На тази дата: 11 февруари 1990 г. Нелсън Мандела е освободен от затвора след 27 години

 1990 г. Нелсън Мандела е освободен от затвора „Виктор Ферстер” в Република Южна Африка. До тогава той е прекарал 27 години като политически затворник.

Нелсън Ролихлахла Мандела започва да се занимава политическа дейност през 1944 г., когато става член на Младежката лига на Африканския национален конгрес (АНК). През 1952 г. оглавява кампанията за неподчинение на расистките закони, а година по-късно е избран за президент на АНК в провинция Трансваал.

През 1956 г. той попада в списъка на 156-те човека, обвинени в държавна измяна и арестувани от властите в ЮАР. От 1960 г. Мандела е в нелегалност, а от 1961 г. ръководи военната организация на АНК. През 1962 г. отново е арестуван и е осъден на 7 години затвор. През 1964 г. получава доживотна присъда.

Мандела прекарва 18 години в затвора на остров Робън, през 1982 г. е преместен в затвор в Кейптаун, където остава още шест години, след което е хоспитализиран заради туберкулоза.

В продължение на дълги години по света се води кампания за неговото освобождаване. През 1985 г. той отхвърля предложението на президента Питер Бота да бъде освободен, но да се откаже от каузата си.

Освободен е на 11 февруари 1990 г., след като в системата на апартейд започва криза. Избран е за председател на Изпълнителния комитет на АНК през 1991 г. и за негов президент от юли 1991 г. През септември с.г. Мандела подписва национално споразумение за мир от името на АНК, уточнява процедурите за спиране на политическо насилие.

На 3 февруари 1992 г. в Париж, заедно с президента на ЮАР Фредерик де Клерк получава награда на ЮНЕСКО за мир „Хофу-Боани”. През 1993 г. отново с Де Клерк е отличен и получава и Нобелова награда за мир.

През 1994 г. е избран за президент на ЮАР в първите общонационални избори с участието и на чернокожото население. През 1996 г. под негово ръководство е разработена и приета новата конституция на ЮАР.

На тази дата: 10. февруари 1962 г. Руснаци разменят пилот на американски шпионски самолет за полковник от КГБ!

 

След завръщането си в САЩ Пауърс първоначално е обвиняван, 

че не е успял да унищожи шпионското оборудване в 

самолета и че не се е самоубил с отровата, която му е била дадена. 

Но въпреки всичко военните не повдигат обвинения срещу 

него и той продължава да работи във военната авиация. 

1962 г. заловеният съветски шпионин Рудолф Абел е разменен за пилота Гари Пауърс, свален над СССР през 1960 г.

На моста „Гленикер”, който свързва Източен и Западен Берлин, руснаците разменят пилота на американски шпионски самолет Франсис Гари Пауърс срещу полковника от КГБ Рудолф Абел, разкрит в САЩ пет години по-рано. Двамата са разменени точно в 8.52 ч. сутринта берлинско време. Малко по-рано, на друг пропускателен пункт в Берлин, властите на ГДР предават на американците студента Фредерик Прайър, арестуван през 1961 г.

Рудолф Иванович Абел е един от най-изявените съветски шпиони на Запад, експерт в техническите аспекти на шпионажа. След като служи във военното разузнаване през Втората световна война, Абел под фалшива самоличност отива в германски лагер за бежанци, откъдето получава убежище в Канада. През 1948 г. се прехвърля в САЩ, където реорганизира съветската шпионска мрежа.

Под името Емил Голдфус създава свое фотографско студио в Бруклин, Ню Йорк. ФБР попада на следите му през юни 1957 г., след като друг съветски шпионин в САЩ - подполковникът от КГБ Рейно Хейханен, бяга в американското посолство в Париж.

Франсис Гари Пауърс завършва колежа Милиган в щата Тенеси през 1950 г. и постъпва във военновъздушните сили. Обучава се за пилот на изтребител. През 1956 г. вече е капитан и е прехвърлен към програмата за полети на U-2 на ЦРУ. Сравнително отскоро ЦРУ изпраща шпионски самолети над Съветския съюз от бази в Пакистан и Норвегия. Прикритието на пилотите на U-2 е, че работят в Националната администрация по аеронавтика и космонавтика (НАСА).

След обучението в Невада Пауърс е изпратен в базата на U-2 в Инджирлик, Турция, за да изпълнява полети по турско-съветската граница. През 1960 г. е прехвърлен в Пакистан и инструктиран за първия му полет над съветска територия. На 1 май 1960 г. той излита от Пешавар, Пакистан. След като прелита 6060 км, от които 4670 км над съветска територия, трябва да се приземи в Бьодо, Норвегия.

Сред местата, които ЦРУ се надява да снима, са и тези, които биха разкрили технологичното развитие на руските междуконтинентални балистични ракети. Наблюдателен полет, извършен на 5 април, е показал строеж на комплекс за изстрелване на ракети в Тюра Там. Президентът Айзенхауер дава разрешение за втори контролен полет над същия район, но е определил 1 май като абсолютен край на полетите на U-2, поне за известно време.

В същото време обаче Дуайт Айзенхауер, френският президент Шарл дьо Гол, британският министър-председател Харолд Макмилан и съветският премиер Никита Хрушчов имат предвидена среща на високо равнище за 16 май. След това се очаква Айзенхауер да направи безпрецедентно посещение в Москва. Той не желае никакви инциденти да помрачават предстоящите събития.

Както Пауърс твърди по-късно, той е бил уверен, че при тази височина (над 20 км) неговият U-2 няма да може да бъде улучен от никакъв съветски самолет или ракета. Над Свердловск обаче е улучен от ракета и успява да катапултира, спускайки се с парашут на земята, където цивилни граждани го задържат до идването на полицията.

След като самолетът не пристига в Норвегия, ЦРУ разбира, че е станала беда. Предположенията им са потвърдени от прехванатите радиосъобщения, че руснаците са се опитали да свалят чужд самолет над съветска територия. В ЦРУ допускат, че Пауърс е загинал, и веднага изготвят версия за прикритие, която се разпространява от военновъздушните сили и според която американски синоптичен самолет на НАСА, излетял от Турция, проучващ „горните атмосферни слоеве”, не се е завърнал в базата си и се смята за изчезнал.

