 |
| Антъни Фредерик Блънт |
На 26 март 1983 г. в Лондон умира на 75-годишна възраст
Антъни Фредерик Блънт –английски историк на изкуствата и двоен агент – на
английската МИ-5 и на съветското НКВД (член е на „Кембриджката петорка”).
Предисловие
Изглежда невероятно, но преди 80 г. млади английски
аристократи от елита на британското общество са привлечени към сътрудничество
със съветското ОГПУ-КГБ (преди това ЧК). Това става възможно благодарение на
хитроумния план на началника на 4-и отдел на ОГПУ Меер Трилистер, разчетен за
много години напред, като са вербовани студенти от престижни университети в
Кембридж и Оксфорд.
Планът за работа с английските студенти е горещо подкрепен
от ръководителя на международния отдел на Коминтерна Пятницки (той и Трилистер
са разстреляни по заповед на Сталин), който му осигурява всестранна подкрепа от
страна на различни коминтерновски структури.
Именно тези структури препоръчват на много видни английски
учени с марксистки възгледи да преминат на работа в Кембридж и Оксфорд.
Левите настроения заливат Кембридж в началото на 30-те
години. Голям успех за левите е заемане на водещи позиции в създаденото още в
началото на 19 век затворено дружество, задължаващо своите членове към взаимна
подкрепа и спасяване. В него членуват известни британски интелектуалци.
Традициите на обществото задължават неговите членове да пазят тайните на
обществото и да не откриват на никого членството в него. Тази традиция за
конспиративност е изгодна за студентите с леви възгледи.
Техен лидер по онова време е Антъни Блънт, чието семейство е
в родствени връзки с най-знатните семейства в Англия, роднина е дори и с
днешната кралица-майка Елизабет. Според най-разпространената версия Блънт и
неговите приятели са завербувани на служба в съветското разузнаване от
австралийския евреин – агент на Коминтерна Арнолд Дейч през 1934 г.
Дейч съумява едновременно да вербова цяла група кембриджки
студенти, като сред тях е синът на капитан първи ранг от кралския флот Гай
Бърджес, синът на гражданския губернатор на една индийска провинция Харолд
(Ким) Филби, един от най-добрите студенти в Кембридж Джон Кеърнкрос и още
мнозина, чиито имена не са „осветени” и досега.
Кариерата на всички вербовани студенти от съветското
разузнаване е изключително сполучлива, може би защото те винаги се подкрепят
взаимно.
Шпионската кариера на Антъни Блънт
Блънт е роден на 23 март 1907 г. в семейство на викарий.
Неговата майка Хилда Вайолет Мастер се пада роднина трето коляно на сегашната
британска кралица-майка Елизабет.
През 1926 г. Блънт постъпва в Тринити колеж на кембриджския
университет и там демонстрира забележителни резултати, но през 1929 временно
напуска следването поради смъртта на баща си.
През 1935 г. той посещава Москва и Ленинград. Допадат му
отделни неща в съветското общество, като достъпността на изкуството до широките
народни маси. Независимо, че е с леви възгледи, Блънт никога не става комунист.
Противно на разпространената версия, че за съветското
разузнаване го вербова Арнолд Дейч, в издадените преди пет години мемоари Блънт
признава, че всъщност го вербова неговият студент Гай Бърджес. Пак в тези
мемоари Блънт нарича решението да работи за съветското разузнаване най-голямата
грешка в живота си.
След като Дейч напуска Англия, Блънт го замества при
вербовката за служба на съветското разузнаване на студенти от Кембридж, при
това не само британски. Например той вербова канадския студент Хербърт Норман,
който в края на 40-те години става канадски посланик в Египет. Когато неговата
връзка с КГБ е разкрита от канадските специални служби, Норман се хвърля от
прозорец в посолството, както е написал сам, „за да не издаде стотици хора”.
През 1939 г. Блънт постъпва в британското контраразузнаване
МИ-5. Като капитан участва в десанта във Франция. За мъжество получава орден на
Почетния легион.
От есента на 1940 г. Блънт става помощник на един от
ръководителите на английското разузнаване бригадир Ален, който се занимава с
проблемите на сигурността на армията и на военната промишленост. В това време
английското разузнаване успява да вербова важен агент в апарата на наркома на
вътрешната търговия Анастас Микоян, доставящ ценна информация на британския
резидент в Москва. След информацията на Блънт агентът изчезва безследно.
Години по-късно става ясно, че Блънт е предавал на Съветския
съюз много важни съобщения, разкодирани от немския шифър Енигма. В крайна
сметка колегите му стават подозрителни към него, но така и не успяват да
докажат това и в края на войната Блънт е повишен до майор от британската армия.
В 1945 г. Блънт става съветник на крал Джордж VІ и изпълнява
деликатни поръчения, свързани с интересите на британската корона и родствени
династии, за което през 1947 г. получава Кралски Викториански орден, а през
1948 г. – холандски орден на принца на Насау-Орански. Категорично е обаче
мнението, че Блънт не е предавал на съветското разузнаване документи,
компроментиращи кралското семейство.
След разобличаване на Маклийн и на Бърджес, под подозрение
на МИ-5 попада и Блънт. Съветската резидентура тогава му предлага също да
избяга в Москва, но той категорично отказва. На предложението да се скрие,
Блънт отговаря: „Аз просто не мога да живея в Съветския съюз в тези условия,
при които живеят вашите хора". Той е отлично информиран за живота в
Съветския съюз и една от пречките е, че той е изявен хомосексуалист, а там това
се преследва от закона.
Независимо от подозренията, през 1956 г. Блънт става комодор
на Викторианския орден, издигнат е в рицарско достойнство и получава
дворянство, става баронет с право да се титлува „сър Антъни”.
