VII. По онова време стойността на диаманта е била реално 9 милиона фунта стерлинги, които в днешно време могат да се приравнят на стойността на 94 тона злато. Приемайки скъпоценния камък, кралят обещал, че ще го съхрани в същия вид сред историческите ценности на английската корона. Но в същото време е запазена репликата му, че ако той бил попаднал на тоя камък, е щял да го помисли за стъкълце и презрително да го подритне с крак.

Кралят не спазил съвсем обещанието си – още на следващата година диамантът “Кулинан” е отнесен в Амстердам на най-добрия ювелир Йозеф Аскер, който получава поръчка да раздели само с 1 удар камъка така, че да се получат минимално количество късове. Няколко месеца минали в изучаване на структурата на камъка, за да се избере най-подходящата точка за удара. 

Накрая ювелирът не се решил сам да го нанесе и предоставил тази възможност на ученика си, а според легендата самият той припаднал от вълнение в решителния момент. Когато се свестил, разбрал, че изчисленията му все пак са били правилни и диамантът е разделен успешно. Операцията била повторена още няколко пъти и накрая се получили 9 големи камъка и 100 по-малки. Шлифоването им отнело 2 години на майстора. След 7 години обработката на основните камъни на “Кулинан” била завършена.

От диаманта са направени 105 брилянта с обща маса 1063,65 карата. Най-големият от тях е наречен “Кулинан I” или “Голямата звезда на Африка” и е с маса 516, 5 карата (или 103,3 грама). Брилянтът е обработен във формата на панделка и украсява кралския скиптър, изложен в Тауър. “Кулинан II” тежи 317,4 карата, има форма на изумруд (почти правоъгълна форма) и украсява британската корона, която също се съхранява в Тауър. От частите на диаманта, останали след обработката на първите 2 брилянта, са получени още 2 – “Кулинан III” (94,45 карата) и “Кулинан IV” (63,65 карата), както и 3 по-малки брилянта, наречени “Малките звезди на Африка”. 

Останалите късове са послужили за получаването на още стотина брилянти с тегло между 5 и 28 карата. “Кулинан III” е инкрустиран в короната на кралица Мери. Формата му е като на крушовидна перла и също се съхранява в Тауър. Може да се носи самостоятелно на верижка. Брилянтът “Кулинан IV” е квадратен по форма и се намира отново в короната на кралица Мери. Може да се сваля и да се носи като брошка. "Кулинан VI" се намира в короната на кралица Мери.

На тази дата 24 януари 1972 г. Селяни откриват японския сержант, който не разбрал за края на Втората световна война и 28 години се укривал

 На 24 януари през 1972 година, докато пресичали девствената джунгла в Гуам, отивайки да проверят рибарските си мрежи, които били заложени в местната река, двамата селяни Хесус Гуеняс и Мануел Де Гарсия се натъкват на една странна находка. Пред изумените погледи на рибарите се изтъпанчва приличащ на първобитен дивак човек, който след кратка схватка двамата успяват да заловят и да отведат в местния полицейски участък.

Странният индивид, който бил напълно контактен и адекватен заявил, че се казва Шоичи Йокой, представил се като редник от японската армия и обяснил, че от 1944 година се подвизава в джунглата на Гуамо. В продължение на 28 години японеца успешно се укривал в собственоръчно направена землянка и нямал никаква представа,че войната отдавна вече е свършила...

Историята на редника започнала в края на 44-та. Тогава японската армия успяла успешно да превземе почти всичките тихоокеански острови, в това число и Гуамо. В редиците на окупаторите се намирал и нашият герой Шоичи. Не щеш ли обаче, войната в тези райони взела, че се закучила и тъй като японците на практика нямало накъде да се изтеглят, повечето от тях вместо да се предадат се биели самоотвержено докато не загинали.

На Шоичи не му се наложило да води чак такива битки на честта, защото в суматохата на боевете изостанал от частта, към която се числял, загубил се и се наложило да се покрие в местната джунгла. Нямал никакъв интерес да се предава, защото прекрасно осъзнавал факта, имайки предвид безчинствата, който вършели японците, че ако бъде заловен от местните, веднага ще бъде убит. Не бил привърженик и на ритуалните японски самоубийства, до които почти всеки японски войн в беда би прибягнал и предпочел да се скрие, за да оцелее.