На 5 май Хрушчов съобщава за свалянето на самолет във вдъхновена реч и заклеймява „агресивните американски кръгове” за това, че се опитват да попречат на конференцията на високо равнище с подобен провокационен акт. САЩ се придържат към синоптичната версия, добавяйки, че пилотът може да е бил в безсъзнание поради неизправност на кислородната система и че самолетът, оставен на автопилот, може би напълно случайно е нарушил съветското въздушно пространство.

На 6 май Хрушчов държи нова реч, в която разкрива, че пилотът на самолета е „жив и здрав”, и добавя, че е замълчал за това умишлено, тъй като в противен случай американците биха „съчинили още някаква басня”. Накрая Айзенхауер поема отговорността за станалото върху себе си, заявявайки, че просто е взел всички „всички възможни мерки за защита на САЩ срещу изненадващо нападение”. Хрушчов заминава за Париж, но отказва да вземе участие в разговорите на високо равнище, докато Айзенхауер не се извини. Пътуването на Айзенхауер в Москва е отложено.

Междувременно в Москва се подготвят за добре организиран показен процес срещу Пауърс. ЦРУ инструктира Сам Джаф - репортер от Си Би Ес, акредитиран за процеса. Майкъл Бешлос пише в книгата си „1 май: Айзенхауер, Хрушчов и аферата U-2”, че Джаф „е получил данни за съветския шпионаж като доказателства, опровергаващи обвинението, в случай че Хрушчов изобличи U-2. В репортажа си Джаф трябва да говори за Пауърс не като за пилот на шпионски самолет, а като за пилот, който извършва разузнаване”.

На 19 август 1960 г. е осъден от Военната колегия на Върховния съд на СССР на 10 години затвор.

На 10 февруари 1962 г. е разменен за съветския шпионин Рудолф Абел, който е в затвор в САЩ. След завръщането си в САЩ Пауърс първоначално е обвиняван, че не е успял да унищожи шпионското оборудване в самолета и че не се е самоубил с отровата, която му е била дадена. Но въпреки всичко военните не повдигат обвинения срещу него и той продължава да работи във военната авиация.

На тази дата: 9 февруари 1923 г. Александър Стамболийски става министър-председател

На 09 февруари 1923 г, в България е съставен нов кабинет с министър-председател

Александър Стамболийски.

Александър Стамболийски е водач на Българския земеделски народен съюз (БЗНС). Министър-председател на България в 40-то правителство (1919-1923). Народен представител в XIV-то, XVI-то, XVII-то, XVIII-то, XIX-то, XX-то ОНС и в V-то ВНС.

Роден през 1879 г. в с. Славовица, Пазарджишко. Завършил Лозаро-винарското училище в Плевен. Ученик на основателя на Българския земеделски съюз (БЗС) Янко Забунов. Учил философия в Хале и агрономство в Мюнхен.

Участва в учредителния конгрес на БЗС (1899). Фактически водач на БЗНС - под негово влияние съюзът е преобразуван от съсловна организация в политическа партия. Противопоставя се на промените в Търновската конституция (1911) и на участието на България в Първата световна война, за което през 1915 г. е отстранен от парламента и осъден на доживотен затвор. По време на Войнишкото въстание (1918) е освободен и изпратен да преговаря с въстаниците за мирно разрешаване на конфликта.

Под влияние на своя сътрудник Райко Даскалов, той оглавява въстанието и е провъзгласен за председател на т. нар. Радомирска република. След неуспеха на бунта се укрива, но през 1918 г. е амнистиран. През 1919 г. се включва в коалиционното правителство на Теодор Теодоров. 

Участва в преговорите за сключване на мирен договор на Парижката конференция. След отказа на Теодоров да приеме наложените условия, той оглавява правителството и на 27 ноември 1919 г. подписва Ньойския договор.

След парламентарните избори през 1920 г. правителството е съставено само от представители на БЗНС. Правителството на Стамболийски се опитва да изведе страната от международната изолация след Първата световна война чрез активно участие в дейността на Обществото на народите и установяване на приятелски отношения с Югославия.

Във вътрешен план то провежда някои реформи, като ограничаване размера на поземлената собственост, въвеждане на трудова повинност, опростяване на правописа. Наложено е авторитарно управление. През 1922 г. е проведен референдум за съдене на виновниците за националните катастрофи.

По-късно се провеждат репресии срещу БКП и срещу буржоазната опозиция. Основен инструмент на репресиите е т.нар. Оранжева гвардия. В началото на 1923 г. режимът на Стамболийски губи напълно подкрепа, извън средите на българското селячество. Срещу него е цялата българска интелигенция - лява и дясна, македонските емигрантски организации, военните.

На 9 юни 1923 г. срещу правителството на Стамболийски е извършен военен преврат, организиран от Военния съюз, с подкрепата на буржоазните партии и царя. Оранжевата гвардия е обезоръжена. Междувременно, в страната избухват стихийни селски вълнения. БКП заема позиция на неутралитет, лишава бунтовете от подкрепа и в крайна сметка те са потушени. Стамболийски е заловен край родното си село и убит по особено жесток начин на 14 юни 1923 г.

Убийството на Александър Стамболийски, 1923 г.

Покушението срещу министър-председателя Александър Стамболийски е едно от многобройните политически убийства с огромни последствия за страната и със сигурност едно от най-отвратителните. След като управлението му напълно губи подкрепа извън средите на селячеството, а срещу него застава цялата българска интелигенция, армията и останалите политически партии, на 9 юни 1923 г. е извършен военен преврат. Няколко дни по-късно законният министър-председател е заловен и заедно с брат му Васил е подложен на нечовешки изтезания в къщата им край с. Славовица. Рязан с нож и прободен близо на сто места, на 14 юни Александър Стамболийски издъхва в нечовешки мъки. Впоследствие главата му е отрязана. След тази садистична екзекуция, колелото на насилието в българската история отново се завърта, помитайки след себе си малкото останал здрав разум в политическата ни действителност.

На тази дата: 8 февруари1600 г. Джордано Бруно е осъден от Инквизицията на смърт

 

Процесът срещу Дж. Бруно в Рим

Заловен е от римската църква и е предаден на Инквизицията. На 8 февруари 1600 г. е осъден на смърт от Инквизицията. Поради своите еретични и опасни за църквата теории и учения на 17 февруари 1600 г. е изгорен на клада от папата на Кампо дей Фиори.

