На 9 септември 1944 г. България осъмва с военен преврат и
правителство на Отечествения фронт с министър-председател Кимон Георгиев. Това
става след като предния ден Съветската армия навлиза в България през Добруджа и
така създава в страната революционна ситуация.
Различен прочит на датата Девети септември
Няма друга дата в новата ни история, която така да разделя
българите и мненията да се отричат взаимно от „победа над монархофашизма” до
„позорен и черен ден за страната”.
Пет години преди това (1.4.1939) завършва Испанската
гражданска война, погребала общо 500 000 войници от двете страни, но
темпераментните испанци намериха сили да сложат кръст на миналото и да
препогребат заедно костите на убитите смъртни врагове. А ние ... Ние обаче сме
българи и искаме да покажем на света, че сме различни от всички.
Изминалите 70 г. обаче са достатъчни за един сравнително
равноотдалечен от крайностите анализ, особено след като се има пред вид, че
преките участници в тези събития вече не са сред живите, а дори ги няма и
голяма част от преките им наследници.
Една от най-умерените и синтезирани оценки за Девети
септември принадлежи на историците Искра Баева и Евгения Калинова: „Преврат в
центъра, въстание в периферията”.
Погрешният „ляв” прочит на Девети септември включва
определение за всенародно антифашистко въстание и начало на социалистическата
революция. Първата неистина е, че събитията не са с антифашистка насоченост,
защото режимът в България няма типичните характеристики на фашистки. Не са и
антимонархически, защото царската институция е запазена. А е взет курс към
социализъм от Сталинов тип след известен период на еволюция сред участващите в
събитията.
Тенденциозният „десен” прочит пък включва „кървав преврат” с
помощта на Червената армия, която едва ли не върви напред, а комунистите
завземат след нея властта и избиват противниците си. Първо, самият преврат не е
кървав, а по-скоро безкръвен, с изключение на няколко самоубили се офицери и
боевете за казармите в Хасково. Второ, през нощта на преврата Червената армия е
достигнала едва до Шумен.
Предистория
На 12 август парламентарната опозиция и Отечественият фронт
излизат с обща декларация за създаване на “ново конституционно правителство”.
След натиск от страна на Москва Отечественият фронт се отказва от подписа си
под декларацията.
На 26 август, пред заплахата от настъпващата Червена армия в
Румъния, правителството на Иван Багрянов обявява неутралитет на България във
войната между Германия и Съветския съюз. То се разпорежда германските войски да
напуснат страната, а отказващите да бъдат разоръжени. Същевременно правителството
започва в Египет сепаративни преговори за мир с Англия и САЩ, като се надява да
издейства настаняване на английски и американски войски в България. Същият ден,
26 август, ЦК на БРП(к) издава Окръжно №4, с което поставя като задача
вземането на властта в България посредством въоръжено въстание.
Оставена без подкрепата на ОФ под натиска на Москва,
парламентарната опозиция съставя на 2 септември 1944 г. ново правителство с
премиер Константин Муравиев, което прави последен опит да предотврати обявяването
на война от Съветския съюз на България. То продължава сепаративните преговори
за мир в Кайро и се обявява за „демократични реформи“. За едната седмица
управление то прекъсва дипломатическите отношения с Германия, иска официално
примирие от САЩ и Великобритания и предприема изтеглянето на българските войски
от териториите, анексирани от Югославия и Гърция.
Междувременно представители на управляващите започват
подготовка за сдаване на властта. На 4 септември 1944 г. началници на полицията
в София канят представители на НОВА (Народоосвободителната въстаническа армия)
на преговори и не предприемат никакви стъпки против заседаващото ръководство на
ОФ.
Започват преговори и с главнокомандващия НОВА Добри
Терпешев, като чрез него БЗНС "Врабча 1" предлага на ОФ участие във
властта. Терпешев представя на правителството крайни искания, които практически
означават незабавно предаване на властта на ОФ и те са отхвърлени.
На 5 септември ЦК на БРП(к) и Главният щаб на НОВА съставят
оперативен план за вдигане на въстание, доуточнен на 8 септември. Според него
трябва посредством координирани действия на партизаните, на бойните групи и
преминалите на страната на ОФ армейски части през нощта на 9 септември да бъде
завзета властта и да бъде установен пълен контрол върху страната. За цел на
въстанието е обявено „да се събори фашистката власт и се установи
народнодемократична власт от Отечествения фронт“.
На 5 септември Съветският съюз обявява война на България. На
7 септември от съветски самолети е разпространено Обръщение на командващия на
3-и Украински фронт армейски генерал Фьодор Толбухин до българския народ и
армията. В него се казва, че „Червената армия няма намерение да воюва с
българския народ и неговата армия, тъй като счита българския народ за братски
народ“.
Още на 6-7 септември започват вълнения в различни части на
България. Избухват стачките на пернишките миньори, на трамвайните служители в
София, общите стачки в Пловдив и Габрово. Разбити са затворите в Плевен, Варна,
Сливен и са освободени много затворници. На места стачките и митингите
прерастват във въоръжени сблъсъци с полицията, дадени са жертви и от двете
страни. Същевременно в периода между 6 и 8 септември около 170 населени места в
страната са завзети трайно от партизански части.
