 |
„Света Неделя“ след атентата.
|
На 16 април 1925 г. по време на церемонията по погребението
на ген. Константин Георгиев български комунисти взривяват купола на църквата
„Света Неделя“ в София.
Историята за може би един от най-големите атентати в
България започва в ранната привечер на 14 април 1925 година, когато народният
представител от Демократическия сговор Константин Георгиев е убит.
Надали
тогава някой си е и помислил дори, че това ще бъде началната страница на една
трагична история, а именно атентатът в църквата “Света Неделя” в София,
извършен на 16 април 1925 година.
Погребението на депутата е определено за 16 април в 15 часа
в храма “Света Неделя”, където се очакват да дойдат хора от най-висшата класа –
множество офицери, войници, висши чиновници, част от министрите и Негово
величество цар Борис III. Тук е моментът да отбележим, че това е и замисълът на
атентаторите – да бъдат събрани на едно място възможно най-много влиятелни
политически фигури, за да бъдат премахнати. Затова по-рано казахме, че
трагедията започва още на 14 април.
Въпросите, които веднага изникват на преден план, са: кои са
организаторите на атентата и как са допуснати да поставят взривоопасни вещества
в свещения храм?
 |
Част от осъдените на път към екзекуцията им.
|
Както всички знаем, в първите две десетилетия на ХХ век
голяма сила набират крайните течения в политиката. Идеологии като комунизъм и
анархизъм стават все по-популярни сред обществото. Макар да предлагат много
социални реформи, единственото, до което водят е напрежение в държавите.
Последователи на подобни идеологии съществуват и в България. През 1923 година
Българската комунистическа партия (БКП) организира въстание, което е потушено
по кървав начин. Следващата стъпка на Военната организация на същата партия
(БКП) е именно атентатът в храма “Света Неделя”. Смелостта и готовността за действията на
атентаторите идва от връзката им с Коминтерна, който вече разполага с властта в
Русия.
Атентатът е планиран старателно, а главно действащите лица
са Никола Петров, Димитър Златарев, Петър Абаджиев, Марко Фридман, Коста Янков
и още един човек, който може би изиграва най-главната роля – Петър Задгорски.
Не за друго, а защото той е клисарят, благодарение на когото в църквата биват
внесени 25 килограма взривни вещества. Ето как си го спомня Александър Цанков:
“И сега, след 30 години, виждам пред мен образа на този
злодей – висок, строен, облечен в дълга, подобна на попско расо черна клисарска
дреха, с подстригани мустаци, голобрад, сключени черни вежди, причесана и
прилепена, гъста, мазна черна коса, с бледо мургаво лице и поглед на орел
лешояд в човешки образ.”
Същият на 16 април 1925 година около 15ч. и 20 минути се
качва на тавана, почуква на вратата три пъти, какъвто е уговореният знак, и
тогава Никола Петров запалва фитила – експлозивът се взривява, а над черквата
се издига черен облак. Главният купол на църквата се събаря, а под него се
намират множество невинни хора. Пожарният командир Юрий Захарчук споделя:
“Там видях жива гробница: парчета от икони, разхвърляни
шапки, ръце, окървавени глави и всичко това бе застлано с кръв. Всички хора
бяха загубили присъствие на духа, бягаха на всички посоки и викаха.”
Жертвите са много, трагедията е огромна, а хаос цари
навсякъде. По случайност всички членове на правителството се отървават с не
толкова тежки наранявания. А главната “мишена” Цар Борис III изобщо не
присъства на опелото за Константин Георгиев, тъй като е на друго погребение на
убитите в атентата срещу него в прохода Арабаконак два дни по-рано.
Макар министрите и царят да се спасяват, общият брой на
загиналите е огромен и ужасяващ – 213 души, а сред тях са 12 генерали, 15
полковници, 7 подполковници, 3-ма майори, 9-ма капитани и 3-ма депутати. Сред
загиналите са бойци, които са се сражавали геройски за своята родина. Стефан
Нерезов например е офицерът, водил Първа българска армия край Дойран. Други
видни личности, загубили живота си в православния храм, са генерал-лейтенант
Калин Найденов (военен министър по времето на ПСВ), генерал Александър Давидков,
генерал-майор Иван Попов, майор Никола Рачев.
Делото за атентата започва на 1 и завършва на 11 май.
Съучастниците на Петър Задгорски правят опит да го убият, но той успява да
избяга и се предава в полицията, където признава всичко. Така ръководителите на
военното крило на БКП са намерени, но един от тях е убит, а другият се
самоубива. Голямата част от организаторите получават смъртни присъди, изпълнени
публично на 27-ми май.
Отзвукът от атентата обаче не доставя нужния ефект за БКП.
Посланието до управляващите несъмнено е изпратено, отговорът от правителството
обаче тепърва предстои. Още на същия ден – 16 април, в България е обявено
военно положение, което продължава до октомври 1925 г. Започват “Априлските
събития“ – поредица от репресивни действия срещу дейците на партията. Безспорно
най-кървавият атентат в българската история преди всичко повдига въпроси като:
има ли граници силата на идеологиите, докъде се простират те, може ли целта да
оправдава средствата? Изводите и
отговорите на тези въпроси оставяме на вас.