Джордано Бруно известен още като Бруно от Нолано или Бруно Ноланеца, е италиански философ, астроном, математик и драматург, който първи отстоява идеята за безкрайността на Вселената. Неговите космологични теории надминават хелиоцентричната система на Николай Коперник и определят Слънцето като една от безбройно многото свободно движещи се други звезди. За тези свои твърдения той е изгорен жив на клада от италианските власти през 1600 г., след като Римската инквизиция го обвинява в ерес. След неговата смърт идеите му стават популярни и през XIX и XX век на него се гледа като на мъченик за свободната мисъл и модерната наука.

На 17-годишна възраст постъпва в Доминиканския манастир, където става монах. В досег с богатата библиотека на манастира Бруно развива траен интерес към философията. През 1581 г. монахът заминава за Париж, където започва да преподава наученото от книгите, както и своите собствени теории за живота. Нещо повече, Бруно изгражда собствен метод на преподаване, който сам определя като организирано познание. 

В резултат той си спечелва славата на човек, способен да накара всеки да запомни онова, което му се обяснява. Така Бруно става изключително популярен. Въпреки това славата му е противоречива, защото консервативните духовници го заклеймяват като магьосник. Те не виждат в Бруно учен, който се движи по каноните, а човек, който създава свои научни теории в противоречие с църковните догми.

В крайна сметка слуховете за Бруно стигат и до крал Анри III, който е запленен от идеите на Бруно и го прави свой фаворит. Под неговата закрила италианецът издава редица книги като „Сенките на идеите“ (вдъхновена от Платоновата теория) и „Изкуството на паметта“.

Изучава природата, математиката, философията, теологията. По-късно води лекции в Оксфордския и Парижкия университет.

За Бруно вселената е безкрайна и в нея има безкрайно много светове. Основна единица на битието е монадата. Тя е единица в три смисъла:

метафизична единица - монадата е най-малката субстанция на света;

физична единица - монадата е атом, т.е. най-малкото и неделимо тяло;

математическа единица - тя се приема като точка;

Бруно вижда в звездите далечни слънца и светове с възможен живот.

На тази дата: 7 февруари 1922 г. - Мария Кюри става член на Френската академия на науките

 Френската физичка и химичка от полски произход е пионер в областта на радиологията и първият носител на две Нобелови награди. Тя е и единствената жена носителка на Нобелова награда в две различни области на науката - физика и химия. Любопитен факт е, че нейният съпруг Пиер Кюри, дъщеря й Ирен Жолио-Кюри и зет й Фредерик Жолио-Кюри са също носители на Нобелова награда.

Родена е във Варшава, но през 1891 г., на 24-годишна възраст, се премества в Париж, Франция, за да изучава химия и физика в Сорбоната, където по-късно става първата жена преподавател. 

Там тя среща Пиер Кюри и се омъжва за него. Двамата заедно изследват радиоактивните вещества, по-точно урановата руда уранинит, която притежавала свойството да бъде по-радиоактивна от урана, съдържащ се в нея. До 1898 г. двамата вече имат логично обяснение: уранинитът съдържа минимално количество радиоактивен елемент, който е много по-радиоактивен от урана. От 1898 до 1902 г. двамата учени преработват 8 тона уранова руда и успяват да отделят само няколко грама от новия елемент радий (от латински radius - лъч, защото е много лъчист т.е. радиоактивен). По-късно така е открит и полоният, наречен на родината на Мария Склодовска - Полша. 

След смъртта на съпруга си през 1906 г., Мария поема неговата катедра в университета в Париж. През 1910 г. тя успява да отдели чист метален радий, а не само негови съединения, каквито резултати са били постигнати по-рано. Тя определя атомното тегло на радия и мястото му в таблицата на химичните елементи. По този начин тя завършва 12-годишен цикъл на изследвания, който доказва, че радият действително е нов химичен елемент.

По време на Първата световна война заедно с дъщеря си Ирен, Мария Кюри организира около 220 подвижни и стационарни рентгенови лаборатории за преглед на ранени войници, от чиято помощ са се възползвали над 3 милиона пациенти. Тя организира и курсове за рентгенолози и техници на рентгенова апаратура. Натрупаният опит обобщава в монографията „Радиология и война” през 1920 г. 

През 1921 г. заедно с дъщеря си отива в САЩ, за да събере средства за нови изследвания на радия. Тя се връща отново там през 1929 г. Кюри става член на 85 научни дружества по целия свят и получава 20 почетни степени.

На тази дата: 6 февруари 1958 г. Най - черният ден за „Манчестър Юнайтед”

 

1958 г. осем футболисти на „Манчестър Юнайтед” загиват в самолетна катастрофа край Мюнхен. Новината за катастрофата сломява цяла футболна Европа. Отборът на „Манчестър Юнайтед” губи голяма част от състава си. Но само 10 години по-късно те печелят Купата на европейските шампиони, като начело на тима отново е Мат Бъзби. През 1968 г. „Манчестър Юнайтед” става първият английски футболен клуб, който печели Купата на европейските шампиони.

На 5 февруари 1958 г. отборът на „Манчестър Юнайтед” играе реванш в турнира за Европейската купа срещу сръбския Цървена звезда в Белград. В първата среща на „Олд Трафорд” момчетата на Мат Бъзби, или както са ги наричали по онова време „Бебетата на Бъзби” са победили с 2:1. След равенство 3:3 в Сърбия манчестърци се класират за полуфинала с общ резултат 5:4.

В деня след срещата с Цървена звезда ги очаква полет до дома и повечето играчи вече мислят за съботния мач с тима на „Уулвърхемптън”. Тръгването от Белград се забавя с час, защото един от футболистите Джони Бъри е загубил паспорта си. След това самолетът каца в Мюнхен, за да презареди с гориво.

В три часа следобед метеорологичните условия на германското летище са лоши заради обилния снеговалеж. На два пъти пилотът безуспешно опитва да излети. Третият опит се оказва фатален - самолетът се отделя от пистата, но губи височина, разбива се в ограда на летището и избухва в пламъци.