За целта навлязъл навътре в джунглата, избрал си едно безлюдно място и си направил землянка, в която смятал да поживее известно време търсейки начин да се измъкне. С течение на времето се сдобил и с разни примитивни оръжия, с които успешно ловувал дивеч, а когато не наблягал на месото се хранел с плодове и корени. Колкото и да звучи парадоксално изкарал по този начин умопомрачителните 28 години. Всичко свършило на 24 януари 1972 година, когато двамата гуамски селяни, които споменах в началото съвсем случайно го открили. Въпреки, че по време на войната японците били избили доста от роднините на хората от Гуамо те не се отдали на мъст, а след като го разпитали, най-човешки предали изтерзания боец на японските власти.

И така, след почти три десетилетия в изгнание, Шоичи най-сетне се завърнал в страната на изгряващото слънце. Там почти никой не искал да повярва, че е издържал толкова време в нелегалност и то насред джунглата, но в последствие, когато самоличността му била установена и всичко съвпаднало войника взел, че станал супер известен. Медиите го обсипвали с внимание, канели го по разни предавания, интервюирали го, а интериорът на землянката му бил изложен в местния музей в Гуамо. След половин година шумотевица около отшелническият му живот обаче, хората започнали все по-малко да се интересуват от Шоичи и лека-полека от известна личност той се превърнал в обикновен японски пенсионер. Изживял си спокойно старините и когато чукнал 82 години, починал от инфаркт. По ирония на съдбата бил погребан в родното си място, точно под надгробната плоча, която майка му сложила на гроба му още през 1945 година.

На тази дата: 23 януари 1849 г. Елизабет Блекуел става първата жена лекар

 

1849 г. Елизабет Блекуел се дипломира в Медицинския колеж в Дженива и става първата съвременна жена-лекар в САЩ и Великобритания. Родена в семейството на собственик на захарна рафинерия тя от малка получава добро образование. По-късно Елизабет Блекуел започва да се самообразова като чете медицинска литература и през 1847 г. успява да постъпи в колежа в Дженива.

Първоначално е отбягвана от състуденти и професори. Не е допускана до лекции. Постоянно среща укор и отхвърляне. Местните хора я мислят за луда и неморална заради желанието й да стане лекар. Тя се съсредоточава единствено върху образованието си и завършва като отличник на курса. По време на дипломирането, деканът я поздравява за постиженията, но изразява и съмненията си дали би допуснал други кандидатки, защото това внася дискомфорт за учебното заведение.

След завършването си Блекуел заминава за Англия, а оттам за Париж, където постъпва в курс за акушерки. През 1850 г. се връща в Лондон и работи известно време в болница, после отива в Ню Йорк. Там през 1853 г. основава малък диспансер, преобразуван през 1857 г. в Нюйоркска амбулатория за бедни жени и деца. През 1858-1859 г. прави обиколка във Великобритания, като изнася лекции и става първата жена, включена в Британския медицински регистър. През 1868 г. основава Женски медицински колеж към Нюйоркската амбулатория, който функционира до 1899-а.

През 1869 г. Елизабет Блекуел окончателно се премества в Англия, където установява успешна частна практика и преподава гинекология в Лондонското медицинско училище за жени. Оттегля се от преподавателското място през 1907 г., умира три години по-късно.

На тази дата 22 януари 1893 е обнародван Закон за търговските и индустриалните марки. Първи се регистрира предшественикът на "Ален Мак"

 1893 Обнародван е Закон за търговските и индустриалните марки. Първата българска търговска марка е регистрирана на пловдивчанина Антон Папазов на 15 април 1904 г.; тя е „Млечен сапун”. Фирмата му има магазини в София, Пловдив и Русе, а продуктите й се продават в цялата страна. Благодарение на нея много българи и най-вече българки разбират, че красотата, макар да е дар от Бога, заслужава и по-специални грижи. Фабриката е разширена през 1900 г. 

Предистория 

През 1892 г. е създадена от А. Папазов – Първа българска парфюмерийна фабрика „А. Папазов“. Тридесетгодишният тогава индустриалец създава в Пловдив фабриката за парфюми и сапуни, която по-късно ще се превърне в козметичния гигант „Ален мак“. Още на Първото българско изложение в Пловдив фабриката получава златен медал. 

