 |
| Жертвите са овесени като отстрелян дивеч на площад "Лорето". |
1945 г. Бенито Мусолини и любовницата му Клара Петачи са екзекутирани от членове на
италианската съпротива. В края на април 1945 г. календарът отброи последните дни на т. нар. Италианска социална република, управлявана от Бенито Мусолини като марионетка на германското военно командване. Цялата страна е обхваната от мощно антифашистко въстание, а от юг настъпват англо-американски войски на генерал Харолд Аликзандър.
Въстанието се ръководи от създадения преди повече от година Национален комитет за освобождение на Северна Италия (КНОСИ), в който участват пет партии - от комунистите до християндемократите. А командването на партизанските сили с над 200 000 бойци е поверено на главен партизански щаб начело с генерал Рафаеле Кадорна.
Към 25 април въстаниците установяват контрол над големите промишлени центрове Торино, Милано и Генуа и много други селища. Сутринта на същия ден, докато в Милано още се водят боеве, ядрото на КНОСИ се настанява в една училищна библиотека и поема временната власт в Северна Италия. Един от първите декрети на комитета гласи, че „членовете на фашисткото правителство, виновни за премахването на конституционните гаранции, отнемането на народните свободи, създаването на фашистки режим, компрометирането на страната и довеждането й до катастрофа, се наказват със смърт, а при по-леките случаи - с доживотен затвор”.
Актът е одобрен единодушно. В него не се споменава ничие име, но е ясно, че Мусолини не попада в категорията на „по-леките случаи”.
Дучето е в Милано още от 14 април. Чувствайки се предаден и изоставен от своите германски покровители, той отчаяно търси път за спасение. Негов емисар установява контакт с някои членове на КНОСИ. Членът на комитета Сандро Пертини, бъдещ президент на Италия, е категоричен: дучето трябва да признае поражението, да се предаде безусловно и да очаква присъдата, издадена му от народа. Безплодни са и опитите, пак чрез посредник, да подири убежище в Швейцария. Властите в Берн дават да се разбере, че не възразяват на идването на жени и деца, но в никакъв случай не могат да приемат фашистки главатари.
Оказал се в безизходица, следобед на 25 април Мусолини напуска Милано и с приближени се отправя на север. Следващия ден към него се присъединява и артистката Клара Петачи, която му е любовница от 1932 г. След перипетии двамата, както и други сподвижници на диктатора, се вливат в германска военна колона, която се изтегля по стръмно алпийско шосе. Никой не знае къде ще стигнат, както и че са навлезли в район, който се контролира от 52-ра ударна партизанска бригада „Луиджи Клеричи”. Нейн командир е граф Пиерлуиджи Белини деле Стеле.
Сутринта на 27 април колоната е спряна от партизански пост край селището Мусо. Партизаните са малко и затова се съгласяват да пропуснат германците (близо до границата те са разоръжени и пленени), като задържат пътуващите с тях италиански фашисти. При огледа на един от камионите партизанинът Джузепе Негри забелязва дремеща в ъгъла фигура в германска униформа.
На въпроса какъв е този човек, немски войници отговарят: „Пияница”. Негри повдига пелерината, за да разгледа лицето на „пияницата”, и веднага познава Мусолини. Дучето, неговата любовница и други фашисти са свалени от колите. Арестуваните са отведени в близкото планинско градче Донго, където е командването на 52-ра бригада. За по-сигурно Мусолини и Петачи са откарани в малкото село Бондзаниго. Там са настанени в дома на доверено селско семейство, лично познато на политкомисаря на бригадата Микеле Морети. За охрана са оставени двама партизани.
Новината за ареста на Мусолини и сподвижниците му незабавно е съобщена в Милано и главният партизански щаб решава да бъдат разстреляни без процес. Изпълнението на задачата е възложено на члена на щаба Валтер Аудизио и неговия помощник Алдо Лампреди.
Двамата тръгват с автомобил от Милано и със своя ескорт пристигат следобед в Донго. В сградата на кметството те се срещат с командира на 52-ра бригада „Педро” и неговите помощници. Аудизио им съобщава, че е натоварен да изпълни смъртната присъда над заловените фашисти. Преглеждат списъка на арестуваните и подбират 17 с най-високи рангове във фашистката йерархия, за да бъдат разстреляни.
Но Мусолини и Петачи се намират в Бондзаниго, на по-малко от час път от Донго. Въпреки мерките за скритост в близките селища вече се знае за залавянето на дучето. Поради това неговото докарване в Донго крие рискове по пътя, защото в околностите все още бродят малки въоръжени групи от фашистките милиции. Затова Аудизио решава фашисткият бос да бъде екзекутиран на място. Той се отправя към Бондзаниго с автомобил, в който освен него и шофьора са само помощникът му Лампреди и политкомисарят на 52-ра бригада Микеле Морети. Той им помага да преминат без проблеми през устроените от партизаните контролни постове. Накрая пристигат в селския дом, където Мусолини и Петачи са прекарали последната си нощ. „Пиетро” заповядва на двамата охраняващи ги партизани да предадат арестантите на Аудизио и малката група поема обратно.
Едва изминали един километър, Валерио нарежда на шофьора да спре. На идване той внимателно е оглеждал околността и за място на екзекуцията е избрал една оградена със зид овощна градина в местността, наричана от околните селяни Джулино ди Медзегра. Лампреди и шофьорът остават на пост в двете посоки на шосето, за да не допуснат нежелани свидетели, а Аудизио отвежда Мусолини до зида. Когато започва да му чете смъртната присъда, от колата слиза и Клара Петачи, изтичва до любимия си и въпреки предупрежденията не се отделя от него.
Валерио натиска спусъка, но изстрел не последва. Той дръпва затвора и пак натиска, но резултатът е същият. Мусолини стои като вцепенен и не прави никакъв опит да бяга или да реагира по какъвто и да е начин.
Вторият път засечка няма, следва кратък откос и дучето се свлича на колене. До него пада и Петачи, която в последния миг прави опит да го прикрие. Часът е 16.10 ч. на 28 април 1945 г.
Двамата партизани, охранявали Мусолини и любовницата му като живи, остават на пост край техните трупове, а полковник Валерио и спътниците му се връщат в Донго. Там наказателен партизански взвод екзекутира останалите обречени на смърт фашистки главатари. После техните трупове са натоварени на камион, за да бъдат откарани в Милано. Пътьом към тях са прибавени и телата на дучето и Петачи, взети от мястото на разстрела.
Късно през нощта на 28 срещу 29 април партизаните и техният зловещ товар пристигат в Милано, а сутринта Валтер Аудизио докладва за изпълнението на мисията. Генерал Рафаеле Кадорна лично приема и поздравява участниците в екзекуцията в Донго. Труповете на убитите са откарани на площад „Лорето” и окачени с главите надолу на скелето на местна бензиностанция. Символиката е трагична - на същото място на 10 август 1944 г. фашистите са оставили за назидание телата на 15 патриоти, разстреляни като заложници.