23-ма от общо 44 пътници на борда загиват. Между тях са седем играчи на „Манчестър Юнайтед” - Джеф Бент, Роджър Бърн, Еди Колман, Марк Джоунс, Дейвид Пег, Томи Тейлър и Лиъм „Били” Уелън. Звездата на отбора Дънкан Едуардс е ранен тежко и умира две седмици по-късно в болницата в Мюнхен. По онова време той е сочен като една от големите надежди на английския футбол.

Секретарят на клуба, както и Берт Уоли от треньорския щаб, също загиват, заедно с няколко британски спортни журналисти. Други двама футболисти на английския гранд - Джони Бъри и Джаки Бланкфлауър, получават тежки наранявания и никога повече не играят футбол.

Оцеляват легендарният треньор на „червените дяволи” Мат Бъзби, Вайълет, Рей Ууд, Бил Фолкъс, Хари Грег, Кени Морганс, Албърт Сканлън и станалият легенда по-късно - сър Боби Чарлтън.

Бъзби успява да преодолее нараняванията си и започва да гради нов отбор. Денис Вайълет става един от водещите играчи в тима. През сезон 1959-1960 оцелелият след трагедията играч счупва рекорда на Джак Роули, като бележи 32 гола за един сезон. Отборът завършва на 17-то място.

Формата на Юнайтед в началото на новото десетилетие не е впечатляваща, но отборът скоро започва да „набира скорост”. Червените стигат до финал за купата на Англия през сезон 1962-1963 и побеждават „Лестър Сити” с 3:1.

През следващия сезон 1963-1964 г. играчите на „Манчестър Юнайтед”, вдъхновени от успеха си, започват да мислят и за титла - „червените дяволи” завършват втори, само 4 точки след „Ливърпул”. „Манчестър” печели първенството през 1965 и 1967 г. и Купата на Европейските шампиони през 1968 г., ставайки първия английски отбор, спечелил отличието. Мат Бъзби се оттегля от мениджърския пост през 1969 г.

На тази дата: 5 февруари 1885 г. белгийският крал Леополд II създава Свободна държава Конго като своя частна собственост

 

1885 г. белгийският крал Леополд II създава Свободна държава Конго като своя частна собственост в Африка. Леополд II поставя дипломатическите, военни и икономически основи на своя контрол в региона още през 1877 г. и управлява страната изцяло до анексирането й от Белгия през 1908 г.

По време на експедиция по река Конго, оглавявана от Хенри Мортън Станли, белгийският крал разбрал, че в проучваните земи има огромни залежи от диаманти, цинк и каучук. Леополд се амбицирал да присвои тези богатства и решил да финансира втора експедиция. „Възнамерявам да създам една нова държава, колкото е възможно по-голяма”, написал кралят на Станли. Така Конго било признато за частно владение на белгийския крал и Леополд започнал да управлява абсолютно безконтролно чрез назначени губернатори.

При управлението му местните племена били подложени на масови убийства и робски труд. Около 1900 г. обаче сведения за условията в Свободната държава Конго започнали да се появяват в европейската и американската преса. На 15 ноември 1908 г. общественият натиск и дипломатическите маневри довели до края на управлението на Леополд II. Свободната държава Конго била анексирана като колония на Белгия под името Белгийско Конго.

На 30 юни 1960 г. страната става независима, но това не донася спокойствие и по-добър живот на конгоанците. От тогава историята им е само граждански войни и корупция. През 1965 г. начело на страната застава Жозеф Дезире Мобуту. Рожденото му име е Мобуту Сесе Секо Нкуку Нгбенду ва За Банга, което означава Всемогъщият воин. Той прекръства Конго на Заир, а режимът му става пример за клептокрация, т.е. управление чрез безогледно крадене.

Мобуту е президент на Заир (по-късно Демократична република Конго) цели 32 години, като една от причините за това е, че узаконява шуробаджанащината. Той измисля т.нар. Закон за ндуците (ндук на местния език означава братовчед) и задължава всеки, който се издигне на някакъв пост, да се погрижи за роднините си. Според закона, щом някой стане министър, той трябва да назначи цялото си семейство.

На тази дата: 4 февруари 1923 г. ВМРО извършва неуспешен атентат срещу Александър Стамболийски

На 4 февруари, през 1923 година, ВМРО извършва неуспешен атентат срещу Александър Стамболийски.

Александър Стамболийски е водач на Българския земеделски народен съюз (БЗНС). Министър-председател на България в 40-то правителство (1919-1923). Народен представител в XIV-то, XVI-то, XVII-то, XVIII-то, XIX-то, XX-то ОНС и в V-то ВНС. Роден през 1879 г. в с. Славовица, Пазарджишко. Завършил Лозаро-винарското училище в Плевен.

Ученик на основателя на Българския земеделски съюз (БЗС) Янко Забунов. Учил философия в Хале и агрономство в Мюнхен. Участва в учредителния конгрес на БЗС (1899). Фактически водач на БЗНС – под негово влияние съюзът е преобразуван от съсловна организация в политическа партия.

Противопоставя се на промените в Търновската конституция (1911) и на участието на България в Първата световна война, за което през 1915 г. е отстранен от парламента и осъден на доживотен затвор. По време на Войнишкото въстание (1918) е освободен и изпратен да преговаря с въстаниците за мирно разрешаване на конфликта.

Под влияние на своя сътрудник Райко Даскалов, той оглавява въстанието и е провъзгласен за председател на т. нар. Радомирска република. След неуспеха на бунта се укрива, но през 1918 г. е амнистиран. През 1919 г. се включва в коалиционното правителство на Теодор Теодоров.

Участва в преговорите за сключване на мирен договор на Парижката конференция. След отказа на Теодоров да приеме наложените условия, той оглавява правителството и на 27 ноември 1919 г. подписва Ньойския договор. След парламентарните избори през 1920 г. правителството е съставено само от представители на БЗНС.

Правителството на Стамболийски се опитва да изведе страната от международната изолация след Първата световна война чрез активно участие в дейността на Обществото на народите и установяване на приятелски отношения с Югославия. Във вътрешен план то провежда някои реформи, като ограничаване размера на поземлената собственост, въвеждане на трудова повинност, опростяване на правописа. Наложено е авторитарно управление.