Малко по-късно продуктите й получават признание от световните изложения в Анверс, Белгия 1894 г., Париж, Франция 1900 г., Сейнт Луис, САЩ, 1904 г., Лондон, Англия 1905 г. 

С маркетингова цел Антон Папазов организира първите български конкурси за красавици. С имената на победителките след това кръщава някои от своите парфюми и одеколони. Мениджмънтът на фирмата винаги се придържа към най-високите тогава световни стандарти и това обяснява пазарните успехи на нейните продукти. Кремовете са предлагани предимно във вносни порцеланови бурканчета, а парфюмите в красиви стъклени флакони, задължително с луксозни цветни етикети. 

През 20-те и 30-те години фирмата няма сериозна конкуренция на българския пазар. През 1929 г. Папазов получава царска грамота, с която е назначен за придворен доставчик. Любопитно е, че той регистрира и марка №1 в първия бюлетин за индустриална собственост, орган на Бюрото за индустриална собственост на Министерството на търговията и земеделието. 

През 1930-1939 г. се разраства и модернизира. Създадени са още около 50 нови асортимента (най- известен е одеколон „Магнит“, произвеждан и до 80-те.). Фабриката е национализирана през1947 г., а през 1948 е обединена с други парфюмерийни фабрики и с едно сапунено предприятие. 

 През 1950 е преименувана в „Ален мак“. В нова сграда е от 1970 г. След обединяването (1976) с фабриката за метален амбалаж в с. Хвойна, Смолянски окръг и със завода за хартиени опаковки в с. Лесичово, Пазарджишки окръг, „Ален мак“ става завод, който произвежда козметични кремове, одеколони, парфюми, есенции, пасти за зъби, средства за декоративна козметика, детски и бебешки препарати и др. Използва над 200 ароматични материала и над 100 основни суровини. 

На тази дата: 21 януари 1890 г. разкрит е заговор на майор Коста Паница за убийство на княз Фердинанд

Коста Паница заедно със Захарий Стоянов и 

Димитър Ризов.

Коста Паница е един от главните поддръжници на княз Александър Батенберг и един от главните организатори на контрапреврата. След възкачването на княз Фердинанд I  на българския престол, Паница обмисля идея за организиране на заговор. На 21 януари 1890 година заговорът в столичния гарнизон за убийството на княз Фердинад е разкрит, а негов организатор е майор Коста Паница. Той е осъден от военния съд на смърт и е екзекутиран на 16 юни.

Костадин Атанасов Паница е роден във Велико Търново. Обучава се в Одеското военно училище в периода от 1875 г. до 1876 г. През 1876 година участва като като куриер по време на Априлското въстание, но след провала му емигрира в Румъния.

През 1876 г. е доброволец в Сръбско-турската война в отряда на генерал-майор Черняев. Същата година на 21 октомври постъпва в армията на Русия. Става част от опълчението на България при подготовката на Руско-турската война. Опълченец е от VI-а дружина на III-а Опълченска бригада. Участва в битките при Стара Загора и връх Шипка.

За военните си постижения е награден за храброст с войнишки кръст „Свети Георги“. Повишен е в звание "прапорщик" (младши офицер). По-късно е произведен в първо офицерско звание — подпоручик.

През 1878 г. Паница се среща с  Любен Каравелов, Стефан Стамболов, Драган Цанков, Марко Балабанов, капитан Райчо Николов, Георги и Никола Живкови и други, докато служи в Българската войска и в Търново. Те заедно основават комитет „Единство", чиято цел е да оказва помощ на тракийските и македонските българи. Паница е член на комитета и след избухването на Кресненско-Разложкото въстание е акредитиран да събира пари, да набира доброволци и да търси начин за закупуване на оръжие.

След потушаването на Кресненско-Разложкото въстание през май 1879 г. Паница служи във военната милиция на Източна Румелия. След като е командирован в Русия, завършва Константиновското военно училище и Петербургската военно-юридическа академия. През май 1884 г. се завръща в Княжество България. Назначен е за военен прокурор в Русе и е произведен в звание капитан.