На 7 септември правителството възстановява правата на
политическите партии в България, разтурва всички организации с фашистка и
националсоциалистическа идеология, разформирова жандармерията и разпуска 25-то
Народно събрание.
На 8 септември правителството обявява война на Германия.
Същия ден обаче войски на СССР навлизат в страната. По заповед на министъра на
войната генерал-майор Иван Маринов срещу тях не са предприети организирани
военни действия.
Пак на 8 септември в София в дома на Кимон Георгиев се
събират членове на Националния комитет на Отечествения фронт и е определен
съставът на правителството след преврата, като от некомунистическите партии в
ОФ присъстват Никола Петков и Григор Чешмеджиев.
Извършването на преврата
Вземането на властта в София е извършено посредством
мобилизиране на влиянието на Политически кръг „Звено“ сред армията. Силни
военни части застават на страната на ОФ. Решаваща е подкрепата на Бронираната
бригада в Горна Баня.
Превзети са ключови пунктове в София: Министерство на
войната, Министерство на вътрешните работи, пощата, телеграфа, радиото, гарата
и други.
Рано сутринта на 9 септември новият министър-председател
Кимон Георгиев по радиото уведомява народа за извършената промяна: „С пълно
съзнание, че е верен и пълен изразител на народната воля, Отечественият фронт
поема в тия съдбоносни часове и тежки условия управлението на страната, за да я
спаси от гибел.”
Правителството не е доминирано от комунистите. Министерските
кресла са разпределени: БРП(к) – 4, БЗНС – 4, „Звено” – 4, БРСДП – 2, независим
– 1. Първата промяна в правителството е на 31 юли 1945 г., когато Никола Петков
го напуска.
Предишният министър-председател Константин Муравиев минава в
нелегалност, но впоследствие е заловен. Независимо от неоспоримо демократичния
курс на ръководеното от него правителство, той единствен от премиерите преди
него не получава смъртна присъда, но е осъден от Народния съд на доживотен
затвор за незнайни престъпления и престоява в затвори и лагери 16 г. Регентите
и правителството са арестувани. По-късно са заловени и началниците на полицията
и жандармерията.
В страната: Въстание или властта в качеството на зряла круша
„Десният” прочит предпочита да се ограничи с военния преврат
в София, като игнорира процесите в страната и само мимоходом да акцентира върху
нахлуването на Червената армия.
Истина е, че навлизането на Съветската армия е катализатор
на политическите процеси в страната и самото нейно присъствие създава
революционна ситуация. Полицията, жандармерията, организацията „Обществена
сила” и армейските поделения, натоварени с военнополицейски функции в борбата с
партизанското движение, наброяват общо над 100 000 души. Изтеглянето на армията
от ролята на съществен вътрешен фактор, върху който се крепи властта, променя
кардинално съотношението на силите.
На 9 септември по нареждане на главнокомандващия НОВА Добри
Терпешев всички партизански формирования слизат от планините и вземат властта в
селата и градовете в България.
Като цяло армията подкрепя новото правителство, спазвайки
указанията на военния министър ген. Иван Маринов да не се противопоставя на
Съветската армия. Макар на места завземането на властта да става без бой, то в
други случаи войскови и полицейски части оказват ожесточена съпротива на силите
на НОВА. В София, Пловдив, Пернишко, Шумен са използвани бойни средства.
Особено драстичен е случаят в Хасково, където партизаните превземат с много
жертви артилерийските казарми чак на 12 септември. В отговор са избити 7
офицери, начело с командира на гарнизона в града полк. Маринов.
НОВА установява контрол върху страната посредством своите
въоръжени структури, които наброяват не по-малко от 60 000 души: партизани
(9900), бойни групи, ятаци, политически затворници (8130) и концлагеристи.
Според полицейски статистики от началото на 1942 до август 1944 г. през
полицията по политически причини са преминали 64 хиляди души и няма основание
да се мисли, че някой от оцелелите е останал безучастен.
Важно обстоятелство за движещите сили и характера на
събитията на Девети септември е статистиката за качествения състав на
партизанските отряди. В шифрована телеграма от 12 март 1944 г. от ЦК на БРП до
Москва се казва: „...В партизанските отряди около 25-30 % са комунисти, толкова
са комсомолците, останалите са безпартийни. По възрастов състав - в отрядите
главно са младежи, от тях 70-75 % са селски бедняци, около 20 % са работници,
останалите са от интелигенцията.”
Тези факти свидетелстват, че в събитията на Девети септември
вземат участие различни обществени слоеве, а не тесен кръг от заговорници.
Съдбоносните събития през следващите 3 години, а и след
това, са преди всичко резултат от пазарлъка между Чърчил и Сталин на 10
октомври 1944 г. по време на срещата им в Москва за прословутото 75% - 25%.
На днешното си заседание кабинетът смени още седем областни
управители.