 През 1922 г. е проведен референдум за съдене на виновниците за националните катастрофи. По-късно се провеждат репресии срещу БКП и срещу буржоазната опозиция. Основен инструмент на репресиите е т.нар. Оранжева гвардия. В началото на 1923 г. режимът на Стамболийски губи напълно подкрепа, извън средите на българското селячество.

Срещу него е цялата българска интелигенция – лява и дясна, македонските емигрантски организации, военните. На 9 юни 1923 г. срещу правителството на Стамболийски е извършен военен преврат, организиран от Военния съюз, с подкрепата на буржоазните партии и царя. Оранжевата гвардия е обезоръжена. Междувременно, в страната избухват стихийни селски вълнения. БКП заема позиция на неутралитет, лишава бунтовете от подкрепа и в крайна сметка те са потушени. Стамболийски е заловен край родното си село и убит по особено жесток начин на 14 юни 1923 г.

На тази дата: 3 февруари 1959 г. „Денят, в който музиката умря”

 

Самолетната катастрофа.

1959 г. загиват музикантите Бъди Холи, Ричи Валънс и „Биг Бупър” Джайлс Пери Ричардсън. Този ден е наречен „денят, в който музиката умря”.

Бъди Холи, чието рождено име е Чарлс Хардин Холи, се запалва по рокендрола след като вижда изпълнение на Елвис Пресли през 1955 г. Създава музикалната група „Крикетс”, чийто първи запис „That'll Be the Day” излиза през 1957 г. Той е един от първите, включени в Залата на рокендрол славата, а през 2004 г. списание „Ролинг Стоун” го постави на 13-то място сред „Петдесетте най-велики артисти на всички времена”.

Ричи Валънс или Ричард Стивън Валенсуела, както е истинското му име, също се нарежда сред пионерите на рокендрола. И макар кариерата му да продължава само осем месеца, той успява да създаде няколко хита, които остават евъргрийни във времето, като „La Bamba” I „Donna”.

На 23 януари 1959 г. тримата изпълнители заедно с техните групи стартират триседмично турне в Средния Запад. В рамките на „Зимно денс парти” музикантите трябвало да обиколят 24 щата. Турнето обаче не е планирано добре и музикантите пътуват много, основно с автобуси през една доста студена зима. На 2 февруари те спират за концерт в „Сърф балрум” в Клиър лейк, Айова, без мястото да е предвидено в програмата им. Датата обаче е свободна и мениджърите им решават да я запълнят.

Изморен от много пътуване, Бъди Холи, който е най-голямата звезда от тримата, предлага на колегите си да наемат самолет, за да пътуват до следващата си цел - Фарго, Северна Дакота, където имат концерт на следващия ден.

Срещу 36 долара на човек те чартират едномоторния „Бийчкрафт Бонанза”, модел 1947 г., който разполага точно с три места плюс пилот. Първоначално със самолета е предвидено да полети Уейлън Дженингс, член на групата на Бъди Холи, но той отстъпва мястото си на Биг Бопър, който бил болен. Ричи Валънс пък, който никога не е летял с малък самолет, получава мястото на други член на групата на Холи - Томи Олсъп.

Тримата излитат в 10.00 ч. сутринта на 3 февруари при силна снежна буря. Пет минути по-късно самолетът изчезва и не се появява във Фарго, не отговаря и на радиоповикванията. Скоро останките му са открити в царевична нива, а всички на борда му са мъртви. Причините за катастрофата са неизвестни и до днес и варират от неопитност на пилота, през авария на самолета, до заговор.

На място загиват пилотът - Роджър Артър Питърсън, Ричи Валънс (тогава на 18 години), Бъди Холи (на 23 години) и Джайлс Пери Ричадсън (на 29 години).

Любопитен факт е, че песента „American Pie” е написана в памет на Бъди Холи и представлява анализ за това как рок енд рол музиката се е променила в годините, последващи неговата смърт. „American Pie” достига №1 през 1972 г., малко след издаването й.

На тази дата: 2 февруари 1709 г. случайно минаващ кораб прибира Робинзон Крузо

 

1709 г. случайно минаващ кораб прибира от остров Мас-а-Тиера корабокрушенеца Александър Селкирк. Морякът е смятан за първообраз на героя на Даниел Дефо Робинзон Крузо.

Селкирк бил шотландски моряк и опитен щурман, което му помогнало да стане боцман на кораба „Сенк Порт”. По време на едно от плаванията си обаче, Селкирк заявил пред капитана на кораба, че е лудост да продължат пътуването. Историята не посочва какво се случва след този „бунт”, но вероятно Селкрик е бил принуден да напусне. Така през 1704 г. слиза на сушата на необитаемия остров Мас-а-Тиера (част от състава на островите Хуан Фернандес в Тихия океан, на 640 км от крайбрежието на Чили), а корабът отплава в далечината. От кораба той слиза само с дрехи, пушка, инструменти, Библията и тютюн. Отначало Селкирк чете Библията, очаквайки спасение, но скоро му станало ясно, че помощ няма да дойде. Едва през 1709 г. - 4 години и 4 месеца след стъпването му на острова, корабът на капитан Уудс Роджърс, плаващ под английски флаг, хвърлил котва до брега на Мас-а-Тиера и спасил Селкирк от тропическия остров.

През 17 в. островът се е наричал Агуас Буенас. След това до 1966 г. носи името Мас-а-Тиера (Близо до земята), когато е преименуван на остров Робинзон Крузо по името на главния герой в романа на Дефо. Това е най-големият остров от архипелага Хуан Фернандес, който се състои от общо три острова - Робинзон Крузо (Мас-а-Терра), Алехандро Селкирк (Мас-а-Фуера) и Санта Клара.

Археолози от различни страни доказват лагеруването на Агуас Буенас на корабокрушенеца. Откритите дупки от колове в земята предполагат, че при пребиваването си на Агуас Буенас морякът е издигнал край сладководен поток малък бивак, който е бил негов дом. От построените от него колиба, площадка, заслон и наблюдателен пункт е можел да вижда преминаващи край острова кораби. Зад залива, приютил идващия от морето моряк, сред хълмовете се вижда хребет, който е наречен „наблюдателен пункт на Селкирк”. Открити са два морски прибора, навигационен пергел и други инструменти, датиращи от началото на 18 в., за които се смята, че са били притежание на Селкирк.