Паница участва активно в Съединението на Княжество България и Източна Румелия на 6 септември 1885 г. По време на Сръбско-българската война е командир на Смолчанския партизански отряд, в който влизат стотици доброволци от Македония.

На тази дата: 20 януари 1912 г. е полетял самолетът, конструиран от Сотир Черкезов

 Самолет, управлявана от българина Сотир Черкезов се издигнала и приземила успешно

в мразовитата утрин на 20 януари 1912 година.

Преди 107 години е полетял самолетът, конструиран от свищовлията Сотир Черкезов.

Покрай многобройните януарски събития и сибирските студове някак незабелязана остана годишнината от полета на първия български самолет „Княз Борис Търновски”. Самолетът, модел биплан полетял на 300 метра височина на летището край руския град Санкт Петербург е конструиран от свищовлията Сотир Черкезов, възпитаник на Всерусийския императорски аероклубв гр. Гатчина. 

Машината, управлявана от него се издигнала и приземила успешно в мразовитата утрин на 20 януари 1912 година. Тя представлявала революционно  изобретение поради поставеното предно колело под носа на самолета, което се правело за първи път от началото на самолетостроенето в света. Така Сотир Черкезов станал изобретател и на ползвания и досега носов триколесник, а по-късно и на катапулта.

         Новината пристигнала в България със закъснение. Тя била публикувана в началото на февруари във вестник „Утро”. От него сънародниците на Черкезов научили, че самолетът с две крила едно над друго по подобие на тогавашните модели „Райт”, „Фарман” и „Къртис” бил управляван от своя създател Сотир Черкезов. Машината била дълга 18 метра и тежала 840 килограма. Тя била изобразена на издадена в Русия пощенска картичка, на която отделно имало и портрет на българина – изобретател.

         Сотир Черкезов е роден на 21 декември 1882 година в Свищов. Син е на опълченеца Петър Черкезов – кавалер на Георгиевския кръст. Младежът се запалил по летенето след като присъствал на едно събиране, по време на което автоконструкторът Хараламби Джамджиев от В. Търново произнесъл реч за въздушните полети.

         През 1905 година Сотир Черкезов заминал за Русия, за да учи за инженер, но плановете му се провалили. Затова пък се записал да учи във Всерусийската императорска школа, която завършил с отличие. Негови преподаватели били инструкторите Лебедев и Костин и те го обучавали за летец на самолетите „Фарман” и „Блерио”. Според архивите, запазени и до днес в Регионалния музей В. Търново Черкезов е първият българин, получил диплом за летец.

         Поради обявената на 5 октомври 1912 година от цар Фердинанд война на Турция остана неосъществено намерението на свищовлията да прелети разстоянието от Петербург до столицата на България, но пък той взел участие във войната като летец на Одринския фронт. По-късно е включен в авиационния отряд на армията с командир ген. лейтенант Радко Димитриев, а след това е изпратен на заточение, лежи и в Петербургския гарнизонен затвор. По време на революцията през 1917 година е пилот в Русия, след което се завръща в България, но след деветоюнския преврат и последвалите събития през периода 1923 – 1925 година го считат за неблагонадежден и емигрира във Франция. Там оценяват професионалните му умения и го назначават на работа в авиационните заводи в Париж и Лион.

         Завръща се в България през 1931 година и се установява във В. Търново заедно със съпругата си Николина Манева от гр. Елена. Изнася беседи за авиацията и е канен на много места в България. Обучил много млади пилоти, почива на 1 февруари 1961 година във В. Търново.

         През 1977 година уредничката на Регионалния музей В. Търново Невяна Бъчварова заедно с дъщерята на авиатора Маргита Черкезова започват да издирват документи, снимки и предмети, свързани с живота и работата на Сотир Черкезов. Докато историчката от В. Търново събирала публикациите от българския печат, дъщерята на първия български летец посетила Русия и по пътя, извървян от нейния баща успяла да събере богата информация. Двете заедно успели да създадат сравнително богат фонд, който се съхранява и до днес в Регионалния музей В. Търново. Експозицията е била показвана и в родния град на летеца Свищов.

