1974 г. Александър Солженицин, лауреат на Нобелова награда за литература, е изгонен от Съветския съюз.
На 10 ноември 1961 г. Солженицин чрез Раиса Орлова, жена на негов колега от „шарашка”-та (бел.ред. жаргонно название в СССР на секретните научноизследователски институти, подчинени на НКВД, в които работят лишени от свобода инженери и учени) Лев Копелев, предава ръкописа на „Един ден на Иван Денисович” на Анна Берзер, редактор на отдел „Проза” в списание „Новый мир”.
На 8 декември Берзер показва творбата на редактора на изданието Твардовский. На 9 декември Копелев изпраща на Солженицин телеграма: „Александър Трифонович е възхитен”. На 11 декември Твардовский телеграфира на Солженицин и го моли да пристигне в Москва. Още на следващия ден се провежда първата среща на автора с редакцията на „Новый мир”.
Твардовский добре разбира, че „Иван Денисович” няма да мине през цензурата, но в навечерието на XXII конгрес на КПСС, на който Хрушчов се готови да прокара решението за изваждане на Сталин от Мавзолея, той преценява, че момента е настъпил. На 15 септември Лебедев съобщава на Твардовский, че Хрушчов е прочел повестта, одобрил я и е наредил да бъдат предоставени в ЦК 23 екземпляра от ръкописа за всички членове на ръководството.
На 18 ноември излиза броят на „Новый мир” с повестта и започва разпространението му в страната. Тиражът е 96 900 бройки, но по нареждане на Хрушчов е увеличен с още 25 000. След няколко дни повестта е преиздадена в „Роман-газета” (700 000 бройки), както и в отделна книга.
Солженицин изведнъж става знаменитост, но след свалянето на Хрушчов задухват други ветрове. На 5 февруари 1966 г. партийният бос на Узбекистан Шараф Рашидов внася в политбюро записка, в която специално споменава Солженицин, наричайки го „клеветник” и „враг на нашата забележителна действителност”. На 10 ноември 1966 г. се провежда заседание на политбюро по идеологическите въпроси. На Солженицин ясно е показано, че може да се впише в системата, ако забрави за „темата за репресиите” и започне да пише за живота на село или за нещо друго.
В СССР кампанията срещу Солженицин придобива безпрецедентен характер. От времето на Троцки пропагандната машина не се е борила с такъв размах срещу един човек. Във вестниците всеки ден излизат писма от „съветски писатели” и „обикновени труженици” с призиви: „Аз не съм чел тази книга, но съм дълбоко възмутен от нея!”.
На 12 февруари 1974 г. Солженицин е арестуван, а на следващия ден лишен от гражданство и изхвърлен „извън границите на СССР”. Любопитен факт е, че в цялата история на Съветския съюз това наказание е прилагано само два пъти - за Троцки и за Солженицин. Скоро след изгонването на писателя всички издания на „Един ден на Иван Денисович” са иззети от библиотеките. Със специална заповед всички произведения на Александър Солженицин са забранени официално, а ограничението е отменено на 31 декември 1988 г.
След август 1991 г. Солженицин бе един от малкото политически емигранти, които се завърнаха в родината си. Надеждата му да се превърне в национален пророк подобно на Лев Толстой не се сбъдва. На руснаците, затънали в текущи проблеми, не им е до глобалните въпроси на битието. Обществото не е склонно да приема когото и да е било като неоспорим авторитет.
1924 г. е открита гробницата на Тутанкамон. Небхеперура Тутанкамон, наречен при раждането си Тутанкатон, е египетски фараон от 18-тата фараонска династия. Любопитен факт е, че младият фараон става най-известният владетел на Древен Египет след откриването на гробницата му, макар че не е оставил забележима следа в своето управление.
Всъщност гробницата е открита на 4 ноември 1922 г., но до скритите вътре съкровища, откривателите достигат година по-късно.
Лорд Джордж Хърбърт Карнарвън е английски благородник. През 1900 г. претърпява пътен инцидент - колата му се преобръща, той получава мозъчно сътресение, а като резултат от лечението и настъпилите усложнения - и астма. По съвет на лекарите той започва да води по-спокоен живот, и се премества да живее в Египет. Скоро след пристигането си там, Лорд Карнарвън е запленен от историческото наследство на страната и от величието на разкритите тогава паметници. С течение на времето Карнарвън разбира, че познанията му като любител-археолог са недостатъчни за провеждане на систематични разкопки, и се обръща за помощ и съвет към директора на Египетския музей - Масперо.