През 1713 г. Александър Селкирк публикувал разказ за своите приключения. Впоследствие се оформило мнението, че английският писател Даниел Дефо се вдъхновил именно от този разказ, за да напише знаменития си роман „Робинзон Крузо”.

Въпреки че Дефо бил фабрикант, застраховател на кораби, политически представител и автор на статии, той става световно известен именно с романа си „Животът и чудните приключения на мореплавателя Робинзон Крузо”. В действителност Дефо прави много промени в приказката за Селкрик. Той се премества на остров на Карибите, населен с канибали. Докато Селкрик остава на острова само четири години, измисленият персонаж на Крузо прекарва 28 години, два месеца и 19 дни като корабокрушенец, които той педантично отбелязва в дневника си.

На тази дата: 1 февруари 1945 г. от радиоапаратите се чува монотонен глас: смърт, смърт, смърт...

 

Първи състав на Народния съд в София. 

От ляво на дясно са

Стефан Манов и председателят Богдан Шулев.

На 1 февруари 1945 г. от радиоапаратите се чува монотонен глас, който чете имената и присъдите на Първи и Втори състав на т.нар. Народен съд: смърт, смърт, смърт... Някои припадат. Никога вече няма да видят синовете, съпрузите, бащите, братята си. Отказана им е дори утехата да се сбогуват с тях.

На 1 февруари 1945 г. Първи и Втори върховен състав на Народния съд правят най-масовото произнасяне на смъртни присъди над политици в Третата българска държава. 

На смърт са осъдени 67 депутати от ХХV народно събрание, трите правителства от януари 1941 г. до 3 септември 1944 г., начело с министър-председателите Богдан Филов, Добри Божилов и Иван Багрянов (общо 23-ма души). Смъртни присъди са произнесени и за тримата регенти на малолетния Симеон ІІ – княз Кирил Преславски (братът на покойния цар Борис ІІІ), проф. Богдан Филов и ген. Никола Михов. Смърт е присъдена и на 9 секретари към двореца, издатели на централни вестници и публицисти, 47 генерали и полковници. Останалите депутати и министри получават различни срокове затвор.

"По време на Народния съд младежта настоява

за сурово наказание на фашистките престъпници", гласят

заглавията на вестниците.

Оцеляват само един премиер - Константин Муравиев, и неговият кабинет, управлявал страната от 3 септември до 9 септември 1944 г. и свален с деветосептемврийския преврат. Муравиев получава доживотна присъда. Излиза от затвора през 1961 г.

Преди старта на процеса тримата регенти, премиерите и началниците на Генералния щаб са откарани в СССР и там са разпитвани повече от месец. Върнати са на 3 януари 1945 г.

Присъдите на т. нар. Народен съд се произнасят в името на "Симеон Втори, цар на българите", тъй като все още действа Търновската конституция. От друга страна тя обаче не позволява извънредни съдилища, какъвто е Народният съд.

След 10 ноември 1989 г. са публикувани телеграмите на Георги Димитров от Москва, които съдържат разпореждания до ЦК на Комунистическата партия: "Никой не трябва да бъде оправдан" (21 декември 1944 г., на руски език), както и "И никакви съображения за хуманност и милосърдие не трябва да играят каквато и да е роля" (от януари 1945 г.).

Подсъдими от Плевен на път за заседателната зала в града.

Народният съд започва да действа през декември 1944 г. До тогава обаче безследно изчезват десетки хиляди хора. На мемориалната стена пред параклиса до НДК, издигнат през 1992 г. в памет на невинните жертви на комунистическите репресии, са изписани имената на убитите и безследно изчезналите, за които са липсва, каквато и да е информация.

От декември 1944 г. до април 1945 г. са организирани 135 масови процеса в цялата страна. Арестувани са 28 630 души. Срещу 10 919 от задържаните са повдигнати обвинения, съдбата на много от останалите е неизвестна. Произнесени са 9155 присъди. Освен 2730-те осъдени на смърт, други 1305 души получават доживотен затвор.

Екзекуцията на политиците е извършена в нощта на 1 срещу 2 февруари до запустяла яма в „Орландовци“, изровена от бомбардировките. На близките не е разрешено да се срещнат с осъдените. Ямата е засипана със сгурия, а по-късно превърната в бунище, за да не ходят близките на поклонение. През 1995 г. на мястото е поставен каменен кръст. На 26 август 1996 г. Върховният съд отменя присъдите на първи състав и реабилитира регентите, народните представители, министрите, издателите и журналистите.

Поклон пред паметта на жертвите на комунистическия режим!

На тази дата: 31 януари 1911 г. е родена Ванга

Вангелия (Ванга) Пандева Гущерова, известна като Баба Ванга, Леля Ванга, Петричката врачка или Ванга гледачката е българска ясновидка, на която приживе е приписвана способността да вижда съдбата на всеки човек, който я посещава, и че е притежавала дарба да предсказва бъдещето.

Родена е на 31 януари 1911 г. в Струмица в семейството на активиста на ВМОРО Пандо Сурчев. Майка ѝ умира, докато тя е невръстно дете, а баща ѝ е мобилизиран в българската армия през Първата световна война. През този период живее под надзора на съседите си. В детството си Ванга била обикновено момиче и не проявявала никакви особености. Обичала да си играе на лечение и предписвала на приятелите си разни „лечебни“ треви. Бащата се жени повторно, а дъщерята помага в домакинската работа.

През 1923 г. баща ѝ Пандо Сурчев със семейството си отишъл за малко да живеят в неговото родно Ново село, тъй като в Струмица изпаднал в крайна бедност. Там на 12-годишна възраст Ванга загубва зрението си вследствие на внезапна буря, при която е грабната от силен вятър и по-късно, след дълго търсене бива открита, затрупана с камъни и пръст в една нива. От 1925 г. живее в дом за слепи, където прекарва три години. След смъртта на втората си майка, Ванга се прибира вкъщи, за да се грижи за по-малките си братя и сестри.