На тази дата: 19 януари 1937 г. - Хауърд Хюз поставя световен рекорд за скорост със самолет

 

На 19 януари 1937 г. 31-годишният Хауърд Хюз поставя нов световен рекорд за скорост със самолет, като прелита от Лос Анджелис до Ню Йорк за 7 часа 28 минути и 25 секунди.  След това на 10 юли 1938 г. той поставя нов рекорд, като извършва за 91 часа околосветски самолетен полет. Затова през 1938 г. летището на Хюстън (Тексас) е преименувано на „Летище Хауърд Хюз”, но старото име е върнато поради възраженията на гражданите летището да носи името на жив човек.  

Това е същият Хауърд Хюз, който е прославен не само като американски пилот-рекордьор и авиоконструктор, но е известен кинопродуцент, прочут плейбой, невероятен ексцентрик, авантюрист, един от най–богатите хора в света и една от най-противоречивите личности в историята на САЩ. Проявява особено ексцентрично поведение в залеза на живота си. 

На тази дата: 18 януари 1902 г. Завършва аферата „Мис Стоун“, платен е откуп на четата на Яне Сандански 14 500 златни турски лири

 

Участниците в аферата „Мис Стоун“ - Сава Михайлов,

Яне Сандански, Кръстьо Асенов и Христо Чернопеев.

1902 Завършва аферата „Мис Стоун“. На ВМОРО са дадени 14 500 златни турски лири, за да бъдат освободени американската мисионерка Елена Стоун и придружителката й Катерина Цилка, отвлечени от четата на Яне Сандански и Христо Чернопеев на 21 август 1901 г. Двете са освободени на 2 февруари с.г.

Аферата „Мис Стоун“ е отвличането на американската протестантска мисионерка Елън Стоун и на нейната другарка Катерина Цилка от чета на Вътрешната македоно-одринска революционна организация, начело с Яне Сандански и Христо Чернопеев в 1901 - 1902 година.

Елън Мария Стоун.

Отвличането

Планът за отвличането е изработен за около две седмици заедно с хората на организацията от протестантската мисия в Банско. Над Банско чака чета, начело с Никола Дечев. Чакането обаче изнервя Дечев и той изпраща на Сандански и Чернопеев писмо с остър тон, в което зявява, че ако не се появят, още същата вечер се връща в България. Така войводата на четата, която чака над Банско решава да се върне в България заедно с 11 четници. Остават само петима души - Сандански, Чернопеев, Димитър Кьосето, Стоил Просяков и Димитър Инев от Самоков. Сандански и Чернопеев успяват да убедят банските чорбаджии в необходимостта на акцията. След като привличат още няколко четници - Нано, Тодор, Христо и Коле от Градево, Лазо от Покровник и Христо от Бистрица - четата се разполага в местността Подпрената скала на пътя от Банско за Горна Джумая, по който Елън Стоун трябва да се върне в Солун. Тук към тях се присъединява и Кръстьо Асенов, дошъл от България с четирима четници.

Мястото, където са отвлечени Елън Стоун и

Катерина Цилка.

Тъй като част от богаташите в Банско се обявяват против акцията, непосредствено преди нея се появяват съмнения дали да се изпълни, но Чернопеев настоява, че финансовият въпрос трябва да се реазреши спешно. В същото време ръководителят на окръжния комитет в Банско Димитър Лазаров се запознава с мис Стоун и узнава точния час на пътуването ѝ. Участниците в отвличането се обличат в турски обелкла и се разбират помежду си да говорят на турски език, за да остане впечатлението, че отвличането е извършено от турци. Заедно с Елън Стоун пътуват Катерина Ушева, Катерина Цилка, Григори Цилка, три учителки, две ученички и други. Пътниците трябвало по план да се разделят в Горна Джумая, от където мис Стоун да замине за Солун, а Катерина Цилка - за Корча.

