неделя, 23 април 2017 г.

На тази дата: 23 април 1915 г. Турция предприема масов геноцид над арменците

Избити арменци край Ерзурум в края на 1895 г.
През нощта на 23 срещу 24 април 1915 г. модерно мислещото младотурско правителство по предварително подготвен план започва тотален геноцид срещу своите арменци - арести, депортиране и убийства на над един милион души. По мащаби на злодеянията ги надминава само Хитлер.

Предисторията: Първи турски погром над арменците. 1890 г.

Армения е една от най-древните страни в света, с писмени източници отпреди 3500 години. Арменците първи приемат преди 1700 г. християнството като национална религия. Статутът им като религиозно малцинство и репутацията им на добре образована нация ги правят мишена на турската завист и ненавист.

През 1890 г. в Османската империя живеят 2,5 милиона арменци. Руската империя подкрепя арменската общност и техните опити за автономия, тъй като по този начин Русия цели да отслаби османската държава. Поради бързото разрастване на движението за автономия султан Абдул Хамид II предприема действия, с които да задържи властта си над териториите, населени с арменци.

В опитите си да разпали конфликт, Високата порта подстрекава кюрдското население срещу неговите съседи арменците. След кланетата от страна на кюрдите, арменците вдигат въстание, което е потушено от редовен турски аскер и кюрдски башибозук.

По време на потушаването на въстанието през 1894 г. загиват 50 000 арменци, запалени са много села. Степента на вина на турското правителство в тези събития не е добре изяснена и е предмет на спорове. Две години по-късно арменски революционери завземат сградата на „Отоманската банка“ в Цариград, за да привлекат вниманието на международната общност към положението на сънародниците си в Османската империя.

Втори погром над арменците. 1915 г.

Младотурците отчитат по свой начин причините и последиците от Балканските войни, довели до загуба на територии на полуострова. "Няма да разрешим никакви други малцинства да живеят в Турция. Това беше грешка на Отоманската Империя и ние платихме в случая с балканските страни. Ако нямаше малцинства, нямаше да има независими държави на Балканите" - декларира Мехмет Талат, министър на вътрешните работи на Отоманската Империя пред американския посланик Хенри Моргентау-старши.

От друга страна в годините на арменския геноцид кайзерова Германия - съюзница на Турция - изцяло покровителства турското правителство. Тя се стреми да покори целия Близък изток, а освободителните стремежи на западните арменци възпрепятстват осъществяването на тези планове. Освен това германските империалисти се надяват чрез депортирането на арменците да получат евтина работна ръка за строителството на железницата Берлин - Багдат. Те подстрекават турското правителство да организира насилственото изселване на арменците от територията на Турция и Армения. Нещо повече: намиращите се в Турция германски офицери и други официални лица активно участват в арменските кланета и организирането на депортирането. Високопоставени германски генерали консултират обучението на турската армия под прякото ръководство на германски офицери.

Русия и Турция влизат в Първата световна война като традиционни вековни противници. Турските власти смятат арменците в страната като руска „пета колона“, затова решават точно по време на войната да решат „арменския проблем”.

Първите погроми на турското правителство започват още в края на 1914 г., когато Турция вече е опипала почвата, следейки каква ще бъде международната реакция, ако предприеме по-големи акции.

Първоначално кланетата се вършени извънредно скрито. Под предлог, че се прави мобилизация в армията и се събират работници за пътно строителство, властите призовават в армията арменци между 16 и 52 години. После ги разоръжават и тайно, разделени на групи, ги отвеждат в пусти места и ги избиват. Още по време на началния период на убийствата турската армия разрушава и опожарява стотици арменски села в турско-руските погранични райони. Младотурците бързат най-напред да разчистят сметките си с западноарменската интелигенция.

През февруари 1915 г. всичките 60 000 мобилизирани арменски войници са затворени в трудови лагери и след това избити. Над 300 арменски политици, религиозни и интелектуални лидери са арестувани в Истанбул и екзекутирани.

На 24 април 1915 г. в Цариград и други градове на Турция са арестувани и после зверски убити стотици видни дейци на арменската наука и култура. Загиват мнозина писатели и публицисти като Крикор Зохраб, Дани-ел Варужан, Сиаманто, Рубен Севак, Рубен Зардарян и други. Великият арменски композитор Комитас не е убит, но под въздействието на случилото се и като очевидец на кървавите зверства загубва разсъдъка си.

След като унищожават по-голямата част от цвета на арменската интелигенция и отслабват защитните сили на населението, през пролетта на 1915 г. младотурското правителство пристъпва към същинските си цели. Започва поголовно клане и унищожаване на цялото беззащитно арменско население от градовете и селата на Турция и Западна Армения. Престъплението е осъществено под формата на депортация на населението в концентрационни лагери в пустините на Междуречието и Сирия под формалния предлог то да бъде „защитено" от военните действия по време на Първата световна война и да не сътрудничи с Русия. Хиляди измират по пътя от глад, жажда, изтезания и епидемии.