Постепенно започват да ѝ приписват пророчески способности. Твърди се, че помогнала на баща си да намери овца, открадната от стадото, което той пасял, като точно описва двора, в който била скрита. Ванга казала, че видяла всичко на сън. Става известна през годините на Втората световна война. Отчаяни хора, загубили връзка с близките си, отивали при Ванга с надеждата да ги успокои или да им каже къде се намират лобните им места.

Приписваните ѝ необичайни способности Ванга обяснява с присъствието около нея на особени невидими същества, чийто произход не може да обясни. Споделя и за съществуването на извънземни раси, които били населявали и Земята.

През последните години от живота си тя финансира построяването на параклиса „Св. Петка Българска“ в местността Рупите, Петричко. Конкретният проект и изографисването (недовършено) са дело на Светлин Русев. Поради неканоничност параклисът не е осветен от БПЦ, затова за него се говори просто като за „храм“, без да се уточнява на коя религия.

Ванга умира на 11 август 1996 година.

На тържествената сесия на Общинския съвет в Петрич на 27 октомври 2012 година, проведена по повод 100-годишнината от освобождението на града от османска власт, на Ванга посмъртно е присъдено званието Почетен гражданин на Петрич.

Сред най-популярните твърдения, приписвани на Ванга, са смъртта на цар Борис III, разпадането на Чехословакия и на Съветския съюз, връщането на Симеон Сакскобургготски, но не като цар, потъването на подводницата „Курск“ и атентатите от 11 септември 2001. Тези предсказания изведнъж излизат на бял свят, едва след като събитията са се случили, но няма никакви доказателства те да са съществували преди това. В повечето случаи неясната формулировка на „предсказанията“ дава възможност на поддръжниците на Ванга да правят двояки тълкувания, нагаждайки казаното към наистина случилото се.

Рядко се говори за неизпълнените предсказания на Ванга, което е показателно за неоправданата склонност да им се вярва безусловно. Пример е приписваното на Ванга несбъднато предсказание, че през 2011 година „в резултат на ядрените оръжия в северното полукълбо няма да остане нищо живо. Затова мюсюлманите ще започнат война срещу всички европейци, обвинявайки ги за унищожението“

Проведени изследвания на феномена Ванга

През 1966 г. на Държавния научноизследователски институт по сугестология (основан и ръководен от проф. Георги Лозанов) е възложено да изследва феномена Ванга. През следващите пет години в него са извършени анкетни проучвания на 7000 човека, които са посетили Ванга. Резултатите показват, че на 70% от хората Ванга познава миналото, настоящето и бъдещето.

Според авторите на самото проучване обаче, възникналата шумна обществена дискусия е попречила тези резултати да бъдат потвърдени (или отхвърлени) чрез използването на по-прецизна и надеждна методология, която да елиминира въздействието на странични фактори. 

Освен това, според авторите остава отворен и въпроса какви са причините за наблюдаваните резултати – ако те бъдат приети за достоверни – като се дискутират и характерните в подобни случаи задаване на въпроси, съдържащи част от отговора, незабележимо за събеседниците „подпитване“ и т.н. Най-сетне, авторите отбелязват, че не одобряват „лековерността на хората, които се стичат пред дома на Ванга“, както и заключават за пореден път, че е необходимо далеч по-задълбочено и обстойно научно изследване.

На тази дата: 30 януари 1894 г. е роден Цар Борис ІІІ

Цар Борис ІІІ е син на цар Фердинанд Сакскобургготски и на княгиня Мария-Луиза. Роден
е на 30 януари 1894 г. в София. Престолонаследникът израства под опеката на деспотичния си баща, тъй като майка му умира, когато е петгодишен. Получава средното си образование в Двореца от учители от Първа мъжка гимназия. Завършва Военното училище в София.

 

Още твърде млад, 24-годишен, Борис ІІІ поема царската корона поради абдикацията на Фердинанд на 3 октомври 1918 г. Ситуацията в страната е напрегната, на власт идва земеделското правителство на Александър Стамболийски (1919-1923), а на 27 ноември 1919 г. е подписан унизителният Ньойски договор.

 

На 1 септември 1939 г. Германия напада Полша. Започва Втората световна война. България обявява неутралитет. По инициатива на цар Борис се провеждат сондажи в Берлин и Москва относно връщането на Южна Добруджа.

 

На 1 март 1941 г. във Виена министър-председателят Богдан Филов подписва протокола за присъединяване на България към Тристранния пакт. Цар Борис ІІІ не успява да запази така желания от него неутралитет и да избегне войната. С подкрепата на германците са присъединени Македония и част от Беломорието. След разпускането на ХХІV ОНС и отстраняването на Георги Кьосеиванов от премиерския пост Борис ІІІ понася цялата политическа отговорност.

 

Той умира на 28 август 1943 г. Съществуват различни версии за смъртта му, които нямат точни и ясни доказателства - че е отровен от германците или от руснаците, че е поразен от инфаркт и др. Страната понася кончината му като тежка загуба и навлиза в нови големи изпитания.

На тази дата: 29 януари 1929 г. избират първата Мис България

1929 г. е проведен първият конкурс за „Най-красивата българка”. Съревнованието било организирано от в. „Зора”, а победителка става 22-годишната Люба Йоцова от Враца.

За патрон на нашия конкурс е определен Домът на изкуствата, а с организацията и всички разноски се нагърбва вестник "Зора" на Данаил Крапчев. Така в първите дни на януари 1929 г. във вестника се появява обява, че в края на месеца в Градското казино, най-голямата тогавашна зала в София след Военния клуб, в което днес се помещава Софийска градска художествена галерия, на грандиозен бал ще се избере най-красивата българка.

Настъпва голяма еуфория, започва трескава подготовка, пресата ежедневно пише за предстоящото невиждано до този момент събитие.

Конкурсът обаче има и противници. Вестник "Женски глас", орган на Българския женски съюз, публикува гневни статии и коментари:

"След катастрофалната война, която разори материално и морално почти целия свят,

необходими са наистина дела и начинания, които да издигнат народите и нравствено, и икономически. Това особено се налага да стане у нас, защото нашата родина е малка, бедна, онеправдана, ограбена и потисната от репарационни задължения. Почти всички съсловия у нас днес изнемогват поради крайно тежкото съществувание.....