Елън Стоун и Катерина Цилка са отвлечени късно следобед на 21 август (3 септември) 1901 година. Пресрещнати са по време на пътуването като мис Стоун и Цилка са отделени от групата. Катерина Цилка е отвлечена за спътница на мис Стоун вместо планираната Катерина Ушева, защото последната е болна. Отвличането не протича съвсем по план. Елън Стоун тръгва по-късно от предвиденето, а селяните, които трябвало да снабдят четата с храна не успяват да излезнат спокойно от селото поради присъствието на турска войска, заради което четата чака без храна два дена. Непосредствено преди отвличането четата влиза в сблъсък с един албанец, който започва да стреля с револвер и успява да рани един четник, но албанецът бива обезоръжен и четата го взима със себе си. Освен това по време на отвличането прегладнялата чета забравя да говори само на турски език. По този начин отвлечените не могли да се заблудят, че похитителите са турци. Отвлеченият албанец се оказва разбойник, който многократно тероризира селата и Кръстьо Асенов го ликвидира, което допълнително разваля първоначалната идея четата да се представи за турски разбойници.

Османското комисарство изпраща до Министерството на външните работи и вероизповеданията в София официална нота, която гласи, че похитителите са българи, членове на македонския комитет.

Преговори

На следващия ден след отвличането в Банско Григори Цилка и останалите освободени спътници на мис Стоун известяват местната протестантска мисия за извършеното похищение, които известяват по телеграфа доктор Джон Хаус. Доктор Хаус от своя страна известява американския почетен консул в Солун Периклис Хадзилазару, който информира за отвличането американския консул в Цариград Чарлс Дикенсън.

Шест дена след отвличането Елън Стоун е накарана да напише писмо, с което трябва да започнат преговорите. Това писмо е диктувано от Яне Сандански и Чернопеев, а самата мис Стоун трябва да реши до кого да го адресира и тя го изпраща до неин приятел от Банско - Костадин Петканчин. В писмото се казва, че за връщането на мис Стоун се иска откуп от 25 000 златни турски лири и че Петканчин трябва да извести Уилям Пит - касиера в американския съвет в Цариград. Изплашен от писмото Петканчин информира турските власти за случилото се и така първият опит за започване на преговори пропада. След това мис Стоун пише ново писмо, което този път адресира до доктор Хаскел, който е мисионер в Самоков. Това второ писмо е занесено лично от Кръстьо Асенов, който е подпомогнат от Гьорче Петров и Никола Малешевски. На 15 септември (28 септември) доктор Хаскел се среща в Цариград с Уилям Пит, Еди Пенсър - временен американски представител и тогавашния генерален американски консул в Цариград Дикенсън.

Усложняване на отвличането и край на акцията

Яне Сандански, Христо Чернопеев и Кръстьо Асенов не очакват акцията да се усложни и продължителността ѝ от 6 месеца ги изненадва.

Главен проблем се явява пазенето на заложниците на безопасно място, което е задължение на Сандански. Поради наближаването на есента и зимата се появява предложение да се преместят около Арджанското езеро, но четата и жените решават да се задържат в Пирин и да се подслоняват предимно край Селище и Покровник.

Акцията бива заплашена от османските потери в Пирин, а освен това и действията на българските сили в пограничните области, поради което престоят на българска територия става невъзможен. Като допълнителна опасност се явява и върховистката чета на Дончо Златков. През лятото на 1901 година Златков напада четата на Яне Сандански при село Тросково с цел да отвлече американските мисионерки.[6] Престрелката трае цяла нощ. Двете чети отстъпват от селото и по пътя за Лешко четата на Сандански с жените са посрещнати от Чернопеев, който идва на помощ на Сандански с 50 човека. Заради сблъсъка с Дочно Златков Сандански повежда хората си към България и се оттеглят в Цървище, но там пък заради българските части са принудени да се върнат в Македония.

Заради всички тези опасности похитителите трябва да се движат постоянно, но това става много трудно заради отвлечените жени - мис Стоун е на 55 години, а Катерина Цилка е бременна в петия месец по време на отвличането.

Яне Сандански решава да потърсят убежище във Влахи, където Цилка да може да роди. По пътя обаче Цилка получава предродилни болки и четата се установява в Сърбиново. За помощ в раждането Сандански вика две баби. На 22 декември (2 януари) Цилка ражда момиченце, което е кръстено Елена (на мис Елън Стоун). Междувременно в Сърбиново идва турски аскер, което принуждава четата да напусне селото на третия ден след раждането. Тъй като Цилка не е в състояние да ходи или язди, пътува в специално направен сандък, дърпан от кон, с който да пристигне до Влахи. По пътя обаче бебето започва да плаче и между Чернопеев и някои четници се явява идеята да убият бебето, но Сандански я отхвърля, защото ако се изпълни според него това ще убие делото им пред народа.

