На 4 април 1968 г. е убит борецът за граждански права на
цветнокожите в САЩ Мартин Лутър
Кинг следва идеите на Махатма Ганди за ненасилствено
неподчинение и мирни протести, което не пречи да бъде арестуван, а от 1961 г. и
да бъде следен и подслушван от ФБР. Това обаче не го спира и той повежда много
походи на черните с искания за право на глас, трудови и други права, които
постепенно са официално признати със серия документи през 60-те години. Успехът
му печели Нобелова награда и известност по цял свят.
Кинг обаче не спира дотук и през втората половина на 60-те
години започва да критикува войната на САЩ във Виетнам, което му печели нови
врагове.
Борецът за правата на цветнокожите е застрелян на балкон в
мотел "Лорейн" в Мемфис, щата Тенеси, което предизвиква спонтанни
бунтове в над 60 града в САЩ. Пет дни по-късно президентът Линдън Джонсън
обявява ден на национален траур в негова памет, а на погребението му се стичат
300 000 души.
Имам една мечта
... Това е една мечта, която е дълбоко и неразривно свързана
с американската мечта.
Мечтая, някой ден тази нация да се вдигне и да живее според
истинското значение на своето кредо: „Приемаме тази истина за даденост: че
всички хора са равни.”
Мечтая, един ден на червените хълмове на Джорджия на една
маса да могат да стоят синовете на предишните роби и синовете на предишните
поробители.
Мечтая, някой ден, дори щатът Мисисипи, един щат, който е
нагорещен от несправедливост и потисничество, да се превърне в оазис на
справедливостта.
Мечтая, четирите ми малки деца да живеят някой ден в нация,
в която няма да ги преценяват според цвета на кожата им, а според характера им.
Днес мечтая…
Мечтая, някой ден в Алабама, със своите зли расисти, със
своя губернатор, от чиито уста излизат думи като „интервенция” и „анулация на
расовата интеграция”…, че един ден, именно там, в Алабама, малки черножоки момичета
и момчета да си стискат ръцете като братя и сестри с малки белокожи момичета и
момчета. Мечтая, някой ден всяка низина да се издигне, а всеки хълм и връх да
спаднат. Грубите места да се изгладят, неравните места да се изравнят. И
красотата на Твореца ще стане видна, и всичко живо ще я види.
Това е нашата надежда. С тази вяра се завръщам на Юг.
С тази вяра ще съм способен да издялам камък на надеждата от
планината на отчаянието. С тази вяра ние ще сме способни да превърнем грешните
фалшиви звуци в нашата нация в прекрасна симфония на братството.
С тази вяра ще сме способни да работим заедно, да се молим
заедно, да се борим заедно, да отиваме заедно в затвора, да се издигнем заедно
за свободата, с убеждението, че един ден ще бъдем свободни. Това ще бъде денят,
в който Божиите чеда ще могат да придадат ново значение на тази песен:
„Дадената ми от теб земя, ти, земя на свободата, пея аз. Земя, в която умряха
бащите ми, гордост за поклонниците, нека във всички върхове да кънти
свободата.” Ако Америка иска да стане голяма нация, това трябва да стане
реалност.
Нека свободата кънти от мощните върхове на Ню Хемпшир. Нека
свободата кънти от гордите върхове на Ню Йорк, нека свободата кънти от високите
планини на Пенсилвания. Нека свободата кънти от снежните върхове на Роки
Маунтийн в Колорадо. Нека свободата кънти от криволичещите склонове на
Калифорния. Но не само това, нека свободата кънти от Стоун Маунтийн в Джорджия.
Нека свободата кънти от Лукаут Маунтийн в Тенеси. Нека свободата кънти от всеки
хълм и възвишение в Мисисипи, от всяко високо място, нека свободата кънти.
Когато оставим свободата да кънти – когато я оставим да
кънти от всеки град и всяко селце, от всеки щат и всеки голям град, тогава
можем да се приветстваме с деня, в който всички Божии чеда – черни и бели хора,
евреи и езичници, протестанти и католици – ще си подадат ръце и ще пеят думите
на стария негърски дух: „Най-сетне свободни! Най-сетне свободни! Велики,
Всевишни Боже, ние сме най-сетне свободни!”
