1396 г. султан Баязид I разгромява кръстоносната армия на унгарския крал и император на Свещената римска империя Сигизмунд Люксембургски в битката при Никопол. Сражението бележи края на един от последните големи кръстоносни походи в Средновековието.
След победата си в Косовската битка (1389 г.) османците завладяват по-голямата част от Балканския полуостров, включително Търновското царство, а Византия е ограничена до територията около непосредствено Константинопол. Експанзията на османските завоеватели започва да заплашва все по-сериозно Европа.
Сигизмунд Люксембургски, унгарски крал от 1387 г. (и по-късно император на Свещенната римска империя от 1433 г.) е първият, който проумява сериозността на положението. Но тъй като унгарската феодална армия с ниска боеспособност не може да се противопостави на устрема на османските сили, той поема инициативата да формира коалиция, която да ги отблъсне.
През 1394 г. папа Бонифаций IX предлага нов кръстоносен поход срещу турците, но до това време Западната схизма е разделила папството на две, съперниците седящи в Авиньон и Рим, a дните, когато папата можел да вдигне кръстоносен поход са отминали. Французите преговарят с унгарския крал Сигизмунд за общ кръстоносен поход от 1393 г. Най-активно се заема с организирането и финансирането на похода бургундския херцог Филип II Дръзкия.
Първоначалният план на кръстоносния поход предвижда Джон Гонт, Луи Орлеански и херцог Филип Смели да тръгнат през 1395 г., а кралете на Франция и Англия Шарл VI и Ричард II да ги последват на следващата година. За командващ е определен 24-годишният Жан Безстрашни, граф на Невер и син на Филип Смели. Негов главен съветник е опитният и улегнал военачалник и политик Енгеранд VII дьо Куси. Кавалерията се командва от френския маршал Жан льо Менгр, известен като Бусико.
Французите тръгват от Дижон през април 1396 г., пристигат във Виена през май и юни и се съединяват със Сигизмунд в Буда през юли. С венециански кораби по Дунава пристигат от Родос малък брой рицари-йоанити начело с великия магистър на ордена на Свети Йоан Филиберт дьо Наякс.
Дьо Невер поема командването на армията и потегля на юг по левия бряг на Дунава. Армията пресича реката при Оршова, като прехвърлянето с лодки и понтони трае осем дни.
Кръстоносците не са докарали със себе си обсадни машини, а Никопол се оказва добре снабден и защитен. Въпреки това кръстоносците са убедени, че градът бързо ще падне, след което ще могат да се отправят на помощ на Константинопол. Те не очакват султан Баязид І да се появи скоро с войските си, тъй като е зает да обсажда Константинопол.
Никопол обаче не се предава и издържа 16 дни на обсадата. Междувременно Баязид е информиран за движението на кръстоносците от миланския херцог Джиан Галеано Висконти, който е обиден на французите. Той вдига обсадата на Константинопол и с 20 000 души се отправя в бърз ход към Никопол.
Пристигането на Баязид е шок за кръстоносците, които вечерят, когато пристига вестител с новината. На 25 септември и двете страни се подготвят за битка. Преди това около 1000 турци, пленени в Рахово, са убити от французите. Възникват отново сериозни противоречия между западните и източните кръстоносци относно избора на правилната тактика за водене на сражението.
Тежко въоръжените французи нападат турския авангард, но скоро осъзнават, че ще трябва да слязат от конете при коловете. Те го правят и започват да махат коловете под огъня на турските стрелци. Които се целят не само в рицарите, но и в конете им. След това турската пехота напада рицарите, които макар да са слезли от конете си надвиват турците, които не носят ризници. Французите притискат турците към задните хълмове, но там, вече уморени заради това, че се движат пеш, откриват основните турски сили. В последвалия бой французите претърпяват поражение.
Сигизмунд се втурва на помощ на рицарите и среща Баязид на хълма, където битката е равностойна, докато не пристигат сърбите. В късния следобед Стефан Лазаревич води атаката на бронираните сръбски конници срещу войските на Сигизмунд, които се огъват. Сигизмунд е убеден от спътниците си да се оттегли.
На 26 септември Баязид заповядва екзекуцията на между 3000 и 10 000 пленници като отмъщение за убийството на турци в Оряхово от французите. Той също е разгневен от големите си загуби в битката, въпреки крайната победа. Пленниците под 18 години той запазва за собствената си армия или продава в робство.
Сигизмунд, Никола Горянски и Херман от Кили се връщат през Черно, Егейско и Адриатическо море, подозирайки че власите може да ги предадат. Шарл научава за поражението по Коледа. Рицарите от Западна Европа скоро губят ентусиазма си за кръстоносничество. Видинското царство пада под турска власт веднага след битката при Никопол, а цар Иван Срацимир е пленен и затворен в Бурса. Англия и Франция скоро възобновяват войната си.
На 26 септември 1983 г. съветският военнослужещ Станислав Петров предотвратява ядрена война. По време на дежурство той получава сигнал, че САЩ нападат с ракети СССР, но правилно преценява, че става въпрос за компютърна грешка.