След продължителни преговори в София и Самоков откупът - 14 000 златни турски лири, се получава на 18 януари 1902 година в Банско. Пленените жени са освободени на 2 февруари в Струмишко.

На тази дата: 17 януари 2003 г. До българското крайбрежие е открит кораб, пролежал на дъното 2400 години

 2003 г. в Черно море, близо до българското крайбрежие е открит кораб, пролежал на дъното 2400 години. Откритието прави група от български и американски археолози, а информация за находката се появява първо в „Ню Йорк Таймс”. Експертите коментират, че това е най-древното корабокрушение в това море.

Единственото, което е останало от древния плавателен съд, е товарът му от амфори. В една от тях са били намерени кости от риба, пренасяна в Гърция от Крим (днешна Украйна). То е и доказателство, че древните гърци са внасяли храни чак от Крим.

Костите са от сладководен вид риба - ивичеста зъбатка, - ловена в района на Крим и в реки, вливащи се в близкото Азовско море. Известно е, че по това време в Крим е имало гръцки колонии. Следи от рязане върху костите показват, че рибата е била транжирана, за да бъде сушена на рибени пържоли.

Любопитен факт е, че един от откривателите на този кораб е подводният Робърт Балард, който открива и останките от кораба „Титаник”. Името му в България стана популярно през 2001 г., когато световните медии съобщиха, че посещението му в България е свързано с търсенето край нашите брегове на Ноевия ковчег. Тогава Балард обясни, че не търси Ноевия ковчег, а изучава местата, обитавани от хора преди Потопа.

Повод за подобни теории дават направените в последните десетилетия открития, че Черно море е било пресноводно езеро, около чиито брегове е живяла високоразвита цивилизация. То е било превърнато в море от потоп преди около 8600 години.

Вицове - само сока, януари 2022г.

 

1920 г. в САЩ е въведен сух режим. Мярката е въведена с 18-та поправка на Американската конституция и забранява производството, продажбата, вноса и износа на алкохол на територията на САЩ.

Сухият режим обаче съвсем не насърчава трезвеността - контрабандни барове, наречени „спийкизи”, сервират алкохол. Ограничението всъщност помага и за формиране на мафията в САЩ, която започва да контролира нелегалния му внос и разпространение. Център на незаконния алкохолен внос става Чикаго, а гангстери като Ал Капоне и Бъгс Моран печелят милиони от продажби на уиски, бира и др. В края на десетилетието Капоне контролира цялата верига на внос и дистрибуция от Флорида до Чикаго.

От времето на забраната в историята са останали редица интересни истории. Съдебни заседатели по дело за трафик на алкохол в Лос Анджелис са подведени под отговорност, защото са изпили доказателството. Оправданието им е, че са проверявали дали течността съдържа алкохол и след многократно преглъщане заключението е, че съдържа. Обвиняемият обаче е оправдан, защото от доказателството срещу него не остава и капка.

Докато законът е в действие има истински бум на разходките с кораби, които се рекламират като „пътешествие доникъде”. В момента, в който корабът навлезе в международни води, започва да се върти в кръг, а пасажерите се отдават на алкохолно опиянение.

Любопитен факт е, че напълно уверени, че заедно със Сухия режим идва и краят на престъпността изобщо, някои американски градове леко наивно продават затворите си.

Критикът на сухия режим - конгресменът от Ню Йорк Фиорело Ла Гуардия, обаче изчислил, че федералното и местните правителства губят повече от 1 млрд. долара годишно от данъци върху нелегално продавания алкохол. По думите му тази сума отивала в джобовете на контрабандистите и на длъжностните лица под формата на рушвети.

Нарастващото убеждение, че сухият режим е един скъп провал, води до отмяната му. Забраната е отменена на 5 декември 1933 г. с подписа на новоизбрания президент Франклин Рузвелт. Режимът, често е определян за „най-голямото недоразумение в историята на САЩ”, продължава 13 години, 10 месеца, 19 дни, 17 часа и 32 минути. Накрая Рузвелт казва: „Това, от което Америка има нужда в този момент, е питие!”.