Наред с физическото изтребление на арменския народ започва и заличаване на паметта на нацията. Църкви, училища и културни паметници са осквернени и преименувани. Децата се покръстват с турски имена. Пренаписва се цялата турска история.

Турското правителство дава нареждане на своите местни органи на властта да бъдат решителни и безпощадни към всички. Министърът на вътрешните работи Талят паша през септември 1915 г. телеграфира на Алепския губернатор, че трябва да се ликвидира цялото арменско население, без да се щадят и кърмачетата.

Погромаджиите постъпват варварски към всички арменци. Загубили човешкия си облик, палачите хвърлят децата в реките, затварят жените и старците в арменските църкви и къщи и ги изгарят, подковават краката на мъжете, а младите момичета изнасилват пред очите на техните родители, като после ги посичат. Убиват бременните майки по най-жесток начин. Продават на търг като робини хубави млади арменки, а тези, които се съпротивляват, са убивани.

Общият брой на жертвите на турския геноцид над арменците в периода 1895-1921 г. надвишава 1,5 милиона. През същия период неколкостотин хиляди арменци са насилствено потурчени.

Съпротивата

Когато започнали масовите кланета, част от западноарменското население прибегнало до самоотбрана и се опита там, където е възможно, да спаси своя живот и чест. Към въоръжена самоотбрана прибягва населението на Ван, Шабин Карахисар, Сасун, Урфа, Сведия и арменци от много други райони и области.

Особено успешна е самоотбраната на населението на град Ван. В началото на април 1915 г. управителят на Банския вилает Джевдет бей, изпълнявайки указа на правителството, предприел решителни мерки за организирането на арменските погроми. Като научават за това, ванчани вземат предохранителни мерки. На 7 април турските войски нападат града. Въоръжените отряди на населението отблъсват нападението. От този ден започват сраженията по самоотбраната на Ван. Градът е обкръжен, но обсадените решават да се бият докрай. В редиците на защитниците участват мъже, жени, старци, деца. Всички са проникнати от една мисъл: По-добре е да загинат, отколкото да се предадат живи на палачите.

Въоръженото арменско население на Ван се сражава мъжествено. Всички атаки на противника са отблъснати, независимо, че срещу тях действа редовна турска войска, която превъзхожда защитниците както по численост, така и по оръжие. Героичната отбрана продължава до 6 май, когато руските войски навлизат във Ван, а погромаджиите се принудени да отстъпят. Благодарение на едномесечната упорита съпротива населението на Ван се спасява от кланетата.

Успешно завършва и самоотбраната на арменското население от Шатах и Сведия (Антиохия).

Неуспешна е обаче самоотбраната на Шабин Карахисар, Сасун и в други райони.

През годините на Първата Световна война много от арменците в Турция успяват да избегнат кланетата с помощта на руските войски, добирайки се до Кавказ. Това става основно през декември 1914 г. и лятото на 1915 г., когато в Кавказ се преселват около 350 хиляди души и се установяват в Източна Армения, Грузия и Северен Кавказ. Те обаче не получават чувствителна материална помощ и изпитват много лишения.

Други от оцелелите се заселват в Сирия, Ливан, Египет или преминават в европейски държави - България, Гърция, Франция, Румъния, Австрия, Италия и в САЩ. Намиращите се в изгнание арменци живеят при тежки условия. След края на войната те не могат да се завърнат по родните си домове, защото са възпрепятствани от турските власти.

Международната реакция

Вестта за масовото избиване на арменците предизвиква гняв в средите на тогавашни видни интелектуалци в света. Срещу арменския геноцид издигат своя глас Анатол Франс и Ромен Ролан във Франция, Фритьоф Нансен в Норвегия, Джеймс Брайс в Англия, Максим Горки и Валери Брюсов в Русия, Карл Либкнехт, Йоханес Лепсиус и Йозеф Маркварт в Германия... Обаче нищо не е в състояние да въздейства на турските погромаджии.

Международната общност научава своевременно за тези престъпления, но въпреки това официално никой, освен американския посланик Моргентау, не реагира. Той е категоричен: "Убеден съм, че цялата история на човешката раса не съдържа такъв ужасен епизод като този. Масовите кланета и преследване в миналото изглеждат нищожни, когато се съпоставят със страданията на арменския народ през 1915 г."

