 |
| Иван Гешов |
1897 г. в България е обнародван е Закон за задължително
носене на дрехи и обувки местно
производство от държавните чиновници. Законът е
внесен от Иван Гешов, тогавашен министър на търговията, а по-късно и
министър-председател на България (1911-1913).
Целта на този закон била да стимулира всички процеси в
производството и търговията с български дрехи и обувки, както от икономическа,
така и от социална гледна точка. За неспазване на закона са регламентирани
наказателните мерки за чиновниците, като глобата е от 10 до 60 лв. А глобите от
100 до 1000 лв. и затвор от 1 до 6 месеца са за всеки фабрикант или търговец,
който продава чужди материали за облекло и обувки, вместо родно производство.
Когато се приема Законът за задължителното носене на местни
дрехи и обуща през 1897 г. управлява правителство, начело с Константин Стоилов
(19 май 1894 – 13 януари 1899 г.). То сменя кабинета на Стефан Стамболов и
намира опора в създадената Народна (съединистка) партия. Тя обединява голяма
част от консерваторите от Северна и Южна България. Същевременно получава
силната поддръжка на най-богатите търговско-банкерски кръгове в страната –
Гешови, Губиделникови, Бурови, Яблански и др. За нейното укрепване важна роля
изиграва и присъединяването на популярните български писатели Иван Вазов и
Константин Величков.
Законът за задължителното носене на местни дрехи и обувки се
внася от Иван Евстратиев Гешов и се приема от ІХ ОНС, председателствано от д-р
Георги Янколов, в период, когато се финализира първоначалното натрупване на капитала
и България се насочва решително по пътя на капиталистическо развитие. Най-голям
дял в индустриалното производство след хранителната има текстилната
промишленост. Тя заедно с кожарския отрасъл съставляват около 34 % от общото
производство. Подобна е картината и в развитието на търговските отношения.
Правителството на Константин Стоилов (1894-1899г.) внася в
парламента редица закони със стопански характер. Два от приетите през първата
сесия на Народното събрание закони, засягат развитието на младата българска
индустрия. Законът за насърчаване на местната промишленост от 20.XII.1894г.
утвърждава политиката на протекционизъм в областта на стопанския живот.
Държавата определено влиза в ролята на регулатор на капиталистическото
производство, което трудно се пробива път в една икономическа изостанала страна
като България. Степента на намеса трябва да бъде така дозирана, че да не
накърнява частната инициатива.
Законът предвижда привилегии за всеки, който до 10 години
построи фабрика за текстил, производство на фаянсови съдове, огнеупорни тухли,
стъкла, захар, хартия, произведения на химическата, минната, металургичната
промишленост и др. Тези предприятия ще се ползват за срок от 15 години от право
на безмитен внос на машини и съоръжения, суровини, на намалени тарифи при
превоз по Българските държавни железници, на безплатни места за строене на
фабричните здания. Те се освобождават от данък емляк (върху недвижимите имоти)
и патентов налог, също от гербов налог, а произведенията им се предпочитат пред
чуждите за държавни и общински потребности.
Преференциите се отнасят до предприятия с над 25 000
лв.капитал и поне 20 работници. По-късно законът е допълнен (март 1897г.) като
е разширен кръгът на покровителствените предприятия с фабриките за бира, спирт,
мебели и железарски изделия. Твърде важно е, че като си дават сметка за
ограничените местни възможности по отношение на капитал и опит, законодателите
допускат чужденци да основават промишлени предприятия в България, т.е. полагат
се усилия да се привлекат чужди капитали.