Масперо го свързва с Теодор Дейвис - откривателят на мумията на Ехнатон и човекът занимаващ се дотогава с проучването на царските гробници. Дейвис притежавал и правата за разкопки в Долината на царете, и през 1914 г. продава концесията на Лорд Карнарвън, смятайки, че всичко в долината е изследвано, и считайки, че по-нататъчни разкопки са само и единствено загуба на време и пари.
А лорд Карнарвън се сдобива с концесията главно заради настояването от страна на Хауърд Картър - учен археолог, считащ, че Долината на царете крие още загадки и съкровища.
Разкопките започват през 1917 г. с отстраняването на големи количества пръст и отломки, като още в първите месеци археолозите откриват остатъци от неизвестни стени на метър от гробницата на Рамзес VI. По-късно се оказало, че това били бараките, в които са живели строителите на гробниците в района. Картър решил да не бута стените.
С течение на годините работа не било открито нищо, търпението на Карнарвън се изчерпвало, а в разчистеният периметър нямало и следа от гробница. На Картър бил даден срок от още един сезон, преди да спре финансирането на проучванията.
Отчаян и намиращ се в безизходица, Картър решил да бутне стените на постройките и да отстрани натрупаните отпадъци. Това станало през ноември 1922 г. На 4 ноември работниците спрели да работят и останали на място. В една от ямите, където били премахнати скалните отломки, се показало грижливо издялано стъпало.
Работата не спира и скоро работниците достигат врата. Картър пробива малка дупка и вижда коридор, пълен със скални отломки. След откритието той пише телеграма на лорд Карнарвън и го чака търпеливо три седмици, докато пристигне от Англия.
След пристигането на Карнарвън първата врата била разбита, а коридорът с отломките - разчистен. В първата гробна стая намерили безброй предмети - статуи, фигури на странни животни, както златни и позлатени предмети от бита. Те били първите от близо 3000 години, които виждали тези съкровища.
На десетина метра от първата врата археолозите се натъкнали на втора, с печат на Тутанкамон. Тя водела до помещение, в което имало подреден цял „музей” - вази, ракли, златни жезли, столове, каляски, златен трон, както и три големи украсени с глави на животни легла. Сред откритите предмети били и две статуи в човешки ръст, изработени от черно дърво, със златни сандали, позлатени дрехи, и с жезъл в ръка, като около челата на фигурите се виела змия, която била царски символ. В краката им се търкалял изсъхнал букет от полски цветя.
Там била намерена и трета врата, която Картър и Карнарвън не отворили. Заели се със съхраняването и описването на предметите от другите две помещения, като получили разрешение от правителството да използват за склад гробницата на Сет II, където складирали и консервирали всички открити предмети. С това се занимавали до 1923 г., когато дошло време да се отвори и третата врата.
Зад нея се намирало помещение с площ от 26 кв.м. В него се намирал позлатен саркофаг, а в него имало други три позлатени и заключени саркофага. Четвъртият бил от жълт кварцит. Последният ковчег бил от масивно злато, а върху него бил изобразен ликът на владетеля. Когато капакът бил повдигнат, се показала уникалната и безценна погребална маска на Тутанкамон, както и непокътнатата мумия на владетеля. До нея са открити още предмети - диадеми, кинжали, амулети, нараменници, пръстени и възглавница. Те били пренесени в музея, а мумията на фараона - изследвана и върната в саркофага.
Любопитен факт е, че поради неправилно съхраняване след откриването на мумията на Тутанкамон, тя се е разделила на 13 части, а като цяло методите на Картър - които били „грижовни” за времето си, днес се определят като „варварски”, което всъщност е нанесло непоправими щети по намерените предмети и мумията.
Днес в Музея в Кайро са изложени и над 1700 предмета, намерени в гробницата на Тутанкамон. Като най-ценен артефакт се пази позлатената погребална маска на Тутанкамон, инкрустирана със син лазурит.