1984 г. Христо Проданов става първият български алпинист,
който изкачва връх Еверест. Посмъртно е награден с орден „Герой на Народна
Република България”.
Той успява да достигне сам до върха без кислороден апарат по
най-трудния и дълъг път - западния (непалски) склон, наричан още „Жестокия
път”, като изкачва върха от базовия лагер за 33 дни - рекорд за този маршрут.
Освен това е първият човек, изкачил Еверест още през април (твърде рано за
обичайните атаки на върха) и четвъртият човек, изкачил се сам.
18,15 часа. Леко пропукване в радиостанцията и глас:
"Аз съм на върха, на върха съм — Христо!"
Ура-а-а! — чувам до мен. Виждам как от палатката изскача
Кънчо Долапчиев и продължава да вика и навън. Срещу мен се задават хора, много
хора — наши алпинисти, шерпи, индийски алпинисти, офицерът за свръзка на
индийската експедиция, ръководителят на индийската експедиция... и ръце, ръце, протегнати
за поздрав. Спомням си само, че подадох и аз ръка на полковник Кулар и просто
влетях при Стефчо в палатката с радиостанцията.
Христо предава: "Тук на върха няма нищо. Има само
изградена една малка пирамида от четири съветски кислородни бутилки и съветското
знаме. Опитвам се да снимам, но не знам дали камерата работи и затова
преустановявам."
Така в книгата си "Еверест по Западния гребен"
(1987 г.) ръководителят на втората национална експедиция в Хималаите Аврам
Аврамов описва един от историческите моменти в историята на българския спорт,
съчетал в себе си мигове на триумф и на трагедия.
Остава на върха прекалено дълго - 33 минути. От разговорите
от тогава става ясно, че е забравил българското знаме в раница по склона, че се
чуди какво да прави с камерата (която оставя на върха), че не му работят
сигналните ракети. Прави опит да откъсне парче от съветското знаме.
"Мъча се да отвържа знамето и да го взема със себе си,
но не мога. Има тук едно малко парченце, ще взема него", казва той.
Слизането му от върха по същия опасен маршрут се превръща в
в една от големите трагедии в българския спорт. Налага му се да пренощува на
открито в "Зоната на смъртта", без спален чувал и палатка, тъй като
става прекалено тъмно и слизането е невъзможно. На 21/22 април той умира на
около 8700 м в близост до т.нар. Сива кула.
Репликите в радиостанцията: "Ице, ти си голям мъж, не
заспивай! Ти си българин! Всичко е окей, към тебе тичат хора. Моля те, не
заспивай! Не зас-пи-вай!" в опит на радиста да държи буден Проданов до
идването на подкрепата отдолу пресъздават в най-пълна сила драматичността в
онези напрегнати часове в Хималаите.
Преди да осъществи мечтата на живота си, Проданов казва:
"Най-огромното ми желание е нашата експедиция да завърши успешно, да
завърши успешно не само с изкачване на кой да е от нашите алпинисти, но всички
живи и здрави да се върнем в България. Това ще бъде най-големият ми успех, всичко
останало е пепел".
По ирония на съдбата, именно той не успява да се върне жив.
Две седмици по-късно - на 8 май 1984 г. на върха се изкачват
Иван Вълчев и Методи Савов, ден след тях и Кирил Досков и Николай Петков. До
днес това е последното изкачване по Западния гребен.
През 1997 г. Дойчин Василев също стига до най-високата
точка, а през 2004 г. това успяват да направят Петко Тотев, Дойчин Боянов и
Николай Петков за втори път. Тогава върхът е изкачен и от Христо Христов, който
обаче загива по обратния път.
Последните двама българи, които стъпиха на Еверест са Петя и
Камен Колчеви през 2009 г.
В списъка на загиналите българи под върха има още една
българка - три дни след смъртта на Христо Христов там живота си губи Мариана
Масларова.