На 12 август 1974 г. в резултат на секретната операция на
ЦРУ „Проект Азориан”, с помощта
на специално конструирано за целта оборудване
(кораб „Гломър Експлорър” и специален док с устройство за подводно захващане на
корпуси), е извадена част от бака (предницата) на потъналата съветска
подводницата К-129.
Инцидентът
К-129 е съветска дизел-електрическа подводница от
Тихоокеанския флот. Основно нейно въоръжение е ракетният комплекс Д-4 от 3
балистични ракети Р-21 (боен радиус 1400 км и мощност 1 мегатон) и 533-мм
торпеда с обикновени или ядрени бойни глави.
Подводницата излиза на плаване от базата си в ранната утрин
още по тъмно на 24 февруари и взема курс към Хавайските острови.
Потъва на 8 март 1968 г. в северната част на Тихия океан на
около 1230 мили (2300 км.) южно от Камчатка на дълбочина около 5000 м. Загива
целият екипаж от 96 души. Има поне четири версии за потъването, като се започне
от техническа неизправност и се стигне до сблъскване с надводен съд или с
подводница.
На 8 март К-129 не подава кратък радиосигнал за преминаване
на контролен рубеж. След две седмици започва голяма операция по издирването й.
В продължение на 70 дни 30-ина кораба от Тихоокеанския флот изследват маршрута
на К-129 от Камчатка до Хаваите. Тя потъва в неизвестността.
Никога в СССР не е обявявано за изчезването на К-129, тя
тихомълком е заличена от състава на ВМС. Държавното ръководство забравя за нея
и за ядрените й ракети. Не забравя само ЦРУ.
Американската атомна подводница „Barb" носи бойно
дежурство в Японско море, когато неочаквано в океана излиза голям отряд
съветски кораби и подводници. Удивление предизвиква фактът, че техните сонари
работят в непрекъснат режим. Скоро става ясно, че руснаците не търсят
американска подводница. Техните кораби бързо се преместват на изток, запълвайки
ефира с многобройни съобщения. Командирът на „Barb долага на командването и
изказва предположение, че съдейки по характера на дейността руснаците търсят
своя потънала подводница.
Действията на американците
Хидроакустиците от ВМС на САЩ се заемат да прослушат
километри магнетофонни ленти със записи, получени от дънните акустични станции
от системата SOSUS. В бъркотията от звуци и шумове им се удава да попаднат на
фрагмент, който е фиксирал „хлопване”, вероятно от експлозията на К-129.
Сигналът идва от дънна станция, поставена на възвишенията „Императорски
планини” на разстояние 200 мили от предполагаемото място на катастрофата.
Така е определено петно от 30 мили. Локализирано е, че
съветската подводница е потънала на 600 мили северозападно от остров Мидуей
(Хавайски архипелаг) в океанска падина на дълбочина 5000 метра.
Отказът на съветското правителство да си търси подводницата
довежда до това тя да стане „безстопанствена”. Затова в началото на 1969 г. в
ЦРУ започва дискусия относно възможността за вдигане на ценното оборудване от
съветската подводница: механизми, апаратура, документи и особено апаратурата за
радиовръзка и кодиране. Целта е да се доберат до шифрите и с помощта на
компютри да разкрият алгоритмите в кодиране на информацията, да се разберат
принципите на разработваните шифри в СССР. Не по-малък интерес представляват
ракетите и бойните глави на торпедата.
Към юли 1969 г. е изработен точен план за няколко години
напред и работата потръгва. Като се отчита голямата дълбочина, на която е
потънала К-129, шансовете за успех на операцията се оценяват на 10%.
Проучвателна мисия Хелибът
Установяването на точното местоположение на К-129 и оценка
на състоянието й е възложено на атомната подводница USS "Halibut. Бившият
ракетоносец е основно модернизиран и натъпкан с океанографско оборудване:
различни котви, водолазна камера, различни сонари, дълбоководен буксирен модул
Fish, мощни прожектори и видеооборудване.
Започва упорита и продължителна работа. Накрая К-129 попада
в обективите. Първоначалните намерения са да се направят отвори в корпуса и
през тях да се измъкнат необходимите материали. Но по време на мисията
„Хелибът” е установено, че корпусът на катастрофиралата подводница е разчупен
на няколко големи части. Това дава възможност някои от тях да се издигнат на
повърхността.
Основна ценност представлява носовата част на К-129 с
дължина 42 метра. ЦРУ и ВМС се обръщат към Конгреса за финансиране, Конгресът
упълномощава президента Никсън и така проектът AZORIAN става реалност.
Историята на „Гломър Експлорър”
Фантастичният проект на стойност $ 350 милиона налага
специални технически решения. През април 1971 г. на Източния бряг започва
строителството на исполинския еднопалубен кораб MV Hughes Glomar Explorer с
дължина 190 м. и с водоизместимост над 50 000 тона. Той има огромен прорез в
средата, над който се извисява стъпила на бордовете гигантска А-образна кула.
Строителството му е възложено на корабостроителницата Shipbuilding Dry Dock Со.
в Пенсилвания.
Почти една трета от съда е зает от „Лунния басейн” с размери
60 х 22 х 20 метра, служещ за док на дълбоководното съоръжение, което трябва за
захване и издигне частите на подводницата. Отдолу басейнът се затваря с огромни
капаци с гумени уплътнения, водата се източва и вдигнатият обект остава на
сухо.
В това време в корабостроителниците National Steel
Shipbuilding Corp. в Сан Диего, (Западен бряг) започва строеж на баржата НМВ-1
(Hughes Marine Barge) и дълбоководното захващащо съоръжение „Клементина”
(Clementine).
Подобно разсредоточване на производството осигурява пълна
секретност на операцията. Даже работещите по проекта инженери не могат да
разберат предназначението на тези три съоръжения.
На 13 август 1973 г. „Гломър Експлорър” се отправя в 12
000-милно пътуване, като точно след година (12.8.1974) той ще изпълни мисията
си. Корабът може да премине през Панамския канал, но с цел секретност заобикаля
нос Хорн и на 30 септември благополучно пристига в Лонг Бийч в Калифорния. Там
в закътан залив на остров Света Каталина го чака баржата HMB-1 с натовареното
на нея захващащо устройство „Клементина”.
Баржата е внимателно потопена на дълбочина 30 м. и над нея
застава „Гломър Експлорър”: капаците отдолу се разтварят, две колони се спускат
до дъното, посредством тях „Клементина” е издърпана горе в „Лунния басейн” и
присъединена към „Гломър Експлорър”.
Работата на „Клементина”
В края на 1973 г. „Гломър Експлорър” акустира северно от
остров Гуам в западната част на Тихия океан. Това не остава незабелязано от
руснаците и те спешно изпращат бързоходния разузнавателен кораб „Пеленг”. От
борда му с интерес наблюдават как на всеки три минути кранът на „Гломър
Експлорър” подава тръбна секция с дължина 18,2 м., които се завинтват здраво
последователно във вертикална колона. Всичките секции са 300 на брой и здрави
като оръдейни цеви. Именно с тази тръбна колона става спускането и вдигането на
„Клементина” до дъното на океана.
Самата цел на американското начинание не е ясна, обаче
дълбоководната дейност насред Тихия океан предизвиква подозрение у командването
на ВМФ на СССР. Те го свързват с гибелта на К-129, но дейността на „Гломър
Експлорър” по-скоро наподобява нефтено сондиране.
През февруари руското командване прекарва през района
„Чажма” (корабен измерителен комплекс), завръщащ се от задача по осигуряване
сигурността на някакъв космически старт. Той престоява край американците 10
дни, без да стане ясно какво всъщност правят те. После е изпратен спасителният
буксир МБ-146, който също притеснява с присъствието си американците 10 дни.
Поради опасения, че руснаците могат да превземат с щурм
„Гломър Експлорър”, цялата му вертолетна площадка е затрупана със сандъци и
екипажът постоянно е в готовност за действие.
През март – юни над района преминават на три пъти Ту-95РЦ от
далечната разузнавателна авиация, но не е получена конкретна информация. За
флотското разузнаване обаче окончателно става ясно, че се работи по изваждането
на К-129. Последният белег идва от факта, че на „Гломър Експлорър” излизат от
обичайната радиомрежа на нефтодобивната компания и радиоразговорите са
прехвърлени през криптирани спътникови системи.
Командването на ТОФ (тихоокеански флот) приема докладите на
разузнавачите с пренебрежение. Затова шефът на разузнавателния отдел кап. 1
ранг Анатолий Щиров изпраща засекретена радиограма до прекия си шеф в Москва: в
нея обяснява какво става и настоява в района да бъде изпратен боен кораб;
предлага това да бъде големият кораб за радиотехническо разузнаване „Приморье”,
курсиращ край американския космодрум край Флорида.
В отговор от Москва в едно единствено изречение нареждат на
Щиров: „Обращаю ваше внимание на более качественное выполнение плановых задач.
И. Хурс”. (И. Хурс естествено е адмирал и остава на поста си, а Щиров
впоследствие е преместен и понижен в длъжност.)
Преди на „Гломър Експлорър” да се сдобие с плячката,
неизвестно лице пъха под вратата на съветското посолство във Вашингтон записка:
„В най-близко време спецслужбите на САЩ ще предприемат действия по тайното
изваждане на съветска подводница, потънала в Тихия океан. Доброжелател.”
Посланик А. Добринин изпраща шифровано съдържанието на
записката в МВнР в Москва, откъдето копие от телеграмата отива до
Главнокомандващия ВМФ С. Горшков, ново копие ляга в сейфа на командващия ТОФ Н.
Смирнов и там си остава.
Така необезпокояваната „Клементина” достига до
интересуващата я носова част на К-129 (първите два и частично разполовения
трети отсек) и успява да я прибере в „Лунния басейн”, след което отплава към
Хаваите. Там обаче американците ги чака малка неприятна изненада – плячката е
радиоактивна, очевидно се е разрушил ядрен заряд.
На 12 февруари 2010 г. ЦРУ публикува началната част от своя
официален отчет, който дава възможност да се проследят техните действия по
извличане на важни части от корпуса на К-129. Дадена е гласност само за
дейността до този момент и не е известно със сигурност до какви съветски
секрети всъщност са се добрали.
Цитираният вече капитан Щиров твърди, че „Експлорър” отплава
към Западното крайбрежие на САЩ в района на Сан Франсиско в строго охранявания
залив Редвуд сити. Там в обстановка на строга секретност от носовата час на
К-129 са извадени две торпеда с ядрени бойни глави. Изследван е и корпусът на
подводницата, като американските експерти са оценили някои технически решения
като „твърде интересни”.
Доказано е обаче, че шифровата апаратура и кодови таблици не
са се намирали там, където са търсени. Командирът на подводницата капитан 1-и
ранг В. Кобзар бил много висок и трудно се побирал в тясната каюта. Затова по
време на ремонта (1966-67) в Далнезаводск, срещу спирт уговорил главния
строител да му оборудват по-голяма шифър-рубка в четвърти (ракетен) отсек. Това
вероятно е причина въпреки международния скандал ЦРУ да иска да вдигне и
кърмовата (задна) част на подводницата.
Въпреки този лош шанс в крайна сметка САЩ получават сериозни
козове в Студената война, а проектът „Азориън” се превръща в едно от
най-големите постижения в морския инженеринг през 20 век. Той е реализиран с
цената на $ 800 млн., еквивалентни на 3,6 млрд към 2011 г.
Послеслов
Операцията става достояние на обществеността чак през
февруари 1975 г., когато Los Angeles Times публикова статия за проекта
„Дженифър”, чието истинско име „ Проект Азориън” става известно едва през в
2010 г.
След като западната преса гръмва със сензационен скандал,
съветското МВнР и американският Държавен департамент започват да си разменят
ноти. Съветското министерство обвинява САЩ в нарушаване на международното
морско право и кражба на кораб. Американците отговарат, че никога СССР не е
обявявал за загубена подводница в региона и по нормите на международното право
тя е ничие имущество.
Тогава съветското МВнР изпраща втора нота с обвинение, че е
поруган вечният покой на загиналите подводничари. Следва отговор: Нищо подобно!
Вашите моряци са препогребани в морето по всички правила. Дипломатическата
преписка по въпроса приключва.
Версията за възможно непреднамерено сблъскване на К-129 има
своите основания. По информация на съветското флотско разузнаване излизащите на
патрулиране по график съветски подводници са плавали на перископна дълбочина и
са скрито следени от противниците си, което тогава това е съвсем нормално.
К-129 е поета от дежурещата в Авачинския залив американска атомна подводница
„Суордфиш”.
Незабелязаното следене обикновено става сравнително близо
отзад на малко по-голяма дълбочина. В точката на завоя подводница К-129 трябва
да предприеме маневри, които са неочаквани за американците.
Известно е обаче, че на 11 срещу 12 март, тоест 3-4 дни след
като К-129 не излиза на връзка, подводницата „Суордфиш” пристига през нощта в
японската военноморска база Йокосука с помляна ограда на бойната рубка.
Още през нощта й е извършен „козметичен” ремонт (сложени са
кръпки и боядисване). На разсъмване „Суордфиш” напуска базата и отплава в
неизвестна посока. Много по-късно е установено, че от екипажа срещу подпис е
наредено да не разгласяват някаква конкретна тайна. Във всеки случай „Суордфиш”
не се появява в морето около 1,5 години.
През октомври 1992 г. директорът на ЦРУ Робърт Гейтс при
посещение в Москва предава на президента Борис Елцин видеозапис с ритуала от
погребението на 6 съветски моряци от К-129. Трима от тях – мотористът В.
Костюшко, хидроакустикът В. Лохов и торпедистът В. Носачев са опознати по
документи. Телата на шестимата са сложени в контейнер, защото са радиоактивни.
След това при спазване на съветския военноморски ритуал за
погребения, на 4 септември 1974 г. с молитви на капелан на руски и на английски
език, с изпълнение на химните на СССР и на САЩ, контейнерът е спуснат в океана.
За чест на янките церемонията е проведена искрено и с уважение към съветските
моряци.