Назначен е за директор на Института по изкуствата „Кортолд”
и успява да го превърне, по думите на приятеля му и бивш негов ученик Брайън
Сюъл, „от училище за безмозъчни момиченца в семинария със световна
репутация."
Разобличаването
С времето подозренията към него стават все по-големи. В
годините на Студената война остава под наблюдение. Основно информация за него
дават служителите на КГБ, избягали на Запад.
МИ-5 го разпитва 11 пъти, но не успява да го пречупи. Той
обаче решава да не бяга в СССР като Бърджес и Доналд Маклийн (1951 г.) и Ким
Филби (1963 г.). Първо, бягството за един „сър” е недостойно; второ, няма преки
доказателства; трето, започнал е няколко книги за изкуствата и не желае да
прекъсва работата по тях.
Все пак на 23 април 1964 г. настава часът на истината.
Разузнавачът Артър Мартин пристига в апартамента на Блънт в сградата на
Института „Кортолд” и му съобщава, че агенцията има неоспорими доказателства за
предателството му. Източникът е американец на име Майкъл Стрейт, вербован през
30-те години от руснаците, който е направил самопризнания пред ФБР.
Блънт първоначално категорично отхвърля обвиненията, но
когато Мартин му казва, че може да му осигури съдебен имунитет в замяна на
признанията, казва: „Истина е."
Последват безкрайни часове разпити. Но външно в следващите
петнайсет години нищо не се променя в луксозния живот на кльощавия, арогантен
интелектуалец и съвършен сноб, който започва кариерата си като математик,
безболезнено се прехвърля към лингвистиката и накрая се издига до каймака на
лондонската интелигенция като историк по изкуствата.
Кралица Елизабет II, напълно наясно със самопризнанията на
Блънт, играе ролята си перфектно и сър Антъни Блънт си остава позната и добре
дошла фигура в кралските дворци, официален съветник за колекцията й
произведения на изкуството, какъвто бил по-рано е и за баща й крал Джордж XVI.
Но един ноемврийски следобед през 1979 г., когато Маргарет
Тачър вече е на власт от няколко месеца, депутат от Камарата на общините
публично я пита дали слуховете, че близък до кралския двор е съветски шпионин,
са верни. „Да” – отговоря тя. И назовава името му – професор Антъни Блънт,
надзорник на Кралската картинна галерия и кралски съветник по изкуствата.
Това се случва след публикуването на статията „Атмосфера на
предателства” на Ендрю Бойл, в която се казва, че едно високопоставено лице е
работило за съветското разузнаване.
За агентите в MI5, които са убедени, че Антъни Фредерик
Блънт трябва да гние в някой затвор за държавна измяна, това е момент на
триумф. В продължение на петнайсет години те са преглъщали гнева си за
специалното отношение към човека с кралските връзки, чийто луксозен живот си
продължавал необезпокояван, докато други, по-нисши руски шпиони като Джон
Васел, служител в британското посолство в Москва, вече излежават присъдите си.
Някои дори се осмелявали да спекулират, че прикриването му е
свързано с факта, че е роднина на кралицата-майка и, по тази линия, със самата
кралица Елизабет II.
Маргарет Тачър никога не обяснява защо слага край на
споразумението между Блънт и МИ-5. Личният й секретар сър Бърнард Ингам обаче
няма съмнения по въпроса: „Защото тя не виждаше защо системата трябва да
прикрива такива неща - казва той доста по-късно. - Това бяха ранните етапи на
мандата й като министър-председател. Мисля, че искаше да покаже на държавните
служители, че политиците решават политиката, а не системата. Искаше да им
покаже кой е шефът."
Внезапното разкритие шокира Блънт, но на пръв поглед не
успява да му причини кой знае какви сътресения. Неговият адвокат свидетелства:
„Той беше много практичен в това отношение. Внимателно обмисли какви биха били
последствията за рицарството му и за академичните му постижения - от кои
постове трябва да се откаже и какво да запази. Всичко това беше типично за
Антъни. Съвсем скоро официално се отказа от титлата сър, подаде оставка от няколко
клуба и върна академичните почести. Беше много спокоен."
И след разобличаването като съветски шпионин Блънт
продължава да живее необезпокояван в Англия и да се занимава с творчество, като
издава книгата „Рисунките на Никола Пусен”.
Блънт се оттегля от публичния живот и през следващите четири
години рядко напуска дома си. Тес Ротшийлд му предлага да запълва времето си с
мемоари и той започва да пише книгата. Според негов приятел тя остава
недовършена, защото на Блънт се налага твърде често да проверява факти във
вестникарската библиотека в Колиндейл, Северен Лондон, където го разпознавали и
това било „нетърпимо".
Други обаче подозират, че причината съветският шпионин да
спре да пише е, че стигнал да момент, в който трябвало да разкрие имена,
неизвестни дотогава никому. Блънт спира да пише няколко месеца преди смъртта си
през март 1983 г. Ръкописът е предаден за съхранение в сейф при условие, че
няма да бъде отварян в продължение на 25 г. вижда бял свят през 2009 г.
На погребението на Блънт присъстват малко хора. Неизвестно
от кого пристигат 11 безименни венеца – дали от съветското разузнаване, дали от
английския кралски двор или от почитатели на неговото творчество, това никога
не става известно.
В своето прощално слово свещеникът казва: „Ако комунизмът е
считан за религия, той през целия си живот е отдавал предпочитание на тази
религия пред патриотизма.” Тези думи са своеобразна епитафия на цялата дейност
на групата видни англичани, предавали своята страна за славата на
комунистическия идеал, който не надживя дълго Кембриджката петорка.