Държавите на Антантата, които уж считат арменците за свой потенциален съюзник, не предприемат никакви практически стъпки в защита на невинните жертви. Те се ограничават на 24 май 1915 г. да публикуват заявление, с което приписват отговорността за кланетата над арменците на младотурското правителство. А САЩ, които все още не участват във войната, не правят дори и такова заявление. Нещо повече, Държавният департамент на САЩ се постарава да създаде впечатление сред световното обществено мнение, че фактите за масовото избиване на арменците са леко преувеличени. В същото време управляващите кръгове на САЩ укрепват своите търговски и икономически връзки с турското правителство.

Главни организатори на арменския геноцид са военният министър на Турция Енвер паша, министърът на вътрешните работи Талят паша, главнокомандващият турските въоръжени сили Джемал паша и други. Впоследствие в знак на отмъщение някои от тях са убити от арменски патриоти: Талят паша е убит в 1921 г. в Берлин от Сохомон Техрелян, а Джемал паша - в Тифлис в 1922 г.

Арменският геноцид и съвременността

Арменският народ свято тачи паметта на милион и половината жертви на геноцида. Десетки са паметниците, увековечили тези трагични събития в историята на народа. Паметта на жертвите се чества ежегодно на 24 април. В столицата Ереван е издигнат величествен мемориал на жертвите на арменския геноцид. Обелискът е висок 44 метра и символизира прераждането на арменците, а 12-те блока, поставени в кръг, представляват 12 обезлюдени арменски области в днешна Източна Турция. Вътре в кръга гори вечен огън. От паметника започва парк със стена дълга 100 метра, на която са изписани имената на областите, за които се знае, че в тях са извършвани кланета.

Споровете обаче между Армения и Турция за събитията около арменския геноцид все още не са приключили. Армения твърди, че събитията довели до погрома над арменците, са много добре планирани от страна на турската власт и това дава право те да бъдат класифицирани като геноцид. Това твърдение на арменската държава от 1985 и 1986 г. е прието и от международната общност в лицето на ООН, а година по-късно и от Европейския парламент.

От друга страна Турция все още твърди, че събитията от Първата световна война не са геноцид, а че просто някои турски военни са „отишли малко по-далече в действията си“.

През втората половина на 20 век някои арменски организации неуспешно се опитват чрез терористични акции да принудят Турция да промени становището си относно арменския геноцид.

През 2004 г. Канада първа приема и прилага закон, според който отричането на Арменския геноцид е наказуемо. На 12 октомври 2006 г. френският Парламент приема Закон за криминализиране отричането на Арменския геноцид, според който всеки отричащ съществуването му подлежи на лишаване от свобода. Примерът е последван от десетки държави и от 42 американски щата.

Във връзка с преговорите на Турция за членство в Европейския съюз, въпросът за признаването от турската страна на арменския геноцид е актуален и отново е на вниманието на европейските държави. Официална Турция от криво разбирана гордост не си дава сметка, че пътят й към Европейския съюз минава през признаване на геноцида и извинение към арменците.

Въпросът е повдигнат и от известния турски писател Орхан Памук, който в началото на 2005 г. се изказва в турски седмичник, че Турция е отговорна за геноцида над арменците, в който са убити над един милион души. Това изявление поражда лавина от недоволство и искания за линчуване на писателя в Турция. Разразява се буря в Европейския съюз и се активизира отново натискът на Армения и арменските организации по света за признаване на геноцида. Заради своите изявления Орхан Памук е съден за уронване на турската национална чест и престижа на турската армия. В края на декември Памук е оправдан по предявените му обвинения и е освободен от ареста на 22 януари 2006 г.

България и арменския геноцид

Българите с основание се гордеят, че Пейо Яворов през 1899 г., още след първия турски геноцид над арменците, пише известното си стихотворение „Арменци”. Но същевременно България е една от малкото държави в Европа, където арменският геноцид не е признат с решение на парламента. Не се води дискусия по този въпрос. Няма и политическа сила, която да се ангажира със становище. Дискусията, която се води в страните от ЕС относно кандидатурата на Турция, е тема табу в България. Очевидно процесите, протичащи в ЕС, не засягат разединената политическа класа у нас.

През 2006 г. партия Атака внася за гласуване в 40-о Народно събрание проекторешение за признаване на Арменския геноцид, но то е отхвърлено.

През 2008 г. общинските съвети на няколко български града гласуват за признаване и осъждане на геноцида: Пловдив, Бургас, Русе, Стара Загора, Пазарджик, Шумен. Гласуването в София не е допуснато от кмета на града Бойко Борисов на насрочената за това дата.

Тези суверени решения обаче срещат враждебност от страна на турската власт - отмяна на побратимявания между български и турски градове, бойкот на съвместни мероприятия, както и откъслечни вандалски действия, несъвместими с добрия тон в политиката и междудържавните отношения.

Няма коментари:

Публикуване на коментар