Чистотата на някогашното българско семейство се руши - разводи, морални падения на жени, злоупотреби на чиновници, самоубийства, убийства, обири и други злочинства постоянно увеличават своя брой. А заедно с това расте и мизерията, и се увеличава броя на безработните..... Посред тия тежки условия на съществувание в големи размери намалява раждаемостта, защото вече не само гражданката, но и селянката прибягва до изкуствено абортиране. Явно е, че ние бавно, но неизбежно вървим към израждане и сигурно ще се изродим, ако не намерим начини и средства за морално и материално издигане.

В момента на това тежко съществувание Париж ни кани да участваме в състезание на красотата!!! Истина е, че няма човек, който да не тачи хубавото, красивото. Трябва ли обаче да има състезание на хубави девойки и жени, и то в Париж, дето ще се оцени не толкова естествената хубост, а придобитата с изкуствени средства??.....

Днес, особено за нас българите, най-много се налага да създадем бъдеща майка, която да бъде работлива, скромна и по външност, и по душа, истинска помощница на мъжа, а не самостоятелна поклонница на модата и натруфена кукла, която ще бяга и от домакинската, и от обществената работа."

Изискванията към кандидатките били да са неомъжени госпожици между 16 и 25-годишни, български поданички, стройни, с елегантна фигура, красива глава с големи, изразителни очи, нежна усмивка, умни и скромни.

Близо 200 девойки изпращат свои снимки в редакцията на вестник "Зора". В авторитетното жури са скулпторът Андрей Николов, писателят Добри Немиров, оперната певица Констанца Кирова, проф. Асен Златаров, художниците Стефан Иванов и Никола Маринов, Райко Алексиев и издателят Данаил Крапчев. След оживени дискусии те избират по снимки само 8 кандидатки, но за да е по-представителен изборът, са допуснати и други млади дами, които да се изявят на живо и така участничките стават 32.

Настъпва дългоочакваният ден.  Салонът на казиното е препълнен, за настроението на гостите се грижат два оркестъра, елегантни дами и господа разпалено обсъждат обстановката, тоалетите, коя ли ще спечели. След известни разисквания журито определя за победителка 22-годишната Люба Йоцова. На второ и трето място са съответно пловдивчанката Нора Трифонова и Радка Станишева (от Кукуш).

При представянето на избраницата пред публиката, Андрей Николов казва:

"Избирайки измежду най-красивите, оная, която ще има да представлява красотата на българката на международния конкурс в Париж, ние не можехме да изберем една красота открита, очебиюща, която всеки може да види, а трябваше да предпочетем една красота прикрита, тиха, скромна, която най-добре отговаря на нашия национален характер."

Списание "Светлина" коментира избора:

"Външният лик на девойката Люба Йоцова е всецяло и изключително непритворен израз и откровение на една вътрешна същност - отмерена, хармонична, изтънчена, естествена. А най-вече - красива.

Изразът на тази именно вътрешна природа на нашата хубавица е който поразява и завладява окото, а може би и сърцето, на всеки познавач, на всеки естет. С това рядко и ценно преимущество, тя е и ще бъде в състояние, при едно обективно жури, да бие всяка, та дори и най-идеалната красота, ако тя би била само външна, мъртва, бездушна, куклена, без всяко отношение към един красив вътрешен мир."

Люба е от Враца, но живее в София. Потомка е на стар възрожденски род. Баща ѝ е търговец. И тогава, подобно на днешните конкурси, се появяват слухове, че титлата е купена от заможния баща.

Участничките в първия конкурс Мис Европа през 1929 г., 

сред които е и Мис България Люба Йоцова.

Еуфорията около първата мис България не стихва. Тя е затрупана от подаръци, става рекламно лице на различни продукти. Придворната парфюмерия "Папазов" създава одеколон "Люба", а цигарената фабрика "Томасян" пуска на пазара цигарени кутии с нейна снимка. Най-известните модистки по това време, Пелагия Видинска и Райна Ракарова, изработват безплатно дрехите на Йоцова, както за ежедневието, така и тези, с които трябва да се яви на големия конкурс в Париж - всички с подчертан български стил.

Цяла София се струпва на гарата, за да изпрати българската представителка на Мис Европа. Конкурсът във френската столица се състои на 7 февруари в Гранд Опера в присъствието на президента на Френската република Гастон Думерг. Нашето момиче се състезава с още 17 претендентки. Победителка и първа мис Европа става унгарката Ержибет Шимон.

Люба Йоцова получава покана за участие и на Мис Вселена в Америка през същата година, но тя отказва. Връща се в България, където още цяла година около нея се шуми, канена е навсякъде, аплодират я, искат ѝ автографи. По-късно се омъжва за юриста Васил Веселинов, има щастлив брак, ражда две деца. Умира през 1987 г. на 80 години.

Година след първия национален конкурс е избрана следващата мис България. Този път организатор е списание "Кръгосвет". Изискванията към кандидатките и мястото на събитието са същите. Различно е журито - от предишната година в състава му влиза само Андрей Николов и е допълнено от проф. Александър Балабанов, оперната певица Катя Спиридонова, скулпторът Марио Марков, художниците Александър Божинов, Дечко Узунов и др. Новата победителка е Кунка Чобанова от Плевен, на 21 години.

И тя като предшественичката си заминава за Париж, където на 5 февруари участва в Мис Европа 1930 г., заедно с още 18 конкурентки. 

С титлата се окичва представителката на съседна Гърция Алики Диплараку. Чобанова, както и всички момичета от европейския конкурс, са поканени на световния през септември в Рио де Жанейро, където да се състезават с американските избранички. Кунка пристига в Бразилия, но си тръгва в навечерието на конкурса и така и не участва. Според списание "Кръгосвет" тя се отказва, защото междувременно се е сгодила. Годеникът ѝ Никола Недев е царски офицер, адвокат, син на голямата българска актриса Златина Недева. След години той е обвинен в заговор срещу държавата, осъден е на смърт и убит през 1953 г. Двамата с Кунка имат една дъщеря. Чобанова-Недева умира през 1979 г.

Конкурсът Мис Европа продължава да се провежда ежегодно до 1939 г., когато заради избухването на Втората световна война, прекъсва. България обаче повече не изпраща свои представителки. Европейският конкурс е възстановен през 1948 г., но нова Мис България имаме чак през 1967 г. - титлата печели 15-годишната Бранимира